Томас Ман
Буденброкови (17) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

Тереза Вайхброт беше гърбава, толкова гърбава, че едва надхвърляше височината на маса. Беше на четиридесет и една години, но тъй като никога не бе отдавала значение на външната угледност, ходеше облечена като дама на шестдесет до седемдесет години. Върху сивите й, подпълнени букли над ушите беше закрепена шапчица със зелени панделки, които се спускаха към тесните й, детски рамена, а по сиромашката й черна рокличка никога не се виждаше накит, като изключим голямата овална брошка, върху която блестеше ликът на майка й, нарисуван върху порцелан.

Дребната госпожица Вайхброт имаше умни и проницателни кафяви очи, леко извит нос и тесни устни, които тя можеше да стисне по най-решителен начин. Изобщо в невзрачната й фигура и във всички нейни движения личеше известна настойчивост, която наистина изглеждаше донякъде смешна, но безусловно вдъхваше респект. За това допринасяше във висша степен и нейният говор. Тя говореше с пъргаво, отсечено движение на долната челюст и бързо, настойчиво поклащане на главата; речта й беше точна и без диалектни примеси, ясна, положителна и с грижливо подчертаване на всяка съгласна. В произношението на гласните пък прекаляваше по особен начин, като изговаряше например не „масло“, а „мясло“ или дори „мйясло“ и наричаше упорито джавкащото си кученце не „Боби“, а „Бйоби“. И безусловно правеше впечатление, когато кажеше на някоя ученичка: „Дйете, не бйъди тйолкова глюпава!“, и при това чукнеше късо два пъти със свития си показалец по масата. А когато французойката мадемоазел Попине слагаше прекалено много захар в кафето си, госпожица Вайхброт имаше особен маниер да погледне към тавана, да заиграе — сякаш свири на пиано — с една ръка по покривката на масата и да каже: „Аз бих изсипала цялата захарница!“ — така че мадемоазел Попине ужасно се изчервяваше.

Още като малко дете — мили боже, какво ли дребосъче е била като дете! — Тереза Вайхброт сама беше се нарекла „Зеземи“ и запази тая промяна на името си; дори разрешаваше на по-добрите и по-способни ученички — все едно дали пълни пансионерки или приходящи — да я наричат така.

— Наричай ме „Зеземи“, дйете! — каза тя още първия ден на Тони Буденброк, като я целуна късо и с лек пукот по челото. — Аз обичам това име.

По-голямата й сестра пък, мадам Кетелсен, се казваше Нели. Мадам Кетелсен, на около четиридесет и осем години, беше оставена от покойния си мъж без всякакви средства за препитание в живота; тя обитаваше една малка стая в горния етаж у сестра си и сядаше на общата трапеза. Обличаше се горе-долу като Зеземи, но за разлика от нея беше извънредно висока; около мършавите китки на ръцете си носеше вълнени маншети, за да ги пази топли. Тя не беше учителка, не знаеше какво е строгост и цялото й същество беше изпълнено с безобидност и тиха отрада. Ако някоя възпитаничка на госпожица Вайхброт извършеше лудория, тя започваше да се смее добродушно и тъй сърдечно, че избиваше в жалостивост, докато Зеземи чукнеше по масата и викнеше настойчиво „Нели!“, което прозвучаваше като „Нйели“; тогава тя плахо млъкваше.

Мадам Кетелсен слушаше по-малката си сестра, допускаше да я хока като дете и работата стигна дотам, че Зеземи започна искрено да я презира. Тереза Вайхброт беше начетена, почти учена мома, заставена от сериозни дребни борби да съхрани детската си вяра, положителната си религиозност и упованието, че един ден на небето ще бъде възнаградена за трудния си и невзрачен живот на земята. Мадам Кетелсен, наопаки, беше неука, наивна и простодушна.

— Добрата Нели! — казваше Зеземи. — Боже мой, тя е истинско дете, не е изпадала никога в съмнения, никога не е водила борба; тя е щастлива…

В тия думи се криеха в еднаква мяра презрение и завист и тази черта в характера на Зеземи беше слаба, макар и простителна.

Във високия партер на червената тухлена къщица в предградието, заобиколена от угледна градина, бяха разположени учебните помещения и трапезарията, а в горния етаж и в мансардата се намираха спалните. Възпитаничките на госпожица Вайхброт не бяха много на брой, защото пансионът приемаше само по-големи момичета и обучаваше само за трите горни класа — даже и приходящи ученички; пък и Зеземи внимаваше строго в нейното учебно заведение да влизат само дъщери от неоспоримо знатни семейства. Както вече загатнахме, Тони Буденброк биде посрещната с нежност, нещо повече: за вечеря Тереза беше приготвила „владишко“ — червен, сладък пунш, който се пиеше студен и който тя умееше да вари майсторски.

— Още малко влядишко? — питаше тя със сърдечно поклащане на главата и това звучеше тъй апетитно, че никой не можеше да откаже.

Госпожица Вайхброт седеше на две корави възглавници, премествани от дивана, на горния край на трапезата и ръководеше енергично и зорко храненето, изопваше като струна уродливото си телце, чукаше предупредително по масата, викаше „Нйели!“ и „Бйоби!“ и унизяваше с един поглед мадемоазел Попине, ако същата понечеше да обсеби всичкия желиран сос от студеното телешко печено.

На Тони отредиха място между две други пансионерки — между Армгарда фон Шилинг, руса и едра чифликчийска дъщеря от Мекленбург, и Герда Арнолдсен, която живееше в Амстердам, имаше елегантна и странна осанка, тежки, тъмночервени коси, приближени едно към друго кафяви очи и бяло, красиво, малко надменно лице. Насреща й бърбореше французойката, която приличаше на негърка и носеше огромни златни обици. На долния край на масата седеше с възкисела усмивка мършавата англичанка мис Браун, която също живееше в пансиона.

Сприятелиха се бързо с помощта на Зеземиното „влядишко“. Мадемоазел Попине разказа, че през последната нощ пак имала кошмари… All, quel horreur!^[1] В такива случаи тя обикновено викаше тъй силно: „Бомощ, бомощ! Крадеци, крадеци!“, че всички наскачваха от леглата. После се оказа, че Герда Арнолдсен не свирела пиано като другите, а цигулка и че баща й — майка й не била вече жива — обещал да й купи истински страдивариус. Тони не беше музикална; немузикални бяха повечето от Буденброкови и всички Крьогерови. Тя не можеше дори да различи хоралите, свирени в църквата „Света Богородица“. „Ах, органът в Nieuwe Kerk^[2] в Амстердам имал просто vox humana, човешки глас, с великолепен тембър!“

Армгарда фон Шилинг разказа за кравите в техния чифлик.

Тази Армгарда още от първия миг направи най-силно впечатление на Тони, защото беше първото дворянско момиче, с което тя влизаше в допир. Какво щастие да се казваш фон Шилинг! Нейните родители бяха собственици на най-хубавата стара къща в града и майчините й родители бяха знатни хора; но все пак те се казваха съвсем просто „Буденброк“ и „Крьогер“ и за това трябваше крайно да се съжалява. Внучката на знатния Лебрехт Крьогер пламтеше от възхита към дворянството на Армгарда и понякога тайно си мислеше, че всъщност това разкошно „фон“ би подхождало много повече на нея самата — защото, боже мой, Армгарда не умееше дори да цени щастието си! Тя се въртеше из къщата с дебелата си плитка, добродушни сини очи и провлечено мекленбургско произношение и съвсем не мислеше за това; не беше никак изящна, нямаше никакви претенции, никакъв усет за изящество. Тази дума „изящество“ бе заседнала удивително здраво в главичката на Тони и тя я прилагаше с настойчива почтителност спрямо Герда Арнолдсен.

Герда беше донякъде странна, издаваше нещо непознато и чуждоземно; въпреки възраженията на Зеземи тя обичаше да фризира малко очебийно разкошните си червени коси. Мнозина намираха също, че било нелепо да свири на цигулка — а трябва да отбележим, че „нелепо“ беше твърде суров, осъдителен израз. Обаче всеки трябваше да се съгласи с Тони, че Герда Арнолдсен беше изящно момиче. Снагата й, развита напълно за тая й възраст, привичките й, притежаваните вещи — всичко беше изящно; например парижките тоалетни принадлежности от слонова кост, ценени особено от Тони, тъй като и у тях вкъщи имаше всевъзможни предмети, които родителите или прародителите й бяха донесли от Париж и им придаваха голяма стойност.

Трите млади девойки сключиха веднага приятелски съюз, защото бяха в един и същи клас и обитаваха заедно най-голямата спалня в горния етаж. Колко забавни и приятни бяха часовете след десет, когато си лягаха и бъбреха, докато се събличаха — разбира се, полугласно, защото в съседната стая мадемоазел Попине започваше да сънува крадци; тя спеше заедно с малката хамбургчанка Ева Еверс, чийто баща, любител на изкуството и колекционер, беше се преселил в Мюнхен.

Кафявите раирани транспаранти бяха спуснати, на масата гореше ниската лампа с червен абажур, стаята бе изпълнена с лекото ухание на теменуги и чисто бельо, а така също със спокойното, стаено настроение на умора, безгрижие и мечтание.

— Боже мой — каза Армгарда, седнала полусъблечена на края на леглото си, — колко леко говори доктор Нойман! Влиза в класа, застава до масата и започва да говори за Расин…

— Има хубаво, високо чело — забеляза Герда, която е застанала пред огледалото между двата прозореца и вчесва косите си под светлината на две свещи.

— Да — казва бързо Армгарда.

— И ти заприказва за него само защото искаше да чуеш това, Армгарда! Гледаш го непрекъснато със сините си очи така, като че ли…

— Любиш ли го? — попита Тони. — Връзката на обувката ми просто не ще да се развърже… Герда, моля ти се! Така! Е, обичаш ли го, Армгарда? Ами че омъжи се за него! Той е много добра партия, ще стане гимназиален учител.

— Боже, ама че сте гадни! Та аз съвсем не го обичам. И сигурно няма да се омъжа за учител, а за чифликчия…

— За дворянин ли?

Тони изпусна чорапа, който държеше в ръка, и се вгледа замислено в лицето на Армгарда.

— Още не знам, но той трябва да притежава голямо имение… Ах, деца, как се радвам вече! Ще ставам в пет часа сутринта и ще шетам из стопанството…

Тя се зави с одеялото и се загледа мечтателно в тавана.

— Пред духовния й взор се мяркат петстотин крави — рече Герда и погледна през огледалото приятелката си.

Тони още не беше се съблякла, но отпусна предварително глава върху възглавницата, сплете ръце под тила и също се загледа умислено в тавана.

— Аз, разбира се, ще се омъжа за търговец — каза тя. — Той ще трябва да има много-много пари, за да можем да се наредим изящно. Дължа това на семейството си и на фирмата — добави тя сериозно. — Да, ще видите, че така ще стане.

Герда беше свършила нощната си фризура и сега миеше широките си, бели зъби, като си служеше с ръчното огледало от слонова кост.

— Аз по всяка вероятност няма да се омъжа — каза тя донякъде затруднено, понеже й пречеше ментовият прах. — Не виждам защо трябва да се омъжа. Нямам никакво желание. Ще се прибера в Амстердам и ще свирим дуети с папа, а после ще живея при омъжената си сестра.

— Жалко! — извика живо Тони. — Наистина жалко, Герда! Ти би трябвало да се омъжиш тук и да останеш завинаги тук… Слушай, ти би могла да се омъжиш например за някого от братята ми…

— За тоя с големия нос ли? — попита Герда и се прозя с лека, изящна и нехайна въздишка, като закри устата си с ръчното огледало.

— Или за другия, безразлично… Господи, как ще се наредите! Ще възложите тая работа на Якобс от „Фишщрасе“, той има изискан вкус. Аз ще ви навестявам всеки ден…

Но в тоя миг се чу гласът на мадемоазел Попине:

— Ah, voyons, mesdames! Лягайте вече, s’il vous plait^[3]! Тази вечер едва ли ще успеете да се омъжите!

Неделните дни и ваканциите обаче Тони прекарваше на „Менгщрасе“ или извън града у родителите на майка си. Какво щастие, ако на Великден времето беше хубаво и можеха да дирят шарените яйца и марципановите зайчета из огромната Крьогерова градина! Каква хубава ваканция край морето, когато живееха в курортния хотел, хранеха се table d’hote^[4], къпеха се и яздеха магарета! През последните години, когато консулът направеше хубави сделки, предприемаха и по-далечни пътешествия. Но преди всичко — каква Коледа с подаръци на три места: у дома, у дядо и баба и у Зеземи, гдето тази вечер „владишкото“ се лееше като река… Но все пак най-прекрасен беше Бъдни вечер у дома, защото консулът държеше на това, светият Христов празник да бъде посрещнат благоговейно с блясък и хубаво настроение. Когато се съберяха сериозно-тържествени в стаята с пейзажите, а прислужниците и разни стари и бедни хора, на които консулът стисваше синьо-червените ръце, се тълпяха в колонната зала… когато някъде вън екваше песен, подета от четири момчета — хористи в църквата „Света Богородица“, — тогава беше тъй тържествено, че човек просто усещаше сърцебиене! После, докато през пролуката на високата бяла двукрила врата проникваше уханието на елхата, консулшата прочиташе бавно коледния откъс от старата семейна библия с грамадни букви. И след като вън секнеше втората песен, всички запяваха „О, коледна елха“ и тръгваха в тържествено шествие през колонната зала за трапезарията — оная просторна зала със статуите до тапетите, гдето окиченото с бели кринове коледно дърво се издигаше разискрено, сияйно и уханно чак до тавана, а масата с подаръци стигаше от прозорците до вратата. Вън по замръзналия сняг на улицата свиреха на латерни италиански музиканти, а откъм пазарния площад долиташе глъчката на коледните продавачи и купувачи. С изключение на малката Клара децата също вземаха участие в късната вечеря в колонната зала, на която имаше в невиждани количества шарани и пълнени пуяци…

Тук трябва да споменем, че през тая година Тони Буденброк посети два мекленбургски чифлика. Тя прекара две-три летни седмици с приятелката си Армгарда в имението на господин фон Шилинг, разположено срещу Травемюнде на брега отвъд залива. А друг път замина с братовчедката си Тилда там, гдето беше инспектор господин Бернард Буденброк. Това имение се наричаше „Немилост“ и не носеше нито пара доход; но като място за почивка през ваканцията все пак не беше лошо.

Така минаваха годините и, общо взето, Тони прекара младините си честито.