Томас Ман
Буденброкови (59) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

Рано сутринта, още в осем часа, щом станеше от леглото, слезеше по витата стълба зад малката вратичка в сутерена, окъпеше се и облечеше отново домашния си халат, консул Буденброк започваше да се занимава с обществени работи. Именно тогава в банята пристигаше бръснарят господин Венцел с интелигентното си лице и червени ръце, в които държеше паничка с топла вода, взета от кухнята, и останалите принадлежности; господин Венцел беше член на градския съвет. И докато консулът сядаше с наведена назад глава на един голям стол с облегалки, а господин Венцел разбиваше пяна, между двамата почти винаги се завързваше разговор, който почваше с нощната почивка и времето, минаваше веднага към събитията по широкия свят, спираше после на интимни градски въпроси и обикновено свършваше със съвсем тесни търговски и семейни работи. Всичко това удължаваше много процедурата, защото всеки път, когато консулът започнеше да говори, господин Венцел трябваше да вдигне бръснача от лицето му.

— Добре ли спахте, господин консуле?

— Благодаря, Венцел, да. Хубаво ли е времето днес?

— Мраз и малко снежна мъгла, господин консуле. Пред църквата „Свети Яков“ момчетията пак са направили пързалка за шейни, дълга около десет метра, за малко щях да тупна, като се връщах от кмета. Дявол да ги вземе…

— Прегледахте ли вече вестниците?

— Да, „Известия“ и „Хамбургски новини“. Само за бомбите на Орсини^[1], нищо друго. Страхотна работа. На път за операта… Чудесна шайка се е събрала там…

— Струва ми се, че това няма никакво значение. Няма нищо общо с народа и единственият резултат е само този, че се удвоява полицията, натискът върху печата и тям подобни. Той стои нащрек… Да, вярно, вечни безредици, защото той, за да се държи на власт, винаги трябва да предприема нещо. Но аз го уважавам въпреки всичко. С такива традиции човек поне няма да бъде диване, както казва мамзел Юнгман, а касата за пекарните и евтините цени на хляба например наистина ми вдъхват уважение. Той несъмнено прави много нещо за народа…

— Да, същото каза и господин Кистенмакер.

— Стефан ли? Говорихме вчера с него по тоя въпрос.

— И с Фридрих Вилхелм Пруски работата не е добра, господин консуле, няма да го бъде. Говори се вече, че принцът окончателно щял да стане регент…

— О, много любопитен съм! Този Вилхелм още отсега се проявява като либерален ум и сигурно не храни като брата си тайно отвращение към конституцията. В края на краищата този клетник се съсипва от мъка… Нещо ново от Копенхаген?

— Нищо, господин консуле. Не искат. Общогерманският съюз може да заявява, колкото си ще, че общата конституция за Холщайн и Лауенбург е незаконна… На ония оттатък просто не минава през ума да я отменят.

— Да, нещо нечувано, Венцел. Те открито предизвикват Бундестага за екзекуция и ако той беше малко по-бдителен… Ох, тези датчани! Спомням си много живо как, когато бях още съвсем малко момче, непрекъснато се ядосвах на една песен, която започваща със следния куплет:

Gib mir, gib allen denen,

die sich von Herzen sehnen…^[2]

На ум аз винаги пишех „denen“ с „ä“ без да разбирам, че така молех дядо господ да даде нещо и на датчаните^[3]… По-внимателно по попуканото място, Венцел! Не се смейте… Да, а сега отново въпросът за пряката железопътна линия за Хамбург! Немалко дипломатически борби е струвала тя и ще струва още доста, докато господата в Копенхаген се съгласят да дадат концесия…

— Да, господин консуле. И глупавото е там, че железопътната компания „Алтона-Кил“ и дори цял Холщайн е против това; така каза преди и кметът доктор Йовердик. Ужасно ги е страх, че Кил ще процъфти…

— Разбира се, Венцел. Подобна нова връзка между Балтийско и Северно море… И ще видите, че „Алтона-Кил“ няма да прекрати интригите си. Те са в състояние да построят конкурентна линия: източнохолщайнска, Ноймюнстер — Нойщад. Да, не е изключено. Но ние не бива да се плашим, трябва да имаме пряка линия за Хамбург.

— Вие трябва да вземете присърце тоя въпрос господин консуле.

— М-да… доколкото ми позволяват силите и доколкото мога да упражня нищожното си влияние… Аз се интересувам за нашата железопътна политика и това е семейна традиция, защото баща ми още от 1851 г. влизаше в управителния съвет на бюхенската железопътна линия; на това обстоятелство именно дължа избора си там на едва трийсет и две годишна възраст, тъй като моите заслуги още не са значителни.

— О, господин консуле!… След вашата реч тогава в градския съвет…

— Да, аз наистина направих малко впечатление с нея, но във всеки случай налице е добрата воля. Знаете ли, аз мога да бъда само благодарен, че моят баща, дядо и прадядо утъпкаха пътя ми и че голям дял от доверието и доброто име, които те си спечелиха, биде незабавно пренесено върху мене, ако не беше така, аз не бих могъл да бъда толкова смел… Та какво ли не направи баща ми след 48 година и в началото на това десетилетие за реформиране на нашето пощенско дело! Спомнете си само, Венцел, как в градския съвет той предупреждаваше за опасността от сливане на хамбургските дилижанси с пощата… И как през 50 година в Сената, който тогава беше безотговорно муден, настояваше непрекъснато и внасяше все нови предложения за присъединяване към австро-германския пощенски съюз. Баща ми е един от малцината, на които трябва да благодарим сега за ниската такса на писмата, за бандеролните пратки, за пощенските марки, за пощенските кутии и телеграфните връзки с Берлин и Травемюнде… Ако той и още двама-трима други не бяха притискали непрекъснато Сената, то сигурно навеки щяхме да изостанем далеч зад датската и Турн-Таксисовата поща. Затова сега се вслушват, когато аз кажа мнението си по подобни въпроси.

— Ей богу, господин консуле! Това, което казвате, е вярно. А що се отнася до хамбургската линия, преди три дена кметът доктор Йовердик ми каза: „Стигнем ли веднъж дотам, да можем да закупим в Хамбург подходящ терен за гара, ще изпратим консул Буденброк като член на комисията, в такива преговори консул Буденброк може да свърши по-добра работа, отколкото някои юристи.“ Точно така каза.

— Хм, това е твърде ласкателно за мене, Венцел. Но я насапунисайте още малко брадичката; трябва да стане по-гладка. Да, с една дума, трябва да действуваме! Нямам нищо против Йовердик, но той е вече на години; струва ми се, че ако аз бях кмет, всичко би вървяло малко по-бързо. Не мога да ви опиша какво задоволство изпитвам, че са подети работите за газовото осветление и най-сетне тия фатални маслени лампи с техните вериги ще изчезнат; мога да кажа, че и аз не съм съвсем непричастен в тоя успех… Ах, какво ли няма още да се върши! Защото, Венцел, времената се менят и ние имаме безброй задължения към новото време. Като си спомня за собствените си ранни младини… Вие помните по-добре от мене каква беше тогава гледката у нас. Улиците без тротоари, между камъните на настилката високо поникнала трева, а къщите с издадени напред части, стълбища и пейки. Средновековните сгради пък бяха загрозени от пристройки и непрекъснато се рушаха, защото хората имаха пари и никой не гладуваше, държавата обаче беше бедна, всички живуркаха, както казва зет ми Перманедер, и за сериозни поправки не можеше дори да се мисля. Тогавашните поколения бяха заможни и щастливи; знаете ли, дядо ми имаше един интимен приятел, голям добряк, Жан-Жак Хофстеде, който само се разхождаше и превеждаше от френски малки неприлични стихотворения… Но това не можеше да продължава непрекъснато, много неща се промениха и трябва още да се променят. Нашите жители, както знаете, не са все още 37 000, а вече над 50 000 и характерът на града се променя. Сега имаме нови постройки, предградия, които се разширяват, хубави улици и можем да възстановим паметниците на нашето велико минало. Но в края на краищата всичко това е само външно. Повече от най-важните работи драги Венцел, още изостават; и сега отново стигам до ceterum censeo^[4] на покойния ми баща: митническия съюз. Венцел, ние трябва да влезем в митническия съюз, от това не би трябвало да се прави вече никакъв въпрос и всички вие сте длъжни да ми помагате в борбата… Повярвайте ми, като търговец аз съм по-добре ориентиран от нашите дипломати; страхът, че ще загубим част от самостоятелността си и свободата си, е просто смешен в тоя случай. Вътрешността на страната, Мекленбург и Шлезвиг-Холщайн, ще ни разтвори вратите си, а това е много желателно, тъй като ние вече нямаме такава власт над връзките със Севера, както по-рано… Достатъчно… Моля, подайте ми кърпата, Венцел! — приключи консулът.

И след като кажеха още две-три думи за последната цена на ръжта, която възлизала на петдесет и пет талера и все още клоняла безобразно към спадане, след като споменяха някое семейно събитие в града — господин Венцел изчезваше през сутерена, за да излее пяната от лъскавата паничка върху настилката на улицата, а консулът се качваше по витата стълба и отиваше в спалнята, за да целуне по челото събудилата се вече Герда и да се облече.

Тези къси утринни разговори с будния бръснар съставяха увода на оживени и дейни дни, преизпълнени от размисли, приказване, пазарене, писане, пресмятане, отиване и връщане… Благодарение на пътуванията си, на познанията и интересите си Томас Буденброк в своята среда съвсем не беше буржоазно ограничен по ум и сигурно беше първият, който почувствува тесните и дребнави условия, в които се движеше. Ала вън, в широките предели на родината, след подема на обществения живот, предизвикан от революционните години, последва период на отпускане, на затишие и поврат — толкова пуст, че не можеше да занимава един жив ум. Но Томас обладаваше голяма духовна сила, превърна в своя любима истина сентенцията за изключително символичното значение на всяка човешка дейност и постави цялото си достояние от воля, възможности, ентусиазъм и активен размах в служба на малката общност, гдето името му беше едно от първите, а така също в служба на името и фирмата, които беше наследил… Той обладаваше такава голяма духовна сила, че можеше едновременно да се подсмива и да гледа сериозно на честолюбивото си желание да достигне величие и власт в един малък свят.

Веднага след като изяде в трапезарията закуската си, донесена от Антон, той облече всекидневни дрехи и отиде в кантората си на „Менгщрасе“. Остана там малко повече от един час. Написа две-три бързи писма и телеграми, даде някой указания, позавъртя, тъй да се рече, голямото движещо колело на предприятието и след това предостави на равнодушния страничен поглед на господин Маркус да надзирава работата на машината.

Той се явяваше и говореше на заседания и събрания, отбиваше се на борсата под готическите аркади на пазарния площад, правеше инспекционни обиколки из пристанището и в складовете, преговаряше като собственик на кораб с капитаните… До вечерта следваха още много работи, прекъсвани само от кратката закуска заедно със старата консулша и от обеда с Герда, след който прекарваше половин час на дивана с пура в устата и вестник; беше все едно дали се касаеше за собственото му предприятие или за мита, данъци, строежи, железница, поща, грижи за бедните. Надникваше и в области, които собствено не го интересуваха и обикновено биваха предоставяни на „учените“, но особено във финансовите работи прояви бързо блестяща дарба.

Той внимаваше строго да не занемарява и салонния живот. Наистина точността му в това отношение не стоеше на нужната висота: той пристигаше винаги едва в последната секунда, когато съпругата му, облякла разкошен тоалет, и колата долу на улицата бяха чакали вече половин час, казваше: „Прости ми, Герда, работата…“ — и обличаше бързо фрака. Но в салоните — на гощавки, на балове и вечеринки — умееше да проявява жив интерес, да бъде любезен събеседник и той, и съпругата му не отстъпваха по външен блясък на другите богаташки къщи; кухнята му и избата му се славеха като „знаменити“, той самият беше ценен като вежлив, внимателен и съобразителен домакин, а духовитостта на тостовете му надхвърляше средното равнище. Тихите вечери обаче той прекарваше край Герда, като с цигара в устата слушаше свиренето й на цигулка или четеше заедно с нея някоя книга — немски, френски, руски разкази, които избираше тя.

Така работеше той и постигаше успех, защото славата му в града растеше и фирмата процъфтяваше въпреки откъсването на капитал за самостоятелна търговия на Кристиан и за втората женитба на Тони. Но въпреки всичко имаше неща, които за по няколко часа сковаваха смелостта му, накърняваха гъвкавостта на ума му и помрачаваха настроението му.

На първо място — Кристиан в Хамбург. През пролетта на настоящата 58 година неговият съдружник господин Бурместер внезапно почина от мозъчен удар. Наследниците му изтеглиха капитала на покойния от фирмата и тогава консулът настойчиво посъветва брата си да не поема изцяло фирмата със собствени средства, защото знаел колко трудно било — с неочаквано силно намалял капитал да се удържи едно широко очертано предприятие. Но Кристиан настоя да запази самостоятелността си, пое активите и пасивите на „Х. К. Ф. Бурместер и с-ие“… и трябваше да се очакват неприятности.

На второ място — Клара, сестрата на консула в Рига. Нищо от това, че бракът й с пастор Тибуртиус беше останал бездетен, защото Клара Буденброк никога не бе изказвала желание да има деца и несъмнено обладаваше твърде малък майчински талант. Но както можеше да се съди от нейните и от мъжовите й писма, здравето й не беше задоволително: болките в главата, от които тя страдаше още като момиче, започнали отново — така пишеха те — да се явяват периодично в почти непоносима степен.

Това беше обезпокоително. Третата грижа пък беше тази, че и тук у тях все още нямаше никаква сигурност за продължението на семейното име. Герда се отнасяше към тоя въпрос с крайно равнодушие, което беше много близко до сърдит отказ. Томас не говореше за мъката си. Ала старата консулша взе работата в свои ръце и дръпна Грабо настрана.

— Докторе, нека си остане между нас, но най-сетне, трябва да се направи нещо, нали? Малко планински въздух в Кройт и малко морски въздух в Глюксбург или Травемюнде, изглежда, не помага. Какво ще кажете вие?

И Грабо — понеже приятната му рецепта: „Строга диета! Малко гълъбово месо, малко бял хляб“ — в тоя случай вероятно не би помогнала много — предписа бани в Пирмонт и Шлангенбад…

Това бяха три сериозни опасения. Но какво правеше Тони? Клета Тони!