Томас Ман
Буденброкови (73) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

Една вечер през пролетта на 68 година, към десет часа, госпожа Перманедер се озова в първия етаж на къщата на „Фишергрубе“. Сенатор Буденброк седеше сам във всекидневната, където мебелите бяха от набраздено дърво с маслинен цвят, до кръглата средна маса под светлината на голямата таванска газена лампа. Той беше разтворил пред себе си „Берлински борсов вестник“ и четеше, леко наведен над масата, с цигара между показалеца и средния пръст на лявата ръка и със златно пенсне на носа, с което си служеше от известно време при работа. Той чу стъпките на сестра си, която минаваше през трапезарията, свали очилата от очите си и погледна напрегнато към тъмнината, докато Тони се показа в светлината между завесите на вратата.

— Ах, ти си! Добър вечер. Върна ли се вече от Пьопенраде? Как са твоите приятели?

— Добър вечер, Том! Благодаря, Армгарда е добре… Защо си така съвсем самотен тук?

— Да, хубаво направи, че дойде. Тази вечер трябваше да ям сам-самичък като папата. Госпожица Юнгман не е много подходяща за компания, понеже всеки миг скача и тича оттатък да види какво прави Хано. Герда е в казиното. Свири цигуларят Тамайо. Заведе я Кристиан…

— Поврага!… както казва мама. Да, Том, забелязах напоследък, че Герда и Кристиан се погаждат.

— Аз също. Откакто е постоянно тук, той започна да й се нрави. Тя го слуша много внимателно, когато той описва страданията си… Боже мой, забавен й е. Напоследък тя ми каза: „Той не е буржоа, Томас! По-малко буржоа дори от тебе!“

— Буржоа ли… буржоа ли, Том?! Хм, струва ми се, че на тоя широк божи свят няма по-добър буржоа от тебе…

— Е да, но не в тоя смисъл… Посъблечи се, моето момиче. Видът ти е великолепен. Селският въздух ти е подействувал добре, а?

— Отлично — каза тя, като остави настрана късата си наметка и шапката си с лилави копринени панделки, и седна с царствена осанка в един от фотьойлите до масата. — Всичко се подобри през това време, и стомахът, и сънят. Току-що издоеното топло мляко, надениците и шунката… наедряваш като добичетата и житото. И този пресен мед, Том! Винаги съм го смятала за едно от най-добрите хранителни средства. Това е чист природен продукт. Знаеш поне какво поглъщаш! Да, наистина беше любезно от страна на Армгарда, че си спомни за някогашното ни приятелство в пансиона и ме покани. Господин фон Майбом също беше много внимателен… Молиха ме от сърце да остана още две-три седмици, но нали знаеш: Ерика мъчно се справя без мене и особено сега, след като се роди малката Елизабета…

— A propos, как е детето?

— Благодаря, Том, добре е, слава богу, върви много добре за четирите си месеца, макар Фридерика, Хенриета и Пфифи да казват, че било нежизнеспособно…

— Ами Вайншенк? Как се чувствува като баща? Аз го виждам всъщност само от четвъртък на четвъртък.

— О, той не се е променил! Виждаш ли, той е много добросъвестен и прилежен мъж, а до известна степен дори примерен съпруг: презира кръчмите, идва си от работа направо у дома и прекарва свободните си часове край нас. Но работата е там… ние сме си между нас, Том, и можем да си поговорим открито — той изисква от Ерика да бъде постоянно весела, постоянно да приказва и да се шегува, защото, казва, когато се прибирал уморен и разстроен у дома, искал жена му да го развлича по лек и радушен начин, да го забавлява и развеселява, затова, казва, била жената на света…

— Глупак! — промърмори сенаторът.

— Какво?… Да, Том, а лошото е там, че Ерика клони малко към меланхолия, сигурно го е наследила от мене. От време на време тя е сериозна, мълчалива и замислена и тогава той кипва и я хока с думи, които, искрено казано, невинаги са много изискани. Така твърде често се вижда, че той собствено не е човек от добро семейство и за жалост не е получил онова, което ние наричаме изящно възпитание. Да, признавам ти открито: няколко дни преди да замина за Пьопанраде, той разби капака на супника о земята, понеже супата беше пресолена…

— Чудесно!

— Не, наопаки. Но за това няма да го съдим. Боже мой, всеки от нас има своите недостатъци, а такъв способен, солиден и работлив човек… Опазил бог… Не, Том! Груба външност при добро сърце… това още не е най-лошото в земния живот. Ще ти кажа и друго: там, гдето бях, видях още по-тъжни работи. Веднъж, когато остана насаме се мене, Армгарда плака горчиво.

— Какво говориш?! Мигар господин фон Майбом…

— Да, Том. И тъкмо тази беше мисълта ми. Ние седим тук и бъбрим спокойно, в действителност обаче аз дойдох тази вечер по един твърде сериозен и важен въпрос.

— Тъй ли? Какво става с господин фон Майбом?

— Ралф фон Майбом е любезен човек, Томас, но лекомислен, комарджия. Играе хазарт в Росток, играе във Варнемюнде и дълговете му са като морски пясък. Просто да не повярваш, ако поживееш две-три седмици в Пьопенраде! Господарската къща е изящна, всичко наоколо расте великолепно, млякото, надениците и шунката са в изобилие. В такъв чифлик понякога нямат мерило за действителните житейски условия… С една дума, истината е следната: те са в ужасно разклатено положение, Том. Армгарда хлипаше сърцераздирателно, когато ми призна това.

— Тъжно, тъжно.

— Можеш спокойно да го потретиш. Но както отсетне разбрах, работата е там, че те ме бяха поканили по не съвсем безкористни подбуди.

— Как така?

— Ще ти кажа, Том. Господин фон Майбом има нужда от пари, нуждае се веднага от по-голяма сума и понеже знаеше за старото приятелство, което съществува между жена му и мене, и му беше известно, че аз съм твоя сестра, то в притесненото си положение той се обърнал към жена си, която от своя страна се обърна към мене… Разбираш ли?

Сенаторът раздвижи върховете на пръстите на дясната си ръка напред-назад по темето си и поразкриви лице.

— Мисля, да — каза той. — Изглежда, че твоят сериозен и важен въпрос, ако не се лъжа, има пред вид известен аванс срещу жътвата в Пьопенраде? Но струва ми се, че вие, ти и твоите приятели, сте на крив адрес. Първо, аз никога досега не съм правил сделки с господин фон Майбом и влизането в търговски връзки сега ще изглежда доста странно. Второ: ние, прадядо, дядо, татко и аз, наистина сегиз-тогиз сме давали аванс на селяни, ако те иначе с личността и материалното си положение изобщо предлагаха известна сигурност… Но както ти самата преди две минути ми характеризира личността и материалното положение на господин фон Майбом, за такава сигурност тук не може да става дума…

— Ти се заблуждаваш, Том. Аз те оставих да се доизкажеш, но ти се заблуждаваш. Тук не може да се касае за аванс. Майбом има нужда от 35 000 марки…

— Виж го ти!

— 35 000 марки, падежът на която е само след две седмици. Ножът е опрял до гърлото и открито казано, той трябва да се погрижи да продаде още сега, веднага.

— На зелено? Горкичкият! — И сенаторът, който си играеше с пенснето по покривката на масата, поклати глава. — За нашите условия този случай ми се струва доста необичаен — каза той. — Слушал съм за подобни сделки главно в Хесен, гдето една немалка част от селяните са в ръцете на евреи… Кой знае в мрежата на какъв кожодер ще попадне горкият господин Майбом.

— Евреи? Кожодери? — извика крайно учудена госпожа Перманедер. — Но тук става дума за тебе, Том, за тебе!

Изведнъж Томас Буденброк хвърли пенснето на масата пред себе си, така че то се плъзна малко по вестника, и обърна рязко цялата горна половина на тялото си към сестрата.

— За… мене ли? — попита той с устните, без да издаде звук, после добави високо: — Върви да спиш, Тони! Ти си преуморена.

— Да, Том, така ни казваше Ида Юнгман вечер точно когато ние се развеселявахме. Но аз те уверявам, че никога не съм била по-будна и по-бодра, отколкото сега, макар че съм дошла посред нощ, за да ти предам предложението на Армгарда… значи, косвено, на Ралф фон Майбом.

— Добре, аз приписвам това предложение на твоята наивност и на безпомощността на Майбомови.

— Безпомощност? Наивност? Не те разбирам, Томас, уви, невъзможно ми е да те разбера! Предлага ти се възможност да направиш едно добро дело и в същото време най-хубавата сделка в живота си…

— Ах, мила, говориш непрекъснато безсмислици! — извика сенаторът и се дръпна нетърпеливо назад. — Прощавай, но ти с твоята наивност можеше да накараш човека да кипне! Значи, ти не схващаш, че ме съветваш да извърша нещо крайно недостойно, някакви нечисти манипулации?! Да ловя риба в мътна вода! Да ограбя брутално един човек? Да използувам притеснението на тоя чифликчия? Да измамя беззащитен човек? Да го принудя да ми отстъпи на половина цена цялата си реколта, за да мога аз да прибера незаконна печалба?

— Ах, така ли гледаш на тая работа?! — каза госпожа Перманедер, изплашена и замислена, и продължи отново живо: — Не е нужно, Том, съвсем не е нужно да гледаш на въпроса от тая страна! Да го принудиш ли? Но нали той иде при тебе?! Той се нуждае от парите и би желал да уреди тоя въпрос по пътя на приятелството, тайно и безшумно, затова е надушил връзката с нас и затова бях поканена!

— Накъсо казано: той се мами по отношение на мене и характера на фирмата ни. Аз имам традиции. В продължение на сто години ние не сме правили такава сделка и аз не съм наклонен да слагам началото на подобни маневри.

— Разбира се, ти имаш традиции, Том, и аз ги уважавам. Сигурно е, че татко не би се впуснал в такова нещо, ей богу, не! Та и кой твърди това? Но колкото и глупава да съм, зная, че ти си съвсем друг човек, не като татко, че откак ти пое предприятието, там духа съвсем друг вятър и че междувременно направи никои неща, които той нямаше да направи. Да, защото ти си млад и предприемчив. Но все се страхувам, че в последно време ти се поизплаши от някоя и друга несполука… И ако сега не работиш вече с такъв добър успех както по-рано, причината се крие там, че от прекалена предвидливост и плаха добросъвестност пропускаш възможностите за добри печалби…

— Ах, моля те, мило дете, дразниш ме! — каза с рязък глас сенаторът и се заобръща насам-натам. — Да говорим за нещо друго!

— Да, виждам, че си раздразнен, Томас. Беше раздразнен от самото начало. И тъкмо затова аз продължих да говоря, за да ти докажа, че ти без право се чувствуваш обиден. Но ако се попитам защо си раздразнен, мога да си кажа само, че всъщност ти не си съвсем несъгласен да се занимаеш с тоя въпрос. Защото, колкото и глупава жена да съм, зная от себе си и от други хора, че в живота човек се дразни и озлобява от някое предложение само тогава, когато не се чувствува много сигурен в съпротивата си и вътрешно се изкушава силно да се съгласи.

— Много тънко — отвърна сенаторът, разкъса със зъби наустника на цигарата си и замълча.

— Тънко ли? Не, това е най-простата поука, която ми даде животът. Но достатъчно, Том. Няма да настоявам. Мога ли да те предумам за подобно нещо? Не, защото нямам необходимите познания. Аз съм обикновена глупачка… Жалко… Ех, все едно. Аз проявих голям интерес. Бях, от една страна, изплашена и натъжена заради Майбомови, от друга страна обаче, се радвах за тебе. Мислех си така: Том от известно време е малко невесел. По-рано се оплакваше, а сега дори не се оплаква. Загуби тук-там пари, времената са лоши, и то тъкмо сега, когато моето положение, благодарение на божията благост, отново се оправи и аз се чувствувам щастлива. Мислех си още: ето нещо за него, сполучлив удар, добър улов. Така би могъл да си върне някои загуби и да покаже на хората, че до днес фирмата „Йохан Буденброк“ още не е напусната напълно от щастието. И ако бе се съгласил, щях да бъда много горда, че съм била посредница, защото ти знаеш, че винаги съм мечтала и жадувала да допринеса що-годе за славата на името ни… Достатъчно… Значи, сега въпросът е приключен. Все пак ме ядосва мисълта, че Майбом така или иначе и във всеки случай ще трябва да продаде на зелено, Том, и ако дойде и се позавърти в града, все ще намери купувач… Ще намери. И той ще бъде Херман Хагенщрьом, този негодник…

— О, да, съмнително е дали той ще изпусне такова нещо — каза с горчивина сенаторът.

А госпожа Перманедер отговори три пъти едно след друго:

— Виждаш ли, виждаш ли, виждаш ли?!

— Каква нелепост! Говорим тук с голямо разточителство на сериозност… поне от твоя страна… за нещо съвсем неопределено, нещо, което виси напълно във въздуха. Доколкото си спомням, дори не съм те запитал още за какво собствено се касае, какво собствено продава господин фон Майбом? Та аз изобщо не познавам Пьопенраде.

— О, естествено, би трябвало да заминеш за там! — каза тя бързо. — Росток е на хвърлей камък оттук, а оттам до Пьопенраде вече не е нищо. Какво продава ли? Пьопенраде е голямо имение. Зная положително, че дава повече от хиляда чувала пшеница… Но нищо не ми е точно известно. Какво е положението с ръжта, овеса и ечемика? Дали има по петстотин чувала от всяко? Повече или по-малко? Не зная. Мога само да ти кажа, че всичко вирее великолепно. Но не мога да ти дам числа, Том, аз съм гъска. Ти естествено ще трябва да заминеш…

Настъпи пауза.

— Хм, не си заслужава трудът да хабим дори две думи по тоя въпрос — каза късо и твърдо сенаторът, грабна пенснето си, пъхна го в джоба на жилетката, закопча жакета си, стана и тръгна напред-назад из стаята с бързи, силни и свободни движения, които умишлено изключваха всеки признак на размисъл.

После се спря до масата, понаведе се над нея към сестра си, почука леко с върха на свития показалец по дъската и каза:

— Ще ти разкажа една история, мила Тони, от която ще разбереш какво е мнението ми по тоя въпрос. Познавам твоята faible^[1] към благородниците изобщо и към мекленбургските сановници специално, ето защо те моля да имаш търпение, ако някой от тия господа в моята история получи урок, който не се забравя лесно… Знаеш, че между тях има немалко, които не се отнасят с голямо уважение към търговците, макар че се нуждаят толкова от нас, колкото и ние от тях… които в търговските отношения подчертават прекалено дебело превъзходството на производителя над посредника… превъзходство, което аз до известна степен им признавам. Накъсо казано: те гледат на търговеца така, както гледат на вехтошаря-евреин, на когото продават износени дрехи, с пълното съзнание, че са надхитрени от него. Аз се лаская от мисълта, че общо взето, не правя на тия господа впечатление на морално малоценен експлоататор и съм срещал между тях търговци, далеч по-неотстъпчиви от мене. Към едного от тях обаче трябваше най-напред да упражня следното насилие, за да се приближа обществено що-годе до него. Беше господарят на Грос-Погендорф, за когото сигурно си слушала и с когото преди година често имах работа, граф Щрелиц, феодал във висша степен, с квадратно стъкло на окото… не можех да разбера как не се порязваше… с лачени чизми с обърнати горе кончови и в ръката бич за езда със златна дръжка. Той имаше навик да ме гледа от невъобразима висота с полуотворена уста и полузатворени очи… Първото ми посещение у него беше многозначително. След една встъпителна кореспонденция заминах за чифлика му, един прислужник доложи за пристигането ми и аз влязох в работната му стая. Граф Щрелиц седеше пред писалището си. Отвръща на поклона ми, като се понадига от стола, дописва последния ред на някакво писмо, после се обръща към мене, като гледа някъде над главата ми, и започва преговорите за стоката си. Аз се облягам гърбом на масичката пред дивана, скръствам ръце и нозе и ми е весело на душата. Стоя така прав цели пет минути и разговаряме. След още пет минути сядам на масичката и започвам да люлея единия си крак във въздуха. Преговорите ни продължават и след като изтичат петнайсет минути, той ми казва нехайно с едно наистина снизходително движение на ръката: „Няма ли впрочем да седнете?…“ „Как? — отвърнах аз. — О, не е нужно! Аз отдавна съм седнал.“

— Така ли му каза? Така ли му каза? — извика възхитена госпожа Перманедер; тя веднага почти забрави всичко предишно и заживя напълно с тоя анекдот. — „Аз отдавна съм седнал!“ Отлично!

— М-да, и те уверявам, че от тоя миг нататък графът промени напълно държанието си, че ми подаваше ръка, когато отивах у него, и ме заставяше да седна… и че по-късно почти се сприятелихме. Но защо ти разказвам всичко това? За да те попитам: ще имам ли смелостта, правото, вътрешната увереност да дам същия урок и на господин фон Майбом, ако той, преговаряйки с мене върху кръглата стойност на реколтата си, случайно забрави… да ми предложи стол?

Госпожа Перманедер мълчеше.

— Добре — каза тя после и стана. — Имаш право, Том, и както вече казах, няма да настоявам. Ти трябва да знаеш какво следва да направиш и с това — точка! Но вярвай, че ти говорих с добри намерения. Така. Лека нощ, Том! Или не, почакай! Трябва първом да целуна твоя Хано и да поздравя добрата Ида. После пак ще се отбия при тебе.

И излезе.