Томас Ман
Буденброкови (67) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

Всяко освободено място в соната трябва да бъде заето отново в срок от четири седмици; така повелява конституцията. От смъртта на Джеймс Мьолендорпф са изтекли три седмици и ето че настъпи изборният ден — мек ден в края на февруари. На „Брайтещрасе“ пред кметството с фасада от проредени гледжосани тухли с островърхи кули и кулички, извишили се на фона на сивобелезникавото небе, с покритата външна стълба, закрепена върху издадени напред колони, с готическите си аркади, през които погледът стига до пазарния площад с фонтана… пред кметството към един часа по пладне се трупат хора. Те стоят неотстъпно в мръсноводнистия сняг на улицата, който се стопява напълно под краката им, поглеждат се един друг, после пак гледат право напред и изопват шии. Защото там, зад оня портал, в заседателната зала, с четиринадесетте наредени в полукръг кресла, изборното събрание, съставено от членове на сената и на градския съвет, очаква още в тоя късен час предложенията на избирателните камари.

Въпросът бе се проточил. Изглеждаше, че дебатите в камарите не стихваха, че борбата е сурова и че досега на събранието в заседателната зала не е било предложено едно и също лице, защото в такъв случай кметът веднага би го обявил за избрано. Странно! Никой не може да схване откъде идват, где и как се пораждат, но през портала до улицата проникват и се разпространяват слухове. Може би там вътре се е изправил господин Касперсен, по-старият от двамата общински разсилни, Който винаги сам се нарича „държавен чиновник“, и със стиснати зъби и извърнати очи отправя през единия ъгъл на устата си всичко узнато навън. Сега се говори, че предложенията са постъпили в заседателната зала и че всяка от трите камари е предложила един от тримата: Хагенщрьом, Буденброк, Кистенмакер. Дано даде бог сега поне при общия избор чрез тайно гласуване с бюлетини да се получи непременно мнозинство на гласовете! Който не носи топли галоши или шушони, започва да дига нозе и да стъпва твърдо, защото краката го болят от студ.

Тук стоят и чакат хора от всички слоеве на народа. Виждат се моряци с гола, татуирана шия, пъхнали ръце в широките ниски джобове на панталоните, носачи на жито в блузи и къси панталони от черно лъскаво платно и с тяхното несравнимо честно изражение на лицето, колари, слезли от наредените на висок куп чували с жито, за да изчакат с камшик в ръка изборния резултат, слугини с шалчета на шия, престилка и дебела пола на ивици, с малка бяла шапчица върху темето и голяма кошница с дръжка, мушната на гола ръка, продавачки на риба и на зеленчук със сламени обувки, дори две-три хубавички млади градинарки с високи холандски шапки, къси поли и дълги, надиплени бели ръкави, бликнали из пъстро везаните елечета… Между тях има граждани, собственици на близки продавници, които са излезли гологлави и разменят мненията си, млади, добре облечени търговци, синове, които привършват три или четиригодишния си стаж в кантората на баща си или на някого от неговите приятели, ученици с чанти и пакети от книги…

Зад двамина дъвчещи тютюн работници с корави моряшки бради стои дама, която в силна възбуда обръща насам-натам глава, за да може да гледа между раменете на двамата едри мъжаги към кметството. Тя носи един вид дълга вечерна наметка, гарнирана с кафяви кожи, която държи с двете си ръце отвътре, а лицето й е закрито напълно от гъсто кафяво було. Шушоните й ситнят непрекъснато в снежната вода.

— Бога ми, с твоя господин Курц пак нищо няма да стане — казва единият работник на другия.

— Не, Дьозбартел, няма какво повече да ме занимаваш с него. Сега всички ще гласуват за Хагенщрьом, Кистенмакер и Буденброк.

— Да, и сега се пита кой от тримата стои по-горе от другите.

— Хм, кажи ти!

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че ще изберат Хагенщрьом.

— Брей, че си умник… Не викай дявола!

После той изплюва тютюна на земята пред себе си, понеже навалицата не му позволява да го изхвърли в дъга, изтегля с две ръце панталона си по-високо над колана и продължава:

— Хагенщрьом знае само да плюска и е станал такъв шишко, че просто не може да диша през носа… Не, щом с моя господин Курц и този път няма да излезе нищо, тогава съм за Буденброк. Него си го бива…

— Ех, право казваш, но Хагенщрьом е много по-богат.

— Това не е важно. За това не питат.

— Освен това Буденброк винаги е ужасно изтънчен с маншетите си, с копринените си вратовръзки и със засуканите си мустаци. Виждал ли си го, като ходи? Винаги подскача малко като птица…

— А бе, глупчо, за това не става дума!

— Имал сестра, която зарязала двамината си мъже, а?

Дамата във вечерната наметка трепва.

— Ех, както ще да е, ние не знаем нищо по тая работа, пък и консулът нищо не е крив.

„Не, нали?! — мисли дамата с булото, като стисва ръцете си под наметката. — Нали? О, слава богу!“

— И после — добавя човекът, който е за Буденброк, — и после кметът Йовердик е кръстник на сина му, а това има значение, аз ти казвам…

„Нали? — мисли дамата. — Да, слава богу, това е подействувало!“

Тя трепва. Излетял е нов слух, носи се в зигзаг назад и достига до нея. Общият избор не е разрешил въпроса. Едуард Кистенмакер, получил най-малко гласове, е отпаднал. Борбата между Хагенщрьом и Буденброк продължава. Един гражданин забелязва с важно изражение на лицето, че ако се получи равенство на гласовете, ще се наложи да бъдат избрани петима арбитри, които ще трябва да решат по вишегласие.

Внезапно отпред, непосредствено пред портала, се обажда глас:

— Избран е Хайне Зеехаз!

А Зеехаз е един винаги и вечно пиян човек, който разнася хляб на ръчна количка. Всички се смеят и се повдигат на пръсти, за да видят кой е шегобиецът. Дамата с булото също бива обзета от нервен смях, който за миг раздрусва раменете й. После обаче с движение, което иска да каже: „Мигар бива в тоя час да се правят шеги?…“ — припряно се опомня и отново занича поривисто между двамината работници към кметството. Но в същия миг отпуска ръце, така че вечерната й наметка се разтваря отпред, и стои с отпуснати рамене безсилна, унищожена.

Хагенщрьом! Никой не знае откъде дойде тази вест. Но тя е тук и едновременно навсякъде, изскочила сякаш от земята или паднала от небето. Няма възражение. Решено е, Хагенщрьом! Да, да, значи той. Няма какво повече да се очаква. Дамата с булото можеше да го знае отнапред. Така е винаги в живота. Сега може просто да се прибере у дома. Тя чувствува, че в гърдите й се надига плач…

Това състояние не е продължило дори една секунда, когато през цялата човешка навалица минава неочакван удар, внезапно движение, някакъв тласък, който се разпространява отпред назад и долепва предните до задните, докато в същото време там в портала светва нещо ясночервено… Червените палта на двамата общински разсилни, Касперсен и Улфелт, които се явяват редом в официално одеяние, с триъгълна шапка, бели панталони за езда, жълти маншети и дворцов меч и минават през отстъпващото множество.

Те вървят като съдбата: сериозни, безмълвни, затворени, без да поглеждат надясно или наляво, с наведени очи… и поемат с неумолима решителност посоката, дадена им от изборния резултат, който им е известен. И те не отиват по посока на „Зандщрасе“, а се спускат надясно към „Брайтещрасе“!

Дамата с булото не вярва на очите си. Но в кръг около нея разбират какво е положението. Хората се повличат в същата посока подир общинските разсилни и си казват:

— Не, не! Буденброк! Не Хагенщрьом!…

И ето че от портала излизат и разговарят възбудено разни господа, завиват и тръгват с бързи крачки надолу по „Брайтещрасе“, за да поздравят първи избраника.

Тогава дамата прибира с ръце вечерната си наметка и започва да тича. Тя тича така, както всъщност иначе дама никога не тича. Булото й се развява и открива пламналото й лице, но това й е безразлично. И макар че един от гарнираните й с кожа шушони непрекъснато шляпа във воднистия сняг и й пречи по най-злостен начин, тя изпреваря всички. Пристига първа пред ъгловата къща на „Бекергрубе“, звъни неистово на антрето и вика на момичето, което й отваря:

— Идат, Катрин, идат!

Тя се изкачва бегом по стълбата, втурва се горе във всекидневната, гдето нейният брат, който наистина е малко бледен, оставя вестника настрана и като че я възпира малко с движението на ръката си. Тя го прегръща и повтаря:

— Идат, Том, идат! Избран си ти, Херман Хагенщрьом пропадна.

Това стана един петък. Още на следния ден сенатор Буденброк се изправи в заседателната зала пред стола на покойния Джеймс Мьолендорпф и в присъствие на събраните стареи, както и на настоятелството на градския съвет, положи следната клетва: „Ще ръководя добросъвестно службата си, ще работя с всички сили за благото на държавата, ще се придържам точно о конституцията на същата, ще управлявам честно общественото имущество и при изпълнение на службата си, а особено въз всички избори, няма да се съобразявам нито с личните си изгоди, нито с роднините и приятелите си. Ще спазвам законите на държавата и ще въздавам справедливост всекиму, все едно дали той е богат или беден. Ще мълча вредом, гдето се изисква мълчание, и ще държа в тайна всичко, което ми се повелява да държа в тайна. Нека бог ми помага!“