Томас Ман
Буденброкови (81) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Подир двамата господа, стария доктор Грабо и младия доктор Лангхалс — член на семейството Лангхалс, който от около една година беше се установил на свободна практика в града, — от спалнята на консулшата излезе сенатор Буденброк и затвори вратата; сега се намираха в стаята за закуска.

— Смея ли да ви помоля, господа… само за миг? — каза той и ги поведе по стълбата нагоре, по коридора и през колонката зала, докато стигнаха в стаята с пейзажите, гдето поради влажното и студено есенно време вече палеха печката. — Вие разбирате напрежението ми… Седнете! Ако е възможно, успокойте ме!

— Поврага, драги сенаторе! — отговори доктор Грабо, който, заровил брадичката въз връзката си и опрял с две ръце шапката си върху корема, седеше облегнат удобно назад на стола. Доктор Лангхалс пък, набит брюнет с остро подрязана брада, щръкнала коса, хубави очи и суетно изражение на лицето, беше положил цилиндъра си отстрани на килима и оглеждаше извънредно малките си ръце, покрити с черни косъмчета. — За някакво сериозно безпокойство естествено на първо време няма абсолютно никакво основание. Моля ви се… пациентка със сравнително запазена съпротивителна сила, каквато е нашата уважаема госпожа консулша… Ей богу, като дългогодишен съветник на семейството аз познавам тая съпротивителна сила. За възрастта й наистина удивителна… казвам ви…

— Да, именно, възрастта й… — каза неспокойно сенаторът и започна да суче дългите краища на мустаците си.

— Естествено не казвам, че милата ви госпожа майка утре ще стане и ще излезе на разходка — продължи кротко доктор Грабо. — Не допускам, драги сенаторе, че пациентката ви е направила такова впечатление. Не отричаме, че от двадесет и четири часа насам катарът е взел един неприятен обрат. Разтрисането снощи не ми хареса никак и ето че днес наистина има малко бодеж в страната и затруднено дишане. Температурата също е повишена… о, незначително, но все пак повишена. Накъсо казано, драги сенаторе, ще трябва да се примирим с неприятния факт, че е позасегнат белият дроб…

— Значи, белодробно възпаление? — попита сенаторът и погледна от единия лекар към другия.

— Да, пневмония — каза доктор Лангхалс със сериозен и коректен поклон.

— Така е. Малко белодробно възпаление отдясно — отговори домашният лекар — и ние ще трябва да се потрудим много грижливо да го локализираме…

— Значи, все пак има основание за сериозна загриженост?

Сенаторът седеше и гледаше втренчено доктора в лицето.

— Загриженост ли? О… както казахме, ние трябва да се погрижим да ограничим заболяването, да облекчим кашлицата, да се справим с повишената температура… за тая цел ще ни послужи хининът… И още нещо, драги сенаторе: не бива да се плашим от отделните симптоми, нали? Ако задухът се поусили, ако през нощта се яви малко бълнуване или утре започнат да се отделят храчки… знаете, такива едни червеникавокафяви храчки, дори с кръв… Всичко това е напълно логично, напълно в реда на нещата, напълно нормално. Подгответе, моля, и нашата мила, уважаема мадам Перманедер, която така пожертвувателно ръководи гледането и… A propos, как е тя? Съвсем забравих да попитам как се чувствува през последните дни със стомаха си.

— Както обикновено. Не знам нищо ново. Грижата за нейното състояние естествено отстъпва сега на заден план…

— Разбира се. Но чуйте какво ми дойде на ум. Госпожа сестра ви има нужда от почивка, особено нощем, а мамзел Северин сама едва ли ще се справи с всичко… Защо да не вземете болногледачка, драги сенаторе? Например някоя от нашите добри католически Сиви сестри^[1], за които вие открай време така благосклонно се застъпвате. Старшата сестра ще се зарадва, ако й се даде възможност да ви услужи.

— Смятате, значи, че това е необходимо?

— Правя предложение. Добре ще бъде… Сестрите са неоценими. Те влияят тъй успокоително върху болните с опитността и благоразумието си… особено при такива болести, които, както казахме, са свързани с редица малко обезпокоителни симптоми. Значи, ще повторим: спокойствие, драги сенаторе, нали?! Впрочем ще видим… ще видим… Довечера ще се отбием още веднъж.

— Непременно — каза доктор Лангхалс, взе цилиндъра си и стана едновременно с по-стария си колега.

Сенаторът обаче не се дигна от стола си; той още не беше готов, имаше още един въпрос на ум, искаше да направи още един опит.

— Господа — каза той, — още две думи. Моят брат Кристиан е нервен, накъсо казано, не издържа много… Съветвате ли ме да му пиша за болестта? Дори… да го подготвя за евентуално връщане?

— Брат ви Кристиан не е ли в града?

— Не. В Хамбург. Временно. По работа, доколкото зная.

Доктор Грабо хвърли един поглед към колегата си, после смеешком раздруса ръката на сенатора и каза:

— Ще го оставим спокойно да си гледа работата! Защо излишно да го плашим?! Ако в състоянието на болната настъпи някакъв обрат, който би направил присъствието му желателно, да речем, за да успокоим пациентката, да подигнем настроението й… хм, пак ще има достатъчно време… достатъчно време…

Докато господата вървяха през колонната зала и по коридора и се спряха за малко на площадката, те приказваха за други работи — за политика, за сътресенията, за основните промени, предизвикани от току-що завършилата война.

— Е, сега ще настъпят по-добри години, нали, господин сенаторе? Народът ще има пари… И надлъж и нашир весело настроение…

Сенаторът се съгласи с това, но не напълно. Той потвърди, че избухването на войната увеличило много вноса на жито от Русия, спомена също големите размери, до които стигнал вносът на овес, необходим за военни доставки. Но печалбата се разпределила много неравно…

Лекарите си отидоха и сенатор Буденброк се обърна, за да надникне още веднъж в стаята на болната. Поразмисли върху думите на Грабо. Зад тях се криеше много нещо. Чувствуваше се как той се пазеше да каже нещо решително. Единствените ясни думи бяха „белодробно възпаление“ и тези думи не станаха по-утешителни от обстоятелството, че доктор Лангхалс ги беше превел на научен език. Белодробно възпаление в тая възраст, на която беше консулшата… дори само фактът, че влизаха и излизаха двамина лекари, придаваше на работата обезпокоителен вид. Грабо беше наредил това по един много тънък начин, почти незабелязано. Беше казал, че смятал скоро да прекрати лекарската си практика и понеже щял да я поеме младият Лангхалс, то за него, за Грабо, било истинско удоволствие още отсега да го взема със себе си и да го въвежда.

Когато сенаторът влезе в полутъмната спалня, лицето му беше ведро и осанката енергична. Беше така свикнал да скрива грижи и умора под изражение на пълна самоувереност, че щом отвори вратата, тази маска легна на лицето му от само себе си, благодарение на един-единствен съвсем кратък волев акт.

Край балдахиновото легло, завесите на което бяха дръпнати, седеше госпожа Перманедер, хванала ръката на майка си, която, полуизправена върху няколко възглавници, извърна глава към влезлия син и го погледна изпитателно в лицето със светлосивите си очи. Този поглед издаваше твърдо спокойствие и напрегната, неотстъпна настойчивост; поради това, че идеше малко отстрана, в него имаше дори нещо дебнещо. Освен бледнината на кожата, нарушена по бузите от две-три петна на трескава руменина, лицето й не издаваше никакво изтощение и слабост. Старата дама беше твърде внимателна към състоянието си, дори по-внимателна от околните, защото в края на краищата тя беше непосредствено засегната. Нямаше доверие в тая болест и не беше никак наклонна да се самоуспокоява и да позволи на нещата да вървят по веднъж поетия път.

— Какво казаха, Томас? — попита тя с такъв твърд и жив глас, че веднага се яви силна кашлица, която се помъчи да възпре, като стисна устни; но кашлицата избухна и я принуди да притисне с ръка дясната си страна.

— Казаха — отговори сенаторът, когато кашлицата утихна, и я помилва по ръката, — казаха, че добрата ни майка след няколко дни отново ще бъде на крака. Знаеш ли, причина за това, че трябва да полежиш, е тази глупава кашлица, която естествено е позасегнала белия дроб. Не е истинско белодробно възпаление — каза той, понеже видя, че погледът й стана още по-настойчив, — макар че и това не е толкова страшно, дори да беше… Ах, има по-лоши неща! Накъсо: двамата казват, че има малко дразнене на белия дроб и, изглежда, че са прави. Ами къде е Северин?

— Отиде на аптеката — отговори госпожа Перманедер.

— Ето, виждате ли! Тя пак е на аптеката, а ти, Тони, имаш вид, като че всеки миг си готова да заспиш. Не, така не бива да продължава! Дори да е само за няколко дни, трябва да вземем болногледачка. Какво ще кажете? Чакайте, ще пратя веднага да попитат старшата на Сивите сестри дали има някоя свободна.

— Томас — каза консулшата, този път предпазливо, с тих глас, за да не предизвика отново пристъп на кашлица, — повярвай ми, хората не гледат с добро око на това, че ти постоянно протежираш католиците и немариш за черните, протестантите. Създал си за едните преки облаги, а за другите не си направил нищо. Уверявам те, неотдавна пастор Прингсхайм се оплака с ясни думи…

— Няма никаква полза от това. Да, аз съм убеден, че сивите сестри са по-верни, по-предани, по-самопожертвувателни от черните. Тези протестантки не са такива, каквито трябва да бъдат. Всички гледат при първия удобен случай да се омъжат. Накъсо казано: те са земни, егоистични, простовати… Сивите са по-отърсени от всичко това; да, те положително са по-близко до небето. И трябва да ги предпочитаме тъкмо защото са ми задължени. Спомнете си какво беше за нас сестра Леандра, когато Хано страдаше от зъбите! Дано само да е свободна…

И сестра Леандра дойде. Тя слагаше тихо чантата си настрана, сваляше наметката си и сивата касинка, която носеше върху бялата, и подлавяше с кротки, радушни думи и движения работата си, при което броеницата, провесена на колана й, тихо потракваше. Тя се грижеше денем и нощем за разглезената и невинаги търпелива пациентка, а после се прибираше — безмълвно и като че засрамена от човешката слабост, на която бе подчинена — у дома, за да подремне и отново да се върне при болната.

През това време я заместваше друга сестра, понеже консулшата изискваше постоянно дежурство край леглото си. Колкото повече се влошаваше състоянието й, толкова повече всички нейни мисли, целият неин интерес се насочваше към болестта и, която тя самата наблюдаваше със страх и явна, наивна ненавист. Тя, някогашната светска дама с нейната тиха, естествена и трайна любов към благоденствието и към живота изобщо, бе запълнила последните си години с набожност и благотворителност. Защо? Може би не само от дълбока почит спрямо покойния си съпруг, а и от несъзнателния стремеж да се помири с небето заради силната си виталност и да го накара един ден то да й отреди лека смърт въпреки нейната страстна привързаност към живота? Но тя не можеше да умре леко. Като се оставеха настрана някои болезнени преживелици, снагата й беше останала напълно непревита, а погледът й бистър. Тя обичаше да дава хубави гощавки, да се облича изискано и богато, да не обръща внимание и да потуля неотрадните неща, които се намираха или ставаха около нея, и самодоволно да взема дял от високото уважение, с което надлъж и нашир се ползуваше големият й син. Тази болест, това белодробно възпаление беше нахълтало в изправеното й тяло без някакъв предварителен душевен процес да беше улеснил разрушителното му дело — без оная подривна работа на страданието, която бавно и болезнено ни откъсва от живота или от условията, при които сме го получили, и разбужда в нас благатия копнеж за края, за други условия, за покой… Не, старата консулша чувствуваше много добре, че въпреки християнския си живот през последните години не беше готова да умре; и я изпълваше със страх смътната мисъл, че тази болест — ако тя беше последна нейна болест — в сетния час, с ужасна бързина и напълно самостойно ще сломи с телесни мъки съпротивата й, неизбежно ще я накара да се предаде сама.

Тя се молеше много, ала почти двойно повече — когато беше в съзнание — наблюдаваше своето състояние, проверяваше сама пулса си, измерваше температурата си, бореше се срещу кашлицата… Обаче пулсът се влошаваше, температурата, след като поспаднеше, се покачваше още повече и я мяташе от студени разтрисания в жарки бълнувания, кашлицата, която беше свързана с вътрешни болки и я караше да изхвърля кървави храчки, се засилваше, гнетеше я задух. А всичко това се дължеше на обстоятелството, че сега процесът не се ограничаваше само върху един лоб на десния бял дроб, а беше обхванал целия десен бял дроб. Нещо повече: ако не лъжеха признаците, и в лявата страна вече се набелязваха следи от процеса, който доктор Лангхалс, гледайки ноктите си, нарече „хепатизация“ и върху който доктор Грабо предпочете да не се впуска в обяснения.

Треската я изтощаваше непрекъснато. Стомахът отказваше вече да й служи. Упадъкът на силите напредваше неудържимо — бавно, но упорито. Тя го следеше; когато беше в състояние, гълташе усърдно предлаганата, й концентрирана храна, спазваше по-грижливо дори от болногледачката часовете за вземане на лекарствата и беше така погълната от всички тия неща, че говореше сега изключително с лекарите или поне само в разговора с тях проявяваше изобщо някакъв искрен интерес. Към разрешените изпърво посещения на приятелки, членки на Ерусалимската вечер, стари дами от обществото и пасторски съпруги, тя се отнасяше апатично или с разсеяна сърдечност и скоро ги прекъсваше. Домашните й изпитваха мъка от равнодушието, с което ги посрещаше старата дама — равнодушие, близко до пренебрежение, и сякаш казваше: „Каквото и да правите, не можете да ми помогнете.“ Дори малкия Хано, допуснат през един по-спокоен час при нея, тя погали съвсем бегло по бузата и се обърна към стената. Сякаш искаше да каже: „Деца, всички вие сте мили хора, но аз… аз може би трябва да умра.“ Наопаки, двамината лекари посрещаше с жив и топъл интерес и след това конферираше подробно с тях.

Един ден я навестиха старите дами Герхарт, потомките на Паул Герхарт. Те дойдоха с пелеринките си, с чиниевидните си шапки и пазарските си чанти от посещения на бедни — не можеха да им запретят да видят бодната си приятелка. Оставиха ги насаме с нея и един бог знае какво й бяха говорили през цялото време, докато седяха край леглото й. Но когато си тръгваха, очите и чертите на лицата им бяха още по-ведри, по-кротки, по-блажени и по-непроницаеми, отколкото преди, а вътре консулшата, със също такива очи и също такова изражение на лицето, лежеше съвсем тихо, съвсем спокойно, по-спокойно откогато и да било по-рано, дишането й беше рядко и мирно и тя явно изпадаше във все по-голяма слабост. Госпожа Перманедер, която измърмори няколко тежки думи подир дамите Герхарт, изпрати веднага да повикат лекарите; но когато двамата господа се изправиха в рамката на вратата, с консулшата стана пълна, изумителна промяна: тя се пробуди, раздвижи и почти изправи. Гледката на тия мъже, на тия двама набърже уведомени медици, изведнъж я върна на земята. Тя им протегна ръце, двете си ръце, и поде:

— Добре дошли, господа! Сега нещата стоят така: днес през деня…

Ала отдавна беше настъпил денят, когато двустранното белодробно възпаление не можеше вече да се крие.

— Да, драги господин сенаторе — каза доктор Грабо и взе ръцете на Томас Буденброк в своите. — Не можахме да го предотвратим, мина и от другата страна, а това всеки път е опасно… Няма какво да ви лъжа, вие го знаете не по-зле от нас. Все едно дали пациентът е на двадесет или на седемдесет години, на това положение във всеки случай трябва да се погледне сериозно; ето защо ако днес ме попитате повторно дали би трябвало да пишете на господин брата си Кристиан, или да му изпратите кратка телеграма, то аз не бих ви спрял, бих си помислил дали е уместно да кажа: недейте!… Впрочем как е той? Много забавен човек; винаги ми е бил крайно симпатичен… Ради бога, драги сенаторе, не теглете някакво прекалено сериозно заключение от думите ми! Не че е налице непосредствена опасност, ах, аз постъпвам неразумно, че изобщо изговарям тая дума! Но при тия обстоятелства, знаете ли, винаги трябва да очакваме отдалеко случайности, които не могат да бъдат предвидени. Ние сме извънредно доволни от вашата уважаема госпожа майка като пациентка. Тя ни помага юнашки, не ни изоставя… да, без комплименти, като пациентка тя е незаменима! Ето защо нека се надяваме, драги господин сенаторе, нека се надяваме! Нека се надяваме на най-доброто!

Ала идва един миг, от който нататък надеждата на домашните става нещо изкуствено и неискрено. С болния е станала някаква промяна, в поведението му се явява нещо чуждо на онова, което е представлявал той в досегашния си живот. От устата му излизат известни странни думи, на които ние не можем да отговорим, думи, които сякаш му преграждат пътя назад и го обричат на смъртта. Дори да е най-скъпият ни човек, след всичко това ние вече не можем да искаме той да стане и тръгне. Ако въпреки всичко стане и тръгне, той ще разнася ужас, където мине, като човек, излязъл от гроба.

Явиха се грозни признаци на започнало разложение, докато в същото време органите работеха, поддържани в ход от някаква крайно твърда воля. Тъй като бяха минали седмици от деня, в който консулшата заболя от катара и трябваше да пази леглото, по тялото й, като последица на дългото лежане, се отвориха няколко язви, които вече не се затвориха и преминаха в страхотно състояние. Тя не спеше вече; първо, защото й пречеха болката, кашлицата и задухът, но и второ — защото самата се опълчваше срещу съня и се вкопчваше в будността. Съзнанието й се губеше в треската само за минути; ала и при съзнателен размисъл тя разговаряше гласно с отдавна умрели лица. Едно следпладне по здрач каза внезапно с висок, малко изплашен, но съкровен глас:

— Да, мили Жан, ида!

И този отговор беше така измамно непосредствен, че отсетне някои твърдяха да са чули гласа на покойния консул, който я бил повикал.

Кристиан пристигна; дойде от Хамбург, гдето, както сам казваше, имал работа. Той обаче остана само късо време в стаята на болната и излезе, като търкаше челото си, шареше с очи наоколо и каза:

— Та това е страшно… Та това е страшно… Не мога повече.

Дойде и пастор Прингсхайм, стрелна със студен поглед сестра Леандра и се помоли с модулиращ, глас пред леглото на консулшата.

После настъпи кратко подобрение: след едно последно припламване температурата спадна, силите привидно се върнаха, болките поутихнаха — две-три ясни и обнадеждващи прояви, които избиха сълзи на радост в очите на околните.

— Деца, няма да я загубим! Ще видите, въпреки всичко няма да я загубим! — каза Томас Буденброк. — За Коледа ще я задържим у нас и няма да й позволим да се вълнува като друг път.

Ала още през следващата нощ, късо време след като Герда и нейният съпруг бяха си легнали, госпожа Перманедер изпрати да ги повикат на „Менгщрасе“, понеже болната се борела със смъртта. Вятърът шибаше студения дъжд, който валеше, и го запращаше срещу стъклата на прозорците.

Когато сенаторът и жена му влязоха в стаята, осветена от свещите на два светилника, които бяха поставени на масата, те завариха там двамата лекари. Кристиан също бе повикан и седеше отстрани, с гръб към балдахиновото легло, подпрял с две ръце ниско наведеното си чело. Чакаха брата на болната, консул Юстус Крьогер, за когото също бяха изпратили. Госпожа Перманедер и Ерика Вайншенк се държаха за долния край на леглото и хлипаха тихо. Сестра Леандра и мамзел Северин нямаше вече какво да правят и скръбно гледаха умиращата в лицето.

Консулшата лежеше по гръб, подпряна на няколко възглавници, и двете й ръце — тези хубави ръце с матовосини жилки, сега тъй мършави и напълно съсухрени — гладеха бързо и непрекъснато юргана, като трепереха. Главата й, покрита, с бяла нощна шапчица, се обръщаше непрестанно от едната страна на другата в някакъв страхотно равномерен такт. Устата й, устните на която изглеждаха извити навътре, се отваряше и затваряше с пъшкане при всеки мъчителен опит да поеме дъх, а хлътналите й очи блуждаеха наоколо, търсеха помощ, и от време на време се спираха с потресно изражение на завист върху някого от присъствуващите, които бяха облечени и можеха да дишат, на които животът принадлежеше и не бяха в състояние да сторят нищо друго, освен да й засвидетелствуват обичта си, именно — да спрат погледа си на тая картина. А нощта напредваше, без да беше настъпила някаква промяна.

— Колко време още може да продължи? — попита Томас Буденброк тихо и дръпна стария доктор Грабо в дъното на стаята, докато доктор Лангхалс пристъпи да направи някаква инжекция на бодната.

Госпожа Перманедер с кърпичка на устата отиде при двамата.

— Съвсем неопределено, драги сенаторе — отговори доктор Грабо. — Госпожа майка ви може да издъхне след пет минути, но може да живее и още няколко часа… Не мога нищо да ви кажа. Касае се за това, което наричаме оток или едем…

— Зная — каза госпожа Перманедер и кимна в кърпичката си, докато по бузите й се стичаха сълзи. — Явява се често при белодробни възпаления. Тогава в белодробните мехурчета се набира водниста течност; и ако се влоши, не може вече да се диша… Да, зная.

Сплел ръце пред себе си, сенаторът погледна към балдахиновото легло.

— Колко страшно ли се мъчи! — прошепна той.

— Не! — отговори доктор Грабо също така тихо, но с нечуван авторитет и покри продълговатото си кротко лице с решителни бръчки. — Видът й мами, повярвайте ми, драги приятелю, видът й мами! Съзнанието е силно помътено… Повечето от тия нейни движения, които виждате, са рефлекторни… Повярвайте ми…

И Томас каза:

— Дано да е така!

Но дори дете би могло да познае по очите на консулшата, че тя беше в пълно съзнание и усещаше всичко.

Заеха отново местата си. Консул Крьогер също беше пристигнал и седеше със зачервени очи край леглото, наведен над дръжката на бастуна си.

Движенията на болната бяха се засилили. Това тяло, обречено на смъртта, беше изпълнено от главата до краката от някакво страшно безпокойство, от неизказан страх и гнет, от някакво неотразимо и безпределно чувство на изоставеност и безпомощност. Очите й, тези клети, молещи, жалостиви и търсещи очи, понякога, когато тя с хъркане въртеше главата си, се затваряха с изцъклено изражение или се разширяваха тъй силно, че жилчиците на очната ябълка изпъкваха кървавочервени. Но пак не губеше свяст.

Малко след три часа всички видяха, че Кристиан стана.

— Не мога повече! — каза той, тръгна накуцвайки към вратата, като се опираше на мебелите по пътя си, и излезе.

А Ерика Вайншенк и мамзел Северин, вероятно унесени от еднообразните болезнени звуци, бяха заспали на столовете си и дрямката беше поруменила леко страните им.

Към четири часа положението започна да става все по-лошо и по-лошо. Подпряха болната и изтриха потта от челото й. Дишането застрашаваше да спре напълно и угнетението се засили.

— Нещо за сън!… — промълви тя. — Някакво средство!…

Но никой не помисляше дори да й даде нещо за сън.

Изведнъж тя пак започна да отговаря на нещо, което другите не чуваха, както по-рано.

— Да, Жан, няма да се забавя!… — И веднага след това: — Да, мила Клара, ида!…

После борбата започна отново. Все още борба със смъртта ли беше? Не, сега тя се бореше с живота за смъртта.

— На драго сърце… — изпъшка тя — не мога… Нещо за сън! Господа, имайте милост! Нещо за сън!…

Това „имайте милост“ накара госпожа Перманедер да изхлипа високо, а Томас изстена тихо, като за миг улови с ръце главата си. Но лекарите знаеха дълга си. Трябваше при всички обстоятелства да продължат колкото е възможно повече тоя живот заради домашните; ако й дадяха приспивателно, тя веднага щеше безпрепятствено да предаде богу дух. Лекарите не бяха на тоя свят, за да довеждат смъртта, а за да запазят на всяка цена живота. За това говореха и известни религиозни и морални основания, за които бяха слушали още в университета, макар в тоя миг да не си спомняха за тях… Наопаки, те подсилваха с различни средства сърцето и на няколко пъти постигаха за момент облекчение, посредством предизвикване на повръщане.

Към пет часа борбата стана, още по-страшна. Консулшата, изправила се в гърч и с широко разтворени очи, замаха с ръце наоколо си, като че търсеше опора или други ръце, които се протягаха към нея, и непрекъснато отговаряше на всички страни във въздуха на викове, чувани само от нея, и които сякаш ставаха все по-многобройни и по-настойчиви. Като че тук бяха не само покойният й съпруг и дъщеря й, а така също родителите й и родителите на нейния мъж, и неколцина други роднини, умрели преди нея; и тя назоваваше малки имена, по които никой в стаята не би могъл веднага да каже за кои покойници се касаеше.

— Да! — извика тя и се заобръща на различни страни. — Ида вече… Веднага… Ей сега… Не мога… Някакво средство, господа…

Към пет и половина настана един миг на спокойствие. И после, съвсем неочаквано, по състареното й, разкривено от страданието лице мина тръпка, някаква внезапна, страхотна радост, някаква дълбока, тръпна, плаха нежност; тя разпери светкавично ръце и с буйна, непосредствена бързина — от която можеше да се разбере, че между това, което беше чула, и отговора й не беше минал дори един миг — извика високо с израз на безусловно послушание и безгранична, преизпълнена от страх и обич покорност и всеотдайност:

— Ето ме!…

И издъхна.

Всички изтръпнаха. Какво беше това? Кой я повика, та тя го последва незабавно?

Някой дръпна завесата на прозореца и угаси свещите, а доктор Грабо с кротко лице затвори очите на мъртвата.

Всички зъзнеха в бледата есенна утрин, която изпълни стаята. Сестра Леандра закри тоалетното огледало с платно.