Томас Ман
Буденброкови (75) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

Останал сам, сенаторът седна отново до масата и извади пенснето си, за да дочете вестника. Но само след две минути дигна очи от печатната хартия и — без да променя положението на тялото си — гледа дълго време втренчено право пред себе си през завесите на вратата в тъмнината на салона.

Как до неузнаваемост се изменяше лицето му, когато останеше сам! Мускулите на устата и страните, инак дисциплинирани и принудени да се подчиняват — в служба на едно непрекъснато напрежение на волята, — сега се отпускаха и разхлабваха, изражението на будност, съобразителност, любезност и енергия, поддържано отдавна само по изкуствен начин, падаше като маска от това лице и го оставяше в състояние на изтерзаност и умора, очите, спрели с мътен и тъп израз върху един предмет, без да го обгръщат, се зачервяваха и започваха да сълзят. И понеже нямаше смелостта — и затова не се опитваше — да измами себе си, той успяваше от всички мисли, които изпълваха, тежко, безредно и тревожно ума му, да откъсне само една — безнадеждната мисъл, че Томас Буденброк на четиридесет и две, години беше изнурен човек.

Той въздъхна дълбоко, прокара бавно ръка по чедото и очите си, запали машинално нова цигара, макар да знаеше, че пушенето му вреди, и продължи да се взира през дима в тъмнината. Каква противоположност между страдалческата отпуснатост на чертите му и елегантния почти войнствен вид на тая глава: парфюмираните засукани мустаци, прекалено гладко обръснатите брадичка и бузи, грижливо фризираната, вчесана на тесен път коса, която на върха започваше да оредява — това обаче беше старателно прикрито — и бягаше с две продълговати дъги от нежните слепоочия; под ушите тя не беше дълга и накъдрена, както едно време, а подрязана извънредно късо, за да не личи, че на това място посивяваше… Той сам чувствуваше тая противоположност и разбираше, че никому вън в града не можеше да убегне противоречието, което съществуваше между неговата подвижност, гъвкава активност и матовата бледност на лицето му.

Не че сега в обществения живот беше по-малко важна и по-малко необходима личност, отколкото по-рано. Приятелите повтаряха и завистниците не можеха да отрекат, че кметът доктор Лангхалс бе потвърдил на много висок глас думите, казани от неговия предшественик Йовердик: че сенатор Буденброк бил дясна ръка на кмета. Но фирмата „Йохан Буденброк“ не беше вече онова, което бе преди години, и това изглеждаше да е такава общоизвестна истина, че господин Щут от „Глокенгисерщрасе“ можеше да го разправя на жена си, когато на обед седяха да погълнат заедно супата си с късчета сланина… И това караше Томас Буденброк да простенва.

И все пак самият той беше допринесъл най-много за изникването на това гледище. Беше богат човек и нито една от понесените загуби — дори тежката загуба през 66 година — не можа да постави сериозно под въпросителна съществуването на фирмата. Но макар че продължи — съвсем естествено — да спазва по подобаващ начин външните житейски форми и на гощавките си да поднася по толкова блюда, колкото очакваха гостите му, все пак представата, че щастието и успехът са го напуснали — тази представа, която беше повече вътрешна истина и не почиваше на външни факти, — го накара да изпадне в състояние на такова мнително малодушие, че той — както никога по-рано — започна да се държи за парите си и в частния си живот да пести по един почти дребнав начин. Прокле стотина пъти скъпия строеж на новата къща, която — така чувствуваше той — беше му донесла само нещастия. Летните пътувания бяха преустановени и тяхната малка градина в града трябваше да им замени летуването на море или в планината. По негова многократна и строга заповед ястията, които той ядеше заедно със съпругата си и малкия Хано, бяха толкова прости, че действуваха комично в сравнение с просторната паркетирана трапезария с висок луксозен таван и разкошни дъбови мебели. В течение на доста дълго време десерт беше позволен само в неделен ден. Неговата лична външна елегантност остана непроменена, но дългогодишният прислужник Антон разказваше в кухнята, че сега сенаторът сменял бялата си риза през ден, тъй като прането съсипвало страшно тънкото платно… Той знаеше и други работи. Знаеше също, че щял да бъде уволнен. Герда протестира. Трима прислужници не били достатъчни за поддържането на такава голяма къща. Не помогна нищо: Антон, който от толкова години седеше на капрата, когато Томас Буденброк отиваше с колата в сената, биде уволнен с подобаващ паричен дар.

На тия мерки отговаряше и нерадостното темпо, с което се движеше търговията. Не се усещаше вече нищо от новия и свеж въздух, с който някога младият Томас Буденброк беше съживил предприятието, а съдружникът му, господин Фридрих Вилхелм Маркус — който участвуваше с нищожен капитал и поради това не би могъл в никакъв случай да има значително влияние, — по природа и темперамент беше лишен от всякаква инициатива.

С течение на годините неговата педантичност беше се засилила и превърнала в пълно чудачество. Трябваше му четвърт час — с едновременно приглаждане на мустаците, покашляне и равнодушни погледи встрани, — за да отреже върха на пурата си и да го прибере в кесията за пари. Вечер, когато газовите лампи осветяваха като с дневен зрак всеки ъгъл на кантората, той не забравяше никога да постави на писалището си и запалена стеаринова свещ. През половин час ставаше, за да отиде на чешмата и да облее главата си. Един предиобед, поради нечия небрежност, под писалището му бе останал един празен чувал за жито, който той сметна за котка и под смеха на целия персонал започна да я кълне и пъди… Не, той не беше човекът, който би могъл, в противовес на сегашното безсилие на съдружника си, да се намеси енергично и благотворно в сделките, и често сенаторът, втренчил като сега морен поглед в мрачината на салона, биваше обзет от срам и отчаяно нетърпение, като се сетеше за невзрачните размери на предприятието, за дребните сделчици, до които в последно време беше се принизила фирмата „Йохан Буденброк“.

Но не беше ли по-добре така? Нещастието, мислеше той, също има срок. Не беше ли мъдро, докато то властвува в нас, да кротуваме, да не мърдаме, да изчакваме и спокойно да събираме вътрешни сили? Защо трябва точно сега да му се вестяват с това предложение, да го смущават предивременно в благоразумното примирение и да го изпълват с колебалия и съмнения? Настъпило ли беше вече времето? Указание ли беше това? Не го ли насърчаваха да се изправи и нанесе удар? Той беше отблъснал това оскърбително предложение с цялата оная решителност, която беше в състояние да придаде на гласа си, но мигар всичко наистина беше приключено, откак Тони излезе? Изглеждаше не, защото той все още седеше тук и размишляваше. „Човек се дразни от някое предложение само тогава, когато не се чувствува много сигурен в съпротивата си…“ Дяволски хитра особа е тази малка Тони!

Какво й беше противопоставил той? Доколкото си спомняше, бе й казал много хубави и убедителни неща. „Нечиста манипулация… Да ловя риба в мътна вода… Брутално ограбване… Да измами беззащитен човек… Незаконна печалба…“ Отлично! Питаше се обаче дали това беше подходящ случай да си послужи с такива едри думи. Консул Ферман Хагенщрьом не би ги търсил и не би ги намерил. Какво беше Томас Буденброк: търговец, човек на откритото дело или скрулульозен мъдрувач?

О да, този беше въпросът. Откак се помнеше, този беше винаги неговият въпрос. Животът беше суров, а търговският живот в безогледния си и несантиментален ход беше копие на огромния и целокупен живот. Беше ли стъпил Томас Буденброк здраво с двата крака като дедите си в тоя суров и практичен живот? Открай време и много често той бе имал причини да се съмнява в това. Много често още от младини бе заставян да коригира чувствата си към тоя живот… Няма ли да се научи веднъж завинаги, че не бива да чувствува нанасянето и понасянето на суровост не като суровост, а като нещо самопонятно?

Спомни си въздействието, което бе упражнила върху него катастрофата през 66 година, и възкреси неизказано болезнените чувства, които бяха го връхлетели тогава. Той бе загубил голяма сума пари… ах, не това бе най-непоносимото! Бе заставен да почувствува за пръв път върху себе си и в цялата й пълнота жестоката бруталност на търговския живот, в който всички добри, кротки и радушни трепети на сърцето бягат уплашени пред грубия, гол и властнически инстинкт за самосъхранение и в който понесеното нещастие събужда у приятелите, у най-добрите приятели, не съчувствие, не състрадание, а „недоверие“ — студено, отблъскващо недоверие. Не бе ли знаял това? Трябваше ли да се учудва? Как бе се срамувал отсетне в часове на спокойствие и сила, че през ония безсънни нощи бе роптал, че преизпълнен от погнуса и неизцелимо наранен, бе се бунтувал срещу грозната и безсрамна суровост на живота!

Каква детинщина бе това! Колко смешни бяха тези трепети всеки път, когато ги изпитваше! Как изобщо беше възможно те да се пораждат в него? Защото нека попитаме още веднъж: практичен човек ли беше той или нежен мечтател?

Ах, хиляди пъти вече бе си задавал тоя въпрос и бе си отговарял ту така — в часове на сила и самоувереност, — ту иначе — в часове на умора. Но той беше чрезмерно проницателен и честен и в края на краищата не можеше да не признае пред себе си истината, че беше смесица от едното и другото.

През целия си живот бе се представял външно пред хората като деен човек и доколкото с право бе смятан за такъв, не се ли дължеше то на съзнателното превъзходство — както самият той на драго сърце цитираше тая Гьотева максима и отсъда? Той имаше в миналото успехи, но не бяха ли те резултат само на ентусиазма, на размаха, който дължеше на размисъла? А сега, когато беше рухнал, когато неговите сили — дай боже да не бъде завинаги! — изглеждаха изчерпани, не беше ли това необходима последица от неувереността, от неестественото и съсипателно противоречие вътре в него?… Дали баща му, дядо му, прадядо му биха купили на зелено реколтата в Пьопенраде? Все едно! Все едно! Но сигурно беше, че те бяха практични хора, че бяха по-пълно, по-цялостно, по-яко, по-несмутено и по-естествено практични от него!…

Обзе го силно безпокойство, потребност от движение, простор и светлина. Той бутна стола си назад, мина оттатък в салона и запали няколко газови пламъчета на канделабъра над средната маса. После застава на едно място, засука бавно и трескаво дългите краища на мустаците си и се заоглежда в тая луксозна стая, без да вижда нещо. Тя заемаше заедно с всекидневната цялата лицева ширина на къщата, беше обзаведена със светли вити мебели и имаше вид на стая за музика — за това допринасяха големият концертен роял, върху който лежеше кутията с цигулката на Герда, отрупаната с нотни свитъци етажерка до него, високото писалище с дърворезба, и над вратите барелефите на амурчета, свирещи на музикални инструменти. Еркерът беше пълен с палми.

Сенатор Буденброк стоя две-три минути неподвижно. После се оборави, върна се във всекидневната, отиде в трапезарията и освети и нея. Зашета пред бюфета, изпи чаша вода, за да успокои сърцето си или изобщо за да направи нещо, и после с ръце на кръста тръгна из къщата. Пушалнята беше с дървена облицовка и тъмни мебели. Той отвори машинално шкафчето с пурите, но веднага пак го затвори, после отиде до игралната маса и дигна капака на едно малко дъбово ковчеже, в което имаше карти за игра, бележници и тям подобни. Взе в ръката си, изсипа обратно с тракане няколко костени жетона, пусна капака и тръгна отново.

С пушалнята граничеше малък кабинет с пъстри прозорчета. Той беше празен, имаше само няколко твърде леки масички за сервиране, пъхнати една под друга, а на тях беше поставено бюфетче с ликьори. От него пък се влизаше в залата с огромен паркетен под и четири високи, обърнати към градината прозореца с виненочервени завеси; тя също заемаше цялата ширина на къщата. Беше мебелирана с два-три тежки ниски дивана със същия виненочервен цвят на завесите и множество столове с високи облегалки, наредени строго покрай стените. Имаше и една камина, зад решетката на която лежаха неистински въглища с ивици от червено-златна гланцова хартия и изглеждаха, като че горят. Върху мраморната плоча пред огледалото се виждаха две огромни китайски вази.

Сега всички стаи бяха осветени от единични газови пламъчета като след тържество, когато последният гост току-що е потеглил с колата си. Сенаторът прекоси веднъж залата надлъж, после застана до прозореца точно срещу вратата на кабинета и погледна навън в градината.

Месецът стоеше малък между високи раздърпани облаци, а водната струя на фонтана ромонеше в тишината под свирналите клони на ореха. Томас погледна към павилиона, в дъното на градината, погледна малката бяла, лъскава тераса с двата обелиска, правилните, посипани с чакъл пътеки, недавна прокопаните, строго очертани лехи и полянки… но цялата тази гиздава и спокойна симетрия съвсем не го успокои, а го нарани и раздразни. Той улови ръчката на прозореца, облегна чело върху ръката си и остави мислите си да поемат отново своя мъчителен ход.

Накъде го водеше всичко това? Той си припомни забележката, която преди беше направил пред сестра си и на която сам, след като я изрече, се ядоса като на нещо във висша степен излишно. Той говори за граф Щрелиц, за благородниците-земевладедци и по този повод беше изказал недвусмислено мнението си, че следва да се признае известно социално превъзходство на производителя над посредника-търговец. Правилно ли беше това? Ах, боже мой, неизразимо безразлично е дали е правилно или не! Но необходимо ли беше да изказва тая мисъл, да я обсъжда, изобщо да му хрумва? В състояние ли беше той да си представи своя баща, дядо си или някого от своите съграждани как би дошъл той до тая мисъл и как би я изказал? Човек, отдаден твърдо и уверено на своята професия, знае само нея, признава само нея, цени само нея…

Внезапно почувствува как кръвта се качи гореща в главата му, как лицето му пламна от друг, по-далечен спомен. Видя се как обикаля с брат си Кристиан градината зад къщата на „Менгщрасе“, увлечени в спор, в една от тия тъй печални, разпалени крамоли… По присъщия си, индискретен и компрометиращ начин Кристиан беше направил пред ушите на много хора едно срамно изказване и той — възмутен, разярен, възбуден до крайност — му бе поискал сметка. Собствено, беше казал Кристиан, собствено и всъщност всеки търговец е измамник… Как? Мигар този глуповат и недостоен израз по същество се различаваше толкова много от онзи, който той самият току-що беше си позволил пред своята сестра? Той бе се възмутил тогава, бе протестирал яростно. Но какво беше казала тази хитра, малка Тони? Който кипва…

— Не! — извика внезапно сенаторът на висок глас, дигна рязко тава, пусна ръчката на прозореца, просто се отблъсна сам от нея и каза все тъй високо: — Край!

После се покашля, за да се откъсне от неприятното усещане, което му причиняваше неговият собствен самотен глас, обърна се, сложи ръце на кръста и с оборена глава тръгна напред-назад през всички стаи.

— Край! — повтори той. — Трябва да се сложи край! Аз ще се покваря, ще се проваля, ще стана по-безразсъден от Кристиан!

О, трябваше безкрайно да благодари, че му беше съвършено ясно в какво положение се намираше! Сега беше в негова власт да се коригира! Силом!… Я да видим… я да видим… какво беше това предложение, което му направиха? Реколтата… Да купи на зелено реколтата в Пьопенраде?

— Ще я купя! — каза той с поривист шепот и дори поклати едната си ръка с протегнат показалец. — Ще я купя!

Сигурно на такава работа се казва „удар“! Сгоден случай — малко пресилено казано, — просто да се удвои един капитал от, да речем, 40 000 марки… Да, това беше указание, знак на съдбата, да се издигне! Касаеше се за начало, за пръв удар и свързаният с него риск не означаваше нищо друго, освен едно отрицание повече на всякакви морални скрупули. Успее ли, тогава той отново ще държи щастието и мощта в тия свои вътрешни еластични клещи…

Не, господа „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ за жалост ще изпуснат тоя улов! В града се намираше една фирма, която в тоя случай, благодарение на лични връзки, имаше предимство! Действително тук решаваше личният елемент. Не се касаеше за обикновена сделка, която може да се сключи равнодушно и в обичайните форми. Тази сделка — така, както я бе очертало посредничеството на Тони — носеше до известна степен характер на частна работа, която трябваше да бъде уредена дискретно и вежливо. Ах, не! Херман Хагенщрьом не е човек за такава работа! Томас използуваше конюнктурата като търговец и — ей богу! — ще съумее да я използува и после при продажбата. От друга страна обаче, оказваше на притеснения чифликчия една услуга, която единствено той беше задължен да окаже поради дружбата на Тони с госпожа фон Майбом. Значи, ще пише… ще пише още тази вечер — не на канцеларска хартия с печата на фирмата, а на обикновен лист, на който стоеше напечатано само „Сенатор Буденброк“, — ще пише и ще запита най-внимателно дали ще им бъде приятно, да ги навести през идните дни… Все пак — щекотлива работа. Малко хлъзгава почва, по която трябваше да се движи с известна грация… Толкова по-добре — тъкмо работа за него!

И крачките му станаха по-бързи, дишането му — по-дълбоко. Той седна за миг, скокна и тръгна отново напред-назад из всички стаи, премисли още веднъж цялата работа, помисли за господин Маркус, за Херман Хагенщрьом, Кристиан и Тони, видя пред себе си жълтите зрели жита в Пьопенраде, люшкани от вятъра, помечта за всеобщия подем на фирмата след тоя „удар“, отби гневно всички колебания, разтърси ръка и каза:

— Ще я купя!

Госпожа Перманедер отвори вратата към трапезарията и извика:

— Лека нощ!

Той отговори несъзнателно.

Влезе Герда, която Кристиан беше довел до пътната врата. В нейните странни, приближени кестеняви очи се таеше загадъчният блясък, който обикновено им придаваше музиката. Сенаторът се изправи машинално пред нея, попита машинално за испанския виртуоз и как е минал концертът и след това я увери, че също скоро ще си легне.

Но не отиде да си легне, а поде отново разходката си из стаите. Мислеше за чувалите с пшеница, ръж, овес и ечемик, които щяха да напълнят складовете „Лъв“, „Кит“, „Дъб“ и „Липа“, помисли върху цената… о, съвсем не неприлична цена, които възнамеряваше да предложи; към полунощ слезе тихо долу в кантората, запали стеариновата свещ на господин Маркус и написа на един дъх писмо до господин фон Майбом в Пьопенраде — писмо, което препречете с трескава, натежала глава и което му се стори най-хубавото и най-тактичното писмо през целия му живот.

Това беше през нощта срещу двадесет и седми май. На следния ден той разкри по лек и хумористичен начин на сестра си, че е разгледал въпроса от всички страни и не можел просто да отхвърли молбата на господин фон Майбом и да го отпрати към първия срещнат джебчия. На 30 същия месец замина за Росток и оттам потегли с наемна кола за село.

Настроението му през следните дни беше превъзходно, походката му — гъвкава и свободна, изражението на лицето му — ласкаво. Той закачаше Клотилда, смееше се от сърце на Кристиан, шегуваше се с Тони, игра в неделя цял час с Хано на „Чардака“ на втория етаж — помогна на сина си да изкачи с макара съвсем мънички чували с жито в един малък неизмазан тухлен склад, като през цялото време имитираше глухите, провлечени викове на работниците… А на 3 юни, на заседанието на градския съвет, държа по най-скучния предмет на света — по някакъв данъчен въпрос — такава отлична и духовита реч, че му биде дадено право по всички точки; консул Хагенщрьом се опита да му възрази, обаче се изложи на всеобщ присмех.