Томас Ман
Буденброкови (92) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

Госпожа Перманедер се изкачи по главната стълба, прибрала и вдигнала отпред с една ръка полите на роклята си, а с другата притиснала големия кафяв маншон до бузата си. Тя не вървеше, а по-скоро тичаше и се препъваше, шапката й седеше криво, бузите й горяха, а върху издадената малко напред горна устна се виждаха ситни капки пот. Макар че не срещна никого по пътя си, тя приказваше непрекъснато, като бързаше напред, и от мълвежа й сегиз-тогиз внезапно се откъсваше силом по някоя дума, на която страхът придаваше висок тон.

— Няма нищо… — говореше тя. — Няма никакво значение… Бог няма да го допусне… той знае какво върши, тази вяра нима да ме напусне… Положително няма да има последици… Ах, господи, ще се моля всеки ден…

Тя просто брътвеше безсмислици от страх, изтича по стълбата за втория етаж и хукна по коридора.

Вратата към хола стоеше отворена и там я пресрещна снаха й.

Хубавото бяло лице на Герда Буденброк беше напълно разкривено от ужас и погнуса, а приближените й кестеняви, обкръжени от синкави сенки очи гледаха примижали, гневни, смутени и отвратени. Когато позна госпожа Перманедер, тя й кимна бързо с протегнати ръце и я прегърна, като скри глава в рамото й.

— Герда, Герда, какво има? — извика госпожа Перманедер. — Какво е станало? Какво значи това? Казват, че паднал ли? В безсъзнание?… Как е сега?… Не, бог няма да допусне най-лошото… Кажи ми най-сетне, ради небесното милосърдие!…

Но тя не получи веднага отговор, а само почувствува как цялата снага на Герда се изопна в някаква тръпка. И после долови шепот на рамото си.

— Как изглеждаше само, когато го донесоха! — разбра тя. — През целия му живот по него не биваше да се вида дори прашинка… Истинска гавра и подлост е, че краят му трябваше да бъде такъв!…

До тях достигна глух шум. Вратата на облекалнята се отвори и на прага застана Ида Юнгман в бяла престилка и с паница в ръцете. Очите й бяха зачервени. Тя съгледа госпожа Перманедер и отстъпи с наведена глава, за да освободи пътя. Брадичката й трепереше в бръчки.

Когато Тони, последвана от снаха си, влезе в спалнята, дългите пъстри завеси на прозорците се раздвижиха от продуха. Лъхна я миризма на карбол, етер и други медикаменти. На широкото махагоново легло, под червения юрган, лежеше по гръб Томас Буденброк, облечен в бродирана нощница. Полуотворените му очи бяха изцъклени и извъртени, устните под разчорлените мустаци мърдаха и фъфлеха несвързано, а от гърлото му навремени излизаха гъргорещи звуци. Младият доктор Лангхалс се наведе над него, свали кървавата превръзка от лицето му и натопи нова в паничката на нощната масичка. После прислуша гърдите на болник и провери пулса. На табуретката за слагане бельото в долния край на леглото седеше малкият Йохан, въртеше моряшкия си възел и със замислено изражение на лицето се вслушваше зад себе ся в звуците, издавани от баща му. Изцапаните дрехи бяха метнати на един стол.

Госпожа Перманедер клекна отстрани до леглото, улови ръката на брата си, която беше студена и тежка, и впери поглед в лицето му… Тя започна да разбира, че бог — все едно дали сега знаеше или не знаеше какво върши — въпреки всичко и на всеки случай щеше да допусне „най-лошото“.

— Том! — захленчи тя. — Не ме ли познаваш? Какво ти е? Нима ще ни напуснеш? Не, ти няма да ни напуснеш! Ах, не бива да ни напуснеш!…

Не последва нищо, което би наподобявало отговор. Тя дигна очи към доктор Лангхалс, като че търсеше помощ. Той стоеше прав, навел към пода хубавите си очи, и в изражението на лицето му, нелишено от известна суетност, се четеше божията воля.

Ида Юнгман влезе отново, за да помогне, с каквото можеше. Яви се лично старият доктор Грабо, стисна с продълговато и благо лице ръка на всички, вгледа се в болния, поклати отрицателно глава и направи точно онова, което вече беше направил и доктор Лангхалс.

Новината беше се разпространила бързо из целия град. Долу в антрето постоянно се звънеше и до спалнята достигаха въпроси за състоянието на сенатора. Все същото, все същото — така отговаряха на всички.

Двамата лекари настояха във всеки случай за през нощта да се вземе милосърдна сестра. Отидоха да повикат сестра Леандра и тя дойде. Когато влезе, по лицето й нямаше следа от изненада и уплаха. Остави и този път тихо настрана кожената си чантичка, касинката и наметката си и се залови с кротки и радушни движения с работата си.

Малкият Йохан сядаше час по час на табуретката, виждаше всичко и се вслушваше в гъргорещите звуци. Той всъщност трябваше да отиде на частен урок по смятане, но разбираше, че всички камгарнови жакети ще онемеят пред събитията, които ставаха. Спомни си също така бегло и подигравателно за домашните писмени работи. От време на време, когато при него дойдеше госпожа Перманедер и го притиснеше до себе си, той проливаше сълзи, но обикновено очите му бяха сухи; примигваше с някакво зареяно и замислено изражение на лицето, като дишаше неправилно и предпазливо, сякаш чакаше уханието, онова чуждо и все пак тъй невнятно познато ухание…

Към четири часа госпожа Перманедер взе твърдо решение. Помоли доктор Лангхалс да я последва в съседната стая, скръсти ръце и отметна глава назад, като въпреки това се помъчи да притисне брадичката си върху гърдите.

— Господин докторе — каза тя, — едно нещо можете да направите и аз ви моля да го направите. Кажете ми самата истина! Аз съм жена, закалена от живота… Свикнала съм да понасям истината, повярвайте ми!… Брат ми ще остане ли жив до утре? Говорете открито!

Доктор Лангхалс наведе хубавите си очи, заоглежда ноктите на пръстите си и заговори за човешкото безсилие, а така също за невъзможността да се отговори решително на въпроса дали господин братът на госпожа Перманедер ще преживее нощта, или ще издъхне още следната минута.

— Тогава зная какво съм длъжна да сторя — каза тя, излезе и изпрати да повикат пастор Прингсхайм.

Той пристигна в къса мантия, без колосана набрана яка, но в дълго расо, хвърли студен поглед към сестра Леандра и седна пред леглото на стола, доставен мигновено там. Помоли болния да го познае и да слуша това, което ще му каже, но тъй като този опит излезе безплоден, той се обърна направо към бога, заприказва му на стилизирано франконско наречие и продължи да му говори с модулиращ глас ту в тъмни, ту в рязко натъртени звукове, докато в същото време върху лицето му се редуваха мрачен фанатизъм и кротък унес. Когато по някакъв своеобразно мазен и ловък начин търкаляше „р“-то по небцето си, малкият Йохан добиваше ясната представа, че той сигурно току-що е пил кафе и ял кифли с масло.

Пастор Прингсхайм каза, че той самият и тук присъствуващите не се молели вече за живота на тоя мил и скъп човек, тъй като виждали, че светата воля на всевишния е да го прибере при себе си. Молели само за една милост: да му бъде отредена мирна кончина… После прочете с ефектно подчертаване още две молитви, обичайни в такива случаи, и стана. Стисна ръка на Герда Буденброк и на госпожа Перманедер, улови главата на малкия Йохан между двете си ръце и гледа в течение на една минута, треперещ от най-искрена горест, спуснатите му мигли, хвърли повторно студен поглед към сестра Леандра и си отиде.

Когато доктор Лангхалс, който беше си отишъл за късо време у дома, дойде пак, той завари всичко по прежному. Размени само няколко думи с болногледачката и си отиде. Доктор Грабо също се отби още веднъж, провери с кротко лице дали всичко е в ред и си отиде. Томас Буденброк продължи с изцъклени очи да движи устните си и да издава гъргорещи звуци. Здрачът се спусна. Вън се виждаше слаба зимна вечерна заря, която проникваше през прозореца и кротко огряваше изцапаните дрехи, метнати на стол.

Към пет часа госпожа Перманедер се увлече и направи нещо необмислено. Седнала срещу снаха си до леглото, тя внезапно сплете ръце и като си послужи с гърления глас, зачете много високо един псалом.

— „На мъките му страшни, боже — каза тя и всички я слушаха неподвижни, — те молим всички край да сложиш! И нека до самата смърт остане неизменно твърд…“

И се молеше тъй дълбоко пламенно, че се занимаваше постоянно само с оная дума, която в момента произнасяше, без да прецени, че не знае наизуст строфата докрая и че след третия стих неизбежно окаяно ще спре. Така и стана: тя се прекъсна с повишен глас и замени края на псалома с повишено достолепие на осанката си. Всички в стаята чакаха края и се свиваха от стеснение. Малкият Йохан се изкашля тъй тежко, че кашлянето му прозвуча като стенание. И после в тишината не се чуваше вече нищо, освен предсмъртното хъркане на Томас Буденброк.

Всички почувствуваха облекчение, когато прислужницата обади, че в съседната стая е сложено малко ядене. Но когато седнаха в спалнята на Герда и загребаха супата, на вратата се изправи сестра Леандра и кимна приветливо с глава.

Сенаторът умря. Изхълца тихо два-три пъти и престана да движи устните си. Тази беше единствената промяна, която стана с него; очите му бяха мъртви още преди това.

След няколко минути пристигна доктор Лангхалс, намести черната си слушалка върху гърдите на трупа, слуша доста дълго време и след най-добросъвестно изследване каза:

— Да, свършено.

Сестра Леандра дигна бледите си кротки ръце и с безименните пръсти затвори предпазливо клепките на мъртвеца.

Тогава госпожа Перманедер падна на колене пред леглото, притисна лице върху юргана и заплака гласно, отдаде се несдържано и без да заглушава или потиска нещо в себе си, на един от ония освежителни изблици на чувства, които винаги стояха на разположение на щастливата й натура. После се изправи с мокро лице, но укрепнала, облекчена, в съвършено душевно равновесие и беше веднага в състояние да се сети за некролозите, които трябваше да бъдат отпечатани незабавно и с най-голяма бързина — огромен куп изящно отпечатани некролози.

Пристигна Кристиан. Работата с него беше следната: за падането на сенатора той узна в клуба и тръгна тутакси. Но понеже се страхуваше, че ще се изправи пред някаква грозна гледка, той отиде на дълга разходка пред градската порта, гдето не можеше да го намери никой. Вее пак накрая дойде и научи още в пруста, че брат му е починал.

— Не е възможно! — каза той и се заизкачва куцешком по стълбата, като шареше с очи наоколо.

После застана между сестра си и снаха си пред смъртния одър. Стоеше там с голата си глава, изпитите бузи, увисналите мустаци и огромния си гърбав нос; стоеше на кривите си и мършави нозе, донякъде прегърбен във вид на въпросителна, и малките му хлътнали очи гледаха братовото лице, което му се струваше тъй мълчаливо, студено, несъгласно и безукорно, тъй недостъпно за всяка човешка присъда. Ъглите на устата на Томас бяха изтеглени надолу с почти презрително изражение. Той, когото Кристиан беше укорил, че няма да плаче при смъртта му, той беше мъртъв, умрял съвсем просто, без да каже дума, бе се оттеглил достолепен и непокътнат и оставяше безжалостно другия — както много пъти в живота — да се черви от срам. Хм, добре ли или подло беше постъпил, като бе посрещал винаги само със студено презрение Кристиановите страдания, „мъката“ му, кимащия с глава човек, стъклото със спирта и отворения прозорец? Този въпрос отпадаше, беше станал безсмислен, тъй като смъртта с някакво своенравно и неокачествимо пристрастие бе отличила и оправдала него, Том, бе взела и закътала него, бе го направила достоен за почит и повелително бе насочила към него всеобщия плах интерес; тази смърт в същото време немареше за Кристиан и щеше да продължава да го дразни с безчислени глупави закачки и неприятности, към които никой не изпитваше уважение. Томас Буденброк никога досега не беше направил такова силно впечатление на брата си, както в тоя час. Успехът винаги е решаващ. Само смъртта вдъхва на околните уважение към мъките ни и благодарение на нея стават достопочтени дори най-невзрачните страдания. „Ти излезе прав, прекланям глава“ — помисли Кристиан, подви с бързо тромаво движение едно коляно и целуна студената ръка върху юргана. После отстъпи и тръгна с блуждаещи очи напред-назад из стаята.

Дойдоха други посетители — старите Крьогерови, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и старият господин Маркус. Дойде и бедната Клотилда, изправи се мършава, пепеляво-сива до леглото и с апатично лице сплете молитвено ръцете си, пъхнати в плетени ръкавици.

— Тони и Герда — каза тя безкрайно провлечено и жалостиво, — не бива да мислите, че сърцето ми е студено, понеже не плача. Нямам вече сълзи…

И всеки повярва напълно това — тъй безнадеждно прашна и съсухрена изглеждаше тя.

В края на краищата всички излязоха, за да отстъпят мястото си на една жена — някакво несимпатично старо създание с дъвкаща беззъба уста. Тя беше дошла да измият и преоблекат трупа заедно със сестра Леандра.

* * *

Герда Буденброк, госпожа Перманедер, Кристиан и малкият Йохан седяха до късно вечерта около кръглата маса в средата на всекидневната и работиха усърдно под голямата газова лампа. Трябваше да направят списък на хората, които следваше да получат некролози, и да напишат адресите върху пликовете. Всички пера скърцаха. Навремени някой си спомняше нечие име и го добавяше в списъка. Хано също трябваше да помага, защото пишеше угледно, а времето напираше.

В къщата и на улицата беше тихо. Рядко се чуваха стъпки, които бързо заглъхваха. Газовата лампа пухтеше тихо, промълви се някое име, хартията шумолеше. Сегиз-тогиз всички се споглеждаха и си спомняха онова, което бе се случило.

Госпожа Перманедер драскаше извънредно бързо. Но като че бе точно пресметнала — точно през пет минути оставяше перото настрана, дигаше събраните си ръце до височината на устата и избухваше в жалби.

— Не мога да проумея! — викаше тя и с това загатваше, че лека-полека започва да проумява какво всъщност бе станало. — И сега край на всичко! — извикваше тя съвсем неочаквано в дълбоко отчаяние, изхлипваше високо и обвиваше с ръце шията на снаха си, след което с нови сили подхващаше отново работата си.

С Кристиан ставаше горе-долу същото, както с бедната Клотилда. Той не бе пролял още нито една сълза и се срамуваше малко от това. Чувството, че се е изложил, притъпяваше всяко друго усещане. От време на време се изправяше, поглаждаше с ръка голото си чело и казваше със сподавен глас:

— Да, ужасно тъжно!

Казваше го сам на себе си, укоряваше се силом и заставяше очите си да се поовлажнят.

Внезапно се случи нещо, което смути всички. Малкият Йохан се разсмя. Като пишеше, той се натъкна на някакво по-особено име, на някакво забавно съзвучие и не можа да се овладее. Повтори го, изсумтя през носа, наведе се напред, затрепери, изхълца и не беше в състояние да се сдържи. Изпърво можеше да се помисли, че плаче, но видяха, че не беше така. Възрастните го погледнаха недоумяващи и безпаметни. После майка му го изпрати да си легне.