Томас Ман
Буденброкови (68) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

Нашите желания и начинания изхождат от известни потребности на нервите ни, които трудно могат да бъдат определени с думи. Това, което у Томас Буденброк наричаха „суетност“ — грижите, които той полагаше за външността си, лукса, който влагаше в тоалета си, — в действителност беше нещо съвсем друго. Първоначално то не беше нищо повече от стремежа на един делови човек да е уверен, че от главата до краката обладава винаги оная коректност и безукорност, която придава твърдост. Но изискванията, които той самият и другите предявяваха към дарбите и силите му, растяха непрекъснато. Той беше претрупан с частни и обществени задължения. При „издигането в съветник“, сиреч при разпределението на службите между сенатските членове, нему бе се паднало като главен ресор данъчното дело. Но му отнемаха време също така железниците, митата и други държавни работи, а в хиляди заседания на управителни и надзорни съвети, гдето от деня на избора му беше възложено председателството, той се нуждаеше от цялата си съобразителност, приветливост и гъвкавост, за да щади постоянно чувствителността на много по-стари хора, привидно да се преклони пред техния по-отколешен опит и все пак да задържи властта в ръцете си. И ако всички установяваха забележителното обстоятелство, че в същото време очебийно растеше и неговата „суетност“ — тоест потребността да се освежава и подновява телесно, да сменя два-три пъти на ден дрехите си, да се възстановява и ободрява така, като че е станал заран от сън, — то това означаваше просто отслабване на пъргавината му и бързо изхабяване, макар че Томас Буденброк беше едва на тридесет и седем години.

Когато добрият доктор Грабо го молеше да си дава малко повече почивка, той отговаряше:

— О, драги докторе, още не съм стигнал дотам.

Искаше да каже с тия думи, че има да работи още необгледно много върху себе си, преди — може би в далечно бъдеще — да стигне окончателно целта си, да си извоюва онова положение, когато ще може спокойно да се радва на успехите си. В действителност той не вярваше, че ще дочака това положение. Нещо неспирно го тласкаше напред и не му даваше мира. Дори когато видимо си почиваше, например след трапеза, като четеше вестниците и с известно бавно усърдие сучеше източения връх на единия си мустак, сините жилки над бледите му слепоочия отново се появяваха — знак, че умът му беше зает с хиляди заплетени планове. И сериозността му беше еднакво силна както при измисляне на някоя търговска маневра или публична реч, така и при намерението най-сетне веднъж да поднови набърже целия си запас от долно бельо и горни ризи, та поне в това отношение да бъде за известно време в ред.

Такива покупки и възстановления му доставяха временно известно задоволство и успокоение, още повече че можеше без всяко угризение да си позволява такива разходи, защото през тия години търговията му вървеше отлично, както някога в дните на дядо му. Името на фирмата се прочу не само в града, но и по-далече, а и славата му в обществения живот непрекъснато растеше. Всички признаваха със завист или радостно участие способностите и сръчността му, докато той самият напусто се бореше да създаде сгода и ред във всичко, тъй като постоянно се чувствуваше безнадеждно изостанал зад въображението си, изпълнено с планове.

Ето защо не беше никакво високомерие това, че през лятото на настъпващата 63-та година сенатор Буденброк започна да живее с мечтата да си построи нова, голяма къща. Само щастливците тъпчат на едно място. Към тая мисъл го тласна неговата неуморност, а съгражданите му биха могли да припишат това начинание на „суетността“ му, която също имаше дял в него. Нов дом, коренна промяна на външния живот, прибиране, пренасяне, ново обзавеждане с изхвърляне на всичко вехто и излишно, на цялата утайка от минали години — тази представа го изпълваше с чувство на чистота, новост, свежест, недокоснатост, укрепналост… И той сигурно се нуждаеше от всичко това, защото вложи голямо усърдие и вече бе спрял погледа си на едно определено място.

Касаеше се за доста голям парцел в долния край на „Фишергрубе“. Там се продаваше една посивяла от старост, зле поддържана къща, собственицата и единствена обитателка на която — достигнала библейска възраст стара мома, останка от някакъв забравен род — неотколе беше умряла. На това място намисли сенаторът да построи къщата си и го оглеждаше изпитателно всеки път, когато отиваше на пристанището. Съседите бяха симпатични: хубави буржоазни къщи с двускатни покриви; най-скромна между тях изглеждаше точно насрещната — тясно здание с малка цветарница в приземния етаж.

Той се занимаваше напрегнато с това намерение. Направи приблизителна сметка за разноските и макар че установената на първо време сума не беше дребна, той реши, че беше в състояние да я отдели без усилие. Все пак изтръпваше при мисълта, че цялата тази работа би могла да излезе безполезна лудория, и признаваше в себе си, че всъщност в сегашната му къща имаше достатъчно място за него, жена му, детето и прислугата. Ала несъзнателните му потребности излязоха по-силни и в желанието си да бъде укрепен и оправдан в намерението си от външна страна, той го разкри най-напред на сестра си.

— Накъсо, Тони, какво ще кажеш по тоя въпрос? Витата стълба за банята тук е много забавна, но в действителност къщата представлява обикновена кутия. И не е никак достолепна, нали? А сега, когато ти наистина доведе работите дотам, че аз станах сенатор… С една дума: задължен ли съм на положението си да дигна нова къща?

Ах, господи, какво ли не беше задължен той на положението си в очите на мадам Перманедер! Тя се изпълни със сериозно въодушевление. Скръсти ръце на гърдите и тръгна с поиздигнати рамене и отметната назад глава нагоре-надолу из стаята.

— Имаш право, Том! О, господи, имаш пълно право! Не може да се възрази нищо, тъй като човек, който на всичко отгоре е взел жена от Арнолдсенови със 100 000 талера… Впрочем аз съм горда, че доверяваш това най-напред на мене; много мило от твоя страна!… И ето какво ще ти кажа, Том: ако строиш, то непременно нещо изящно!

— Е, да, така мисля и аз. Решил съм да похарча малко повече паря. Ще я прави Фойгт и аз вече се радвам, че ще разгледаме плана двама с тебе. Фойгт има голям вкус.

Второто съгласие Томас получи от Герда. Тя похвали много плана. Данданията по пренасянето нямало да бъде приятна, но надеждата за голяма музикална стая с добра акустика я настройваше щастливо. А що се отнасяше до старата консулша, тя беше тутакси готова да погледне на строежа като на логическа последица на другите щастливи случаи, които тя посрещаше със задоволство и благодарност. От рождението на наследника и избора на консула в сената насам майчината й гордост се проявяваше още по-нескрито от преди; тя казваше „Моят син, сенаторът“ по начин, който дразнеше страшно дамите Буденброк от „Брайтещрасе“.

Застарелите моми наистина не намираха почти никакво разнообразие за темите на разговорите си, като гледаха забележителния възход във външния живот на Томас. Малко удоволствие им доставяше в четвъртък да се подиграват на бедната Клотилда, а въпросът с Кристиан беше окончателно приключен: благодарение посредничеството на някогашния си шеф мистър Ричардсон той беше намерил служба в Лондон и неотдавна беше съобщил телеграфически оттам безразсъдното си желание да вземе за съпруга госпожица Пуфогел, но това негово желание беше отблъснато по най-строг начин от консулшата, така че за тях Кристиан сега просто влизаше в категорията на Якоб Крьогер. Ето защо те се утешаваха донякъде с дребните слабости на консулшата и на госпожа Перманедер, като например отваряха въпрос за фризури, понеже консулшата беше в състояние да заявява с най-невинно изражение на лицето, че носела косите „си“ съвсем просто. А всички хора, надарени от бога с разум — преди всички други пък дамите Буденброк, — знаеха, че неизменно червеникаворусите букли под шапчицата на старата дама отдавна вече не можеха да бъдат наречени „нейни“ коси. Но още по-голямо удоволствие им доставяше, когато успяваха да накарат братовчедката Тони да поразкаже нещо за лицата, които по ненавистен начин бяха повлияли върху досегашния й живот. Плачи-Тришке! Грюнлих! Перманедер! Хагенщрьом!… Тези имена, които Тони, когато беше раздразнена, с подигнати малко рамене запращаше във въздуха като къси тръбни звуци на погнуса, отекваха твърде приятно в ушите на чичо-Готхолдовите дъщери.

Впрочем те не скриваха от себе си — и по никакъв начин не поемаха отговорността да мълчат, — че малкият Йохан страхотно бавно се учел да ходи и да говори. Те имаха право и трябва да се признае, че Хано — това галено име беше въвела за сина си госпожа сенаторша Буденброк — по времето, когато вече можеше да назовава твърде правилно всички членове на семейството, все още не беше в състояние да произнесе ясно и разбрано имената на Фридерика, Хенриета и Пфифи. Колкото се отнасяше до ходенето, той и сега, на възраст година и три месеца, не бе успял да направи нито една самостоятелна крачка; и точно по това време дамите Буденброк заявиха с безнадеждно поклащане на главите, че това дете щяло да остане до края на живота си нямо и хромо.

По-късно трябваше да признаят, че това тъжно пророчество се е дължало на заблуда, обаче никой не отричаше, че Хано поизоставаше в развитието си. Още в най-ранните дни на живота си той бе заставен да води тежка борба и държи в постоянен страх близките си. Беше се явил на бял свят като кротко и немощно дете, а скоро след кръщавката го навести пристъп на повръщане и дрисък, който трая само три дни, но за малко щеше да накара сърцето му да спре окончателно — това сърце, приведено в движение с толкова труд! Детето остана живо и сега добрият доктор Грабо, едновременно с препоръките за по-грижливо хранене и гледане, взе мерки срещу кризите, очаквани при поникването на зъбите. Но когато първото бяло връхче понечи да пробие венеца, започнаха гърчове, които после се повториха няколко пъти, все по-силни и по-страхотни. Пак стигнаха дотам, че старият лекар безмълвно стисна ръцете на родителите… Детето лежеше в крайно изтощение и втренченият встрани поглед на дълбоко засенените очи говореше за мозъчно възпаление. Кончината изглеждаше почти желателна.

Въпреки това Хано отново се посъвзе, погледът му започна да се спира на предметите и макар че прекараните страдания забавяха напредъка му в говорене и ходене, нямаше вече непосредствена опасност.

Хано беше с тънки ръце и нозе и доста висок за годините си. Светлокестенявите му много меки коси започнаха по това време да растат невъобразимо бързо, бяха едва забележимо къдрави и се спуснаха скоро до раменете на надиплената му дрешка, която приличаше на престилка. Семейните прилики също започнаха да проличават съвършено ясно у него. Още от самото начало той имаше напълно типични Буденброкови ръце: широки, малко къси, но изящно изваяни; носът му беше точно като носа на бащата и пра-дядото, макар да изглеждаше, че ноздрите ще останат още по-нежни. Обаче цялата продълговата и тясна долна половина на лицето не беше характерна нито за Буденброкови, нито за Крьогерови, а за майчиното семейство — подобно на устата му, която отрано, още отсега, клонеше да стои затворена по някакъв едновременно тъжен и плах начин… с оня израз, към който по-късно все повече и повече се нагаждаше погледът на неговите своеобразни златистокестеняви очи със синкави сенки.

Той заживя под изпълнените със сдържана нежност погледи, които му даряваше бащата, под грижите, с които майка му бдеше над дрехите и телесното му състояние, обожаван от леля си Антония, отрупван с подаръци — конници и колелца — от консулшата и вуйчо Юстус; и когато хубавата му количка се мернеше на улицата, хората гледаха любопитно и с очакване подире му. Ала що се отнасяше до достопочтената бавачка мадам Дехо, която още заемаше временно тая длъжност, беше решено предварително, че в новия дом на нейно място ще влезе Ида Юнгман; консулшата щеше да си потърси друга помощница.

Сенатор Буденброк осъществи плановете си. Покупката на парцела на „Фишергрубе“ не създаде никакви затруднения, а посредникът Гош веднага яростно изяви готовност да се занимае с къщата на „Брайтещрасе“; тя бе купена от господин Стефан Кистенмакер, чието семейство растеше и който печелеше добри пари от червено вино с брата си. Господин Фойгт пое строежа и скоро на четвъртъчните семейни срещи започнаха да разгъват окончателния чертеж и да гледат предварително фасадата: великолепна неизмазана сграда с кариатиди от пясъчник, които крепяха издадения напред еркер, и с равен покрив, за който Клотилда провлечено забеляза, че след пладне там би могло да се пие кафе… Даже по отношение на партерните помещения в къщата на „Менгщрасе“, които щяха сега да стоят празни, защото сенаторът мислеше да пренесе и канторите си на „Фишергрубе“, всичко се нареди бързо и благополучно: оказа се, че градското застрахователно дружество срещу пожар имаше желание да наеме стаите за канцеларии.

Настъпи есента, сивите стени рухнаха и се превърнаха на прах, а когато зимата дойде и отново си отиде, над просторните изби се издигна новата къща на Томас Буденброк. В града нямаше по-привлекателна тема за разговор. Къщата стана знаменита, стана най-хубавата къща надлъж и нашир. Дали и в Хамбург имаше по-хубави? Но и сигурно беше излязла ужасно окъпа, а старият консул едва ли би си позволил някога подобно разточителство… Съседите, хората, които живееха вкъщите с островърхите двускатни покриви, висяха по прозорците, гледаха как работят зидарите по скелето, радваха се, като виждаха, че сградата расте, и се мъчеха да определят кога ще се празнува поставянето на главната покривна греда.

Празникът дойде и мина най-тържествено. Горе на равния покрив един стар зидар-мазач държа реч, в края на която хвърли през рамото си бутилка с шампанско, а през това време вятърът поразклащаше тежко огромния венец от рози, зелена шума и пъстри листа, поставен между знамената. После в една близка гостилница дадоха гощавка на всички работници — бира, резени хляб с масло и шунка и пури. Те бяха насядали на дълги маси. Сенатор Буденброк, придружен от съпругата и малкия си син, когото мадам Дехо носеше на ръце, влезе в ниското помещение, мина между редиците на работниците и прие с благодарност шумното приветствие, което те му поднесоха… Когато излязоха вън, бавачката сложи отново Хано в количката му, а Томас и Герда прекосиха платното на пътя, за да хвърлят още един поглед върху червената фасада с белите кариатиди. Оттатък, пред малката цветарница с тясната врата и скъдна витринка, в която върху поставка от зелено стъкло се пъчеха една до друга няколко саксии с луковични растения, стоеше Иверсен, собственикът на продавницата, рус мъж, едър като исполин, облечен във вълнена дреха. До него стоеше жена му, която беше много по-слаба и лицето й беше тъмен, южняшки тип. Тя държеше за ръка едно четири-пет годишно момче, буташе бавно напред-назад с другата ръка количка, в която спеше второ, по-малко дете, и личеше, че пак беше бременна.

Иверсен се поклони колкото дълбоко, толкова и тромаво, а жена му, която не спираше да бута напред-назад детската количка, огледа спокойно и внимателно с черните си продълговати очи сенаторшата, запътила се към тях под ръка със съпруга си.

Томас се спря и посочи с бастуна си нагоре към венеца.

— Хубаво го направихте, Иверсен!

— Заслугата не е моя, господин сенатор. Жена ми свърши тая работа.

— Ах, тъй ли! — каза късо сенаторът, като донякъде сепнато дигна глава и погледна за една секунда открито, твърдо и радушно госпожа Иверсен в лицето. И без да добави дума повече, той се сбогува с вежливо махане на ръката.