Томас Ман
Буденброкови (77) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

— О, Бах! Себастиан Бах, препочитаема госпожо! — извика господин Едмунд Пфюл, органист в църквата „Света Богородица“, който крачеше дълбоко развълнуван напред-назад в салона, докато Герда седеше усмихната пред рояла, подпряла глава на ръката си, а Хано, обгърнал с две ръце едно от колената си, слушаше свит в едно кресло. — Право е… както казвате вие… че благодарение на него хармонията нанесе победа над контрапункта… той създаде съвременното учение за хармонията, право! Но благодарение на какво? Трябва ли да ви казвам благодарение, на какво? Благодарение на напредващото развитие на контрапунктовия стил… вие самата знаете това не по-зле от мене! Значи, какво е било двигателен принцип на това развитие? Учението за хармонията ли? О, не! Съвсем не! А учението за контрапункта, препочитаема госпожо! Учението за контрапункта!… До какво, питам ви, доведоха абсолютните експерименти на учението за хармонията? Ще съветвам… докато езикът ме слуша… ще съветвам да не се вярва на голите експерименти в учението за хармонията.

Той се разпалваше много в такива разговори и не се стесняваше от това, защото в тоя салон се чувствуваше като у дома си. Неговата едра недодялана снага с малко високи рамене, облечена в кафяв жакет, полите на който закриваха подколенните трапчинки, се появяваше всяка сряда след пладне на прага и докато чакаше партньорката си, той отваряше с ласкави движения рояла „Бехщайн“, нареждаше щимовете за цигулка на дърворезбената стойка за ноти и подлавяше леко и виртуозно някаква къса прелюдия, като самодоволно отпускаше глава от едното рамо върху другото.

Удивително буйната коса, невероятното количество от ситни, твърди, червеникавокафяви и прошарени със сиви нишки къдрици караха тая глава да изглежда необикновено едра и тежка, макар че тя стоеше свободно на дългата шия с много голяма адамова ябълка, щръкнала над обърнатата яка. Невчесаните бухлати мустаци с цвета на косата стърчеха на лицето му по-далеко напред от малкия сплеснат нос. Кожата под кръглите му кестеняви и светли очи беше подпухнала и образуваше малки торбички, а когато свиреше — погледът му сякаш прозираше мечтателно предметите и спираше някъде зад тях. Лицето му… не беше изразително, най-малкото — не носеше печата на силна и будна интелигентност. Клепките обикновено бяха полуспуснати, а бръснатата брадичка често увисваше хлабаво и безводно, но без долната устна да се отделя от гордата, и това придаваше на устата му някакво меко, строго затворено, тъпо и пожертвователно изражение, каквото наблюдаваме у сладко заспал човек…

Ала тази мекота на външния му вид стоеше в странен контраст със строгостта и достолепието на характера му. Едмунд Пфюл беше високо ценен органист и славата на неговата контрапунктова ученост не остана затворена между стените на родния му град. Издадената от него малка книга върху църковните тоналности бе препоръчана в две-три консерватории за домашно занимание, а тук-там, гдето в чест на бога ехтеше орган, свиреха негови фуги и преработки на хорали. Тези композиции, както и импровизациите, с които се проявяваше той неделен ден в църквата „Света Богородица“, бяха напълно издържани, безукорни, изпълнени от неумолимото, внушително, морално-логично достолепие на строгата догма. Съдържанието им беше чуждо на всяка земна красота и това, което изразяваха, не докосваше чисто човешкия усет на нито един мирянин. От тях говореше, в тях тържествуваше победно техниката, превърната в аскетична религия, тържествуваше умението, въздигнато в самоцел, в абсолютна светост. Вярно, Едмунд Пфюл се отнасяше пренебрежително към всяка приятна музика и говореше без обич за красивите мелодии. Но въпреки това, колкото загадъчно да е, не беше сух човек, нито закостенял педант.

— Палестрина^[1]! — казваше той с категоричен вид, който просто вдъхваше страх.

Но веднага, след като изсвиреше на инструмента една поредица от архаични номера, върху лицето му се изписваше мекота, унес и мечтание и погледът му се зарейваше в някаква свещена далечина, сякаш той непосредствено съзираше в тая работа сетната необходимост на всичко, каквото ставаше на земята… Поглед на музикант, който ни се струва мъгляв и пуст, защото витае в царството на една по-дълбока, по-чиста, по-избистрена и по-безусловна логика, а не в тесния мир на нашите езикови понятия и мисли.

Ръцете му бяха едри, меки, привидно без кости и покрити с лунички; също така мек и глух, като че ли хранопроводът му беше задръстен от залък, беше гласът, с който той поздравяваше Герда, когато тя разтвореше завесите на вратата и влезеше откъм всекидневната.

— Ваш слуга, уважаема госпожо!

Докато се подигаше малко от стола и с наведена глава поемаше почтително подадената от нея ръка, той с лявата си ръка вече даваше твърдо и ясно квинтите. Герда грабваше веднага своя страдивариус и настройваше бързо, с уверен слух струните.

— Концерта в сол минор от Бах, господин Пфюл. Струва ми се, че цялото адажио прозвуча миналия път твърде лошо…

И органистът засвирваше. Но щом екнеха първите акорди, обикновено се случваше следното: вратата за коридора се отваряше бавно, крайно предпазливо и малкият Йохан се примъкваше беззвучно на пръсти по килима до някое кресло. Сядаше там, обгръщаше с две ръце коленете си, мируваше и се ослушваше — както в звуците, така и в това, което говореха.

— Да лизнем малко музика, Хано, а? — питаше го Герда през някоя пауза и плъзваше към него погледа на приближените си, засенени очи, в които музиката беше запалила някакъв влажен блясък.

Тогава той ставаше и с безмълвен поклон подаваше ръка на господин Пфюл, който погалваше леко и ласкаво Хано по светлокестенявите коси, легнали меко и грациозно около челото и слепоочията.

— Можеш да послушаш, моето момче — казваше той с кротко натъртване.

Детето гледаше малко плахо голямата адамова ябълка на органиста, която при говорене се качваше нагоре, след това се връща ще тихо и бързо на мястото си, сякаш едва можеше да дочака продължението на свиренето и на разговорите.

Изпълниха една част от Хайдн, няколко страници от Моцарт, една соната от Бетховен. После обаче, докато Герда с цигулката под мишница диреше други ноти, случи се нещо неочаквано: господин Пфюл, Едмунд Пфюл, органист в църквата „Света Богородица“, подхвана едно волно интермецо и лека-полека премина към някакъв твърде странен стил, при което в неговия унесен взор засия срамежливо щастие… Под пръстите му започна някакъв растеж и цъфтеж, някакво везане и пеене, от което — изпърво тихо и глъхнещо, после все по-ясно и по-могъщо — в изкусна контрапунктика започна да се отделя стародавен, грандиозен, причудливо надут маршов мотив… Подем, сплитане, преход… и с развръзката на акорда цигулката поде във фортисимо. Изсвириха увертюрата на „Майсторите-певци“.

Герда Буденброк беше пламенна почитателка на новата музика. Но що се отнасяше до господин Пфюл, тя се натъкна при него на такава яростна съпротива и негодувание, че изпърво беше загубила всякаква надежда да го спечели за себе си.

В деня, когато за пръв път сложи на нотната му поставка извлечение за пиано от „Тристан и Изолда“ и помоли да й го просвири, той след двадесет и пет такта скочи с всички признаци на крайна погнуса и започна да ходи бързо напред-назад между еркера и рояла.

— Няма да го свиря, уважаема госпожо! Аз съм най-покорен ваш слуга, но няма да свиря! Това не е музика… повярвайте ми… аз винаги си въобразявах, че разбирам що-годе от музика. Това е хаос! Това е демагогия, богохулство и лудост! Това е парфюмиран дим, в който бляскат светкавици! Това е край на всякакъв морал в изкуството! Няма да го, свиря!

Като каза тия думи, той се отпусна повторно на стола и докато адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, докато преглъщаше и покашляше глухо, той изсвири още двадесет и пет такта, после затвори рояла и извика:

— Пфуй! Не, бога ми, това е прекалено! Простете ми, уважаема госпожо, но аз говоря открито… Вие ме хонорувате, плащате ми вече цяла година за услугите… и аз съм човек в скромни житейски условия. Но ще напусна службата си тук, ще се откажа, ако ме принуждавате да свиря такива нечестиви работи!… А там на онзи стол седи детето. То влезе тихо, за да слуша музика. Нима искате да отровите напълно неговия дух?

Но колкото страшен и да се показваше — бавно, крачка по крачка, с привикване и увещания тя го притегли на своя страна.

— Пфюл — каза тя, — бъдете справедлив и погледнете спокойно на въпроса. Смущава ви неговият необичаен похват при употребата на хармонии… Вие смятате, като сравнявате двамата, че Бетховен е чист, ясен и естествен. Спомнете си обаче как Бетховен накара да кипнат съвременниците си, учили се постарому… Пък даже и Бах! Боже мой, обвиниха го в липса на благозвучност и яснота!… Вие говорите за, морал… но какво разбирате под морал в изкуството? Ако не се лъжа, то е противоположност на хедонизма^[2], нали? Е добре, тази противоположност е дадена тук. Също като у Бах. Но тук тя е по-величава, по-съзнателна, по-задълбочена, отколкото у Бах. Повярвайте ми, Пфюл, тази музика не е толкова чужда на вашата съкровена същина, колкото вие си мислите!

— Фокуси и софизми… простете — измърмори господин Пфюл.

Но тя излезе права: всъщност тази музика не му беше толкова чужда, както сам той отначало мислеше. Наистина той не смогна да се примири напълно с „Тристан“, макар че в края на краищата изпълни с голямо умение молбата на Герда да нагласи „Любовната смърт“ за цигулка и пиано. Най-напред той каза две-три похвални думи за известни пасажи от „Майсторите-певци“… и след това в него започна неотразимо да се надига и крепне обич към това изкуство. Той не го признаваше, плашеше се почти от него и го отричаше с мърморене. Но вече не беше необходимо партньорката му да го увещава дълго — след като на старите майстори биваше дадена дължимата дан — да поусложни техническия си похват и да премине към лайтмотивите, което той вършеше с изражение на срамежливо и почти сърдито щастие в очите си. Нерядко след свирнята пък се завързваше спор върху отношението на тоя музикален стил към стила на строгата догма и един ден господин Пфюл заяви, че се смятал задължен — макар че темата не го засягала лично — да добави към книгата си за църковния стил едно приложение: „Върху употребата на стари тоналности в църковната и народна музика на Рихард Вагнер“.

Хано седеше много мирно, обгърнал по навик едното коляно с малките си ръце, като триеше езика си о един кътник, поради което устата му изглеждаше малко разкривена. Наблюдаваше с големи, втренчени очи майка си и господин Пфюл. Слушаше свирнята и разговорите им и благодарение на това още след първите крачки, които беше направил по житейския си друм, съзря в музиката нещо извънредно сериозно, важно и дълбокомислено. От това, което двамата говореха, той разбираше само сегиз-тогиз по някоя дума, а онова, което свиреха, обикновено лежеше далеко извън границата на неговите възприятия. Но въпреки това идваше всеки път отново и издържаше по цели часове неподвижно на мястото си и без да се отегчава, защото беше тласкан от вяра, обич и страхопочит.

Беше едва на седем години, когато започна да се опитва да повтаря самостоятелно на рояла известни звукови съчетания, които бяха му направили впечатление. Майка му го наблюдаваше усмихнато, поправяше ударите по клавишите, които той подбираше с безмълвно усърдие, и му обясняваше защо не бива да липсва тъкмо този тон: защото благодарение на него от тоя акорд щяло да се получи следващият. И неговият слух му потвърждаваше казаното от нея.

Герда Буденброк го остави да се позанимава малко сам, но после реши, че трябва да взема уроци по пиано.

— Мисля, че той няма наклонност да стане солист — каза тя на господин Пфюл — и това всъщност ме радва, защото подобно желание има и тъмна страна. Не говоря за зависимостта на солиста от акомпанятора, макар че тя понякога може да бъде много чувствителна. И ако вие не ми бяхте под ръка… Обаче тогава винаги съществува опасността човек да стигне до повече или по-малко съвършена виртуозност… Виждате ли, зная от опит това. Признавам ви открито: аз съм на мнение, че за солиста музиката започва в действителност чак тогава, когато той достигне твърде висока степен на умение. Напрегнатото съсредоточаване върху дисканта, неговата фразировка и създаването на тонове, при което полифонията стига до съзнанието само като нещо твърде неопределено и общо… всичко това може много лесно да доведе у посредствено надарени личности до позагубване на хармоническия усет и паметта за хармонии, което по-късно може да се възстанови. Аз обичам цигулката си и напреднах доста много в нея, но в действителност пианото стои за мене по-високо… Ще кажа само това: овладяването на пианото като средство да се резюмират най-многостранните и най-богати музикални произведения, като ненадминато средство за музикална репродукция, означава за мене по-интимно, по-ясно и по-широко отношение към музиката… Слушайте, Пфюл, бих желала незабавно да ви ангажирам за него. Бъдете така добър! Зная прекрасно, че в града има още двама или трима души, които дават уроци, мисля, че са от женски пол. Но те са именно учителки по пиано… Разбирате ме… Не е толкова важно човек да бъде дресиран към някакъв инструмент, колкото да започне да разбира малко от музика, нали?… На вас мога да се осланям. Вие се отнасяте по-сериозно към тоя въпрос. И ще видите, че ще постигнете голям успех с него. Той има типични Буденброкови ръце… Буденброкови могат да обхванат всички нони и децими… Но за вас това никога не е било важно — заключи тя смеешком и господин Пфюл изяви готовност да поеме обучението.

От тоя ден нататък той идваше и в понеделник след пладне, за да се занимава с малкия Йохан, докато Герда седеше във всекидневната. Той започна не по обикновения начин, защото чувствуваше, че дължеше на безмълвното и жарко усърдие на момчето повече от това — да го научи да свири що-годе на пиано. Щом минаха първите и най-елементарни указания, той веднага започна да теоретизира и да разкрива пред своя ученик основите на учението за хармонията. И Хано разбираше, защото виждаше, че му потвърждават това, което той всъщност знаеше отдавна.

Доколкото му бе възможно, господин Пфюл държеше сметка за пламенното желание на момчето да върви по-бързо напред. Той се стремеше с искрена грижливост да намали оловните тежести, които материята бе вързала за нозете на фантазията и на ревностния талант. Той не изискваше прекалено строго голяма сръчност при упражняване на гамите или най-малкото: не тя беше за него целта на тия упражнения. Онова, което беше си поставил за цел и скоро постигна, то беше по-скоро — да му даде ясна, всеобхватна и проникновена представа за всички тоналности, да го запознае съкровено и всестранно с техните сродства и връзки, от което след недълго време се получаваше онзи бърз поглед върху много възможности за комбинации, онова интуитивно чувство на господство над клавишите, което изкушава да се фантазира и импровизира… Той оцени с трогателна тънка чувствителност духовните потребности на тоя малък, разглезен от слушане ученик, които бяха насочени към сериозен стил. Не накърни дълбочината и тържествеността на настроението му с упражнения на банални песнички. Даваше му да свири хорали, а когато един акорд изхождаше от друг, той не пропускаше никога да му изтъкне закономерността на това явление.

Герда, наведена над ръкоделие или книга, следеше отвъд завесите хода на обучението.

— Вие надминахте всички мои очаквания — каза тя веднъж на господин Пфюл. — Но не стигате ли много далече? Не преподавате ли прекалено другояче? Вашата метода, както ми се струва, е извънредно творческа… Понякога той наистина се опитва вече да импровизира. Но ако не заслужава вашата метода, ако не е достатъчно надарен за нея, няма да научи нищо…

— Заслужава я — каза господин Пфюл и кимна с глава. — Понякога наблюдавам очите му… в тях се крие много нещо, ала устата си държи заключена. Той трябва да има възможност да говори по-късно, когато животът може би ще заключва все повече и повече устата му…

Тя го погледна — него, тоя недодялан музикант с лисича перука, торбички под очите, бухлати мустаци и голяма адамова ябълка, — после му подаде ръка и каза:

— Благодаря ви, Пфюл. Вие му мислите доброто и ние дори не можем още да си представим колко много правите за него.

И благодарността на Хано към тоя учител, вярата му в неговото ръководство беше безподобна. Този Хано, който в училището, въпреки всички частни уроци, клюмаше тъпо над таблицата за смятане, без всяка надежда да я разбере, схващаше сега на рояла всичко, което му казваше господин Пфюл, схващаше го и си го присвояваше, както си присвояваме само онова, което открай време е наше достояние. И Едмунд Пфюл в кафявия сюртук му се струваше голям ангел, който всеки понеделник след пладне го вземаше на ръце, за да го отвлече от всекидневната сивота в звънкия мир на една кротка, благата и утешителна сериозност…

Понякога обучението ставаше в дома на господин Пфюл — овехтяла, просторна къща със стръмен двускатен покрив, с множество хладни ходници и кътчета, която органистът обитаваше сам-самичък с една стара икономка. Понякога в неделен ден на малкия Буденброк се разрешаваше също да присъствува на божествената служба в църквата „Света Богородица“, и то горе до органа — а това беше нещо по-друго, не като да седиш долу в кораба заедно с другите хора. Високо над богомолците, високо дори над пастор Прингсхайм на амвона, седяха двамата сред кипежа на могъщите звукови вълни, които те дружно развихряха и обуздаваха, защото понякога учителят разрешаваше на своя ученик да му помага при манипулирането с регистрите, и Хано изпълняваше с блажено усърдие и гордост задачата си. Но когато свършеха последните акорди към хоровата песен, когато господин Пфюл дигнеше бавно всички пръсти от клавишите и оставяше само главния и басов тон да заглъхнат бавно и тържествено… когато сетне след една тържествена изкуствена пауза изпод стрехицата на амвона започнеше да се носи модулиращият глас на пастор Прингсхайм — тогава нерядко се случваше господин Пфюл да започне да се подбива с проповедта, да се смее на пастор Прингсхаймовото стилизирано франконско наречие, на дългите му тъмни или рязко подчертани гласни, на въздишките му и на внезапната смяна на мрачност и лъчезарие върху лицето му. Тогава се засмиваше и Хано, тихо и весело, защото, без да се поглеждат и без да си го кажат, двамата там горе бяха на мнение, че тази проповед е доста простичък брътвеж и че истинската литургия е по-скоро това, което пасторът и неговите енориаши сигурно смятаха за добавка, повишаваща молитвеното настроение, именно: музиката.

Да, това нищожно признание на заслугите му, което се ширеше долу в кораба между тия сенатори, консули, граждани и техните семейства, беше неотстъпна мъка за господин Пфюл; и тъкмо затова той обичаше да взема малкия си ученик, за да може тихо да му обърне внимание, че току-що изсвиреното е било нещо извънредно трудно. Впускаше се в най-странни технически опити. Беше приготвил една „имитация със заден ход“, сиреч — беше композирал мелодия, която можеше да се чете еднакво отпред назад и отзад напред, и по тоя повод беше създал една фуга, която можеше да се свири изцяло „рачешки“. Когато свърши, той с мрачно изражение на лицето отпусна ръце на скута.

— Никой не обръща внимание — каза той с безнадеждно клатене на главата и после прошушна, докато пастор Прингсхайм проповядваше: — Изсвирих ти една рачешка имитация, Йохан. Ти още не знаеш какво значи това… То е подражание на една тема отзад напред, от последната нота до първата… нещо доста трудно. По-късно ще научиш какво означава подражанието в строгата догма. Аз няма да те мъча с рачешки ход, няма да те принуждавам. Не е необходимо да го владееш. Но не вярвай на ония, които наричат тия неща свирни без музикална стойност. Рачешки ход ще срещнеш у великите композитори през всички епохи. Само ленивците и посредствените хора отхвърлят високомерно подобни упражнения. А помни едно, Йохан: на човека подобава смирение!

* * *

На 15 април 1869 година, на осмия си рожден ден, пред цялото семейство Хано изсвири заедно с майка си една собствена импровизация, един прост мотив, намерен от самия него, забележително намерен и самостоятелно развит. Естествено, когато се довери на господин Пфюл, последният откри не един недостатък.

— Какъв е този театрален финал, Йохан? Той съвсем не подхожда към останалото. В началото всичко е напълно редовно, но бих искал да зная как тук внезапно ти е хрумнало да преминеш от си мажор на квартсекстов акорд в четвърти интервал с понижена терца? Това са смехории. На всичко отгоре имаш и тремоло. Сигурно си го задигнал отнякъде… Зная откъде. Слушал си много внимателно, когато госпожа майка ти ме караше да й изсвиря някои неща… Промени финала, моето дете, и ще стане доста хубавичко!

Но Хано слагаше най-голямата тежест именно върху тоя минорен акорд и тоя финал и това се стори на майка му толкова забавно, че решиха да остане така. Тя взе цигулката, изсвири заедно с него горния регистър и продължи с вариации на дисканта чак до финала в рулади на трийсет и вторинки, докато Хано просто повтори целия пасаж. Това прозвуча великолепно. Хано целуна майка си от щастие и така свириха на 15 април пред семейството.

По случай рождения ден на Хано консулшата, госпожа Перманедер, Кристиан, Клотилда, господин и госпожа консул Крьогерови, господин и госпожа директор Вайншенкови, а така също дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и госпожица Вайхброт бяха обядвали към четири часа у сенатора и жена му, сега седяха в салона, слушаха и гледаха детето, седнало в моряшките си дрешки пред рояла, и своеобразната, елегантна осанка на Герда, която най-напред разви една прекрасна кантилена на струна сол, а после развихри с безпогрешна виртуозност цял порой от искрящи и пенливи каденци. Сребърната жичка върху ръкохватката на лъка й святкаше в зрака на газените пламъчета.

Хано, бледен от възбуда, не можа да яде почти нищо, но сега властното му желание да изсвири творбата си — която, ах, след две минути щеше да свърши! — беше толкова голямо, че той в пълния си унес беше забравил всичко наоколо. Това малко мелодично произведение беше повече от хармонично, отколкото от ритмично естество, но извънредно странно беше противоречието, което съществуваше между примитивните, елементарни, детински музикални средства и важния, пламенен, почти рафиниран начин, по който бяха подчертани и изтъкнати тия средства. Хано отделяше многозначително всеки преходен тон с едно косо изопване на шията и главата напред и седнал съвсем на края на стола, той се стараеше с помощта на двата педала да придаде емоционална стойност на всеки нов акорд. Действително, когато малкият Хано постигнеше ефект — дори ако той се ограничаваше върху него самия, — този ефект не беше толкова от сантиментално, колкото от емоционално естество. Чрез тежко и продължително акцентуване някой съвсем обикновен хармоничен похват биваше издигнат до тайнствено и безценно значение. Като дигаше веждите, и изопваше горната половина на тялото си така, като че тя оставаше да витае във въздуха, посредством внезапно, морно заглъхващо отсеняване на тона Хано придаваше на някой акорд, на нова хармония, на нова тема едно нервноизненадващо въздействие…

И ето че дойде финалът, Хановият любим финал, който увенчаваше цялата творба с примитивна приповдигнатост. Акордът в ми минор тремолираше пианисимо, оросяван и заливан тихо от чисти, звънки рулади на цигулката… Той растеше, издигаше се, разширяваше се бавно-бавно… Хано си послужи при фортето с дисонантното до диез, което водеше към основната тоналност, и докато цигулката страдивариус заливаше с вълни от звуци и тона до диез, той събра всичките си сили и повиши дисонанса до фортисимо. Той се бавеше с развръзката на акорда, не я даваше нито на себе си, нито на слушателите. Как ще изглежда тази развръзка на акорда, това възхитително и волно нирване в си мажор? То ще бъде безподобно щастие, неизказано сладостно задоволство. Покой! Блаженство! Небесно царство!… Още не… още не! Още един миг отсрочка, забавяне, напрежение, което трябваше да стане непоносимо, та задоволството да бъде още по-неоценимо… Още една последна, наистина последна глътка от тоя властно напиращ копнеж, от тая жад на цялото същество, от това крайно и трескаво напрежение на волята, която все пак си отказваше сбъдновението и избавлението, защото знаеше: щастието ще трае само един миг… Хано изопна бавно горната част на тялото си, очите му се разшириха съвсем, затворените му устни затрепераха, той дишаше тръпно и на пресекулки през носа… и накрая блаженството стана неудържимо. То си проби път, връхлетя го и Хано не можеше вече да се брани. Мускулите му се отпуснаха, главата му клюмна морно, безсилно върху рамото, очите му се затвориха и на устните му заигра тъжна, почти болезнена усмивка на неизразимо щастие; в същото време, натискайки двата педала, сред шепота, ромона, шума и пляскането на цигулковите рулади, неговото тремоло, към което той сега добави басови пасажи, премина леко в си мажор, издигна се много бързо до фортисимо и изведнъж, след къс кипеж, рухна без ек…

Въздействието, което тази свирня упражни върху самия Хано, не можеше по никакъв начин да се разпростре и върху слушателите. Госпожа Перманедер например не беше разбрала абсолютно нищо от цялата тая шумотевица. Но беше видяла усмивката на детето, движенията на тялото му, блаженото клюмване на малката му, нежна, любима глава… и тази гледка бе я затрогнала в глъбините на нейното добродушие, което тъй лесно се умиляваше.

— Как свири това момче! Как свири това дете! — извика тя, като се спусна почти, разплакана към него и го заключи в прегръдките си. — Герда, Том, той ще стане втори Моцарт, втори Майербеер… втори…

И понеже не намери трето име с подобно значение, понеже то не й дойде на ум веднага, тя се ограничи да обсипе с целувки племенника си, който още седеше на мястото си съвършено изнурен, с разсеян поглед и с ръце на скута.

— Стига, Тони, стига! — каза тихо сенаторът. — Моля те, не му набивай такива работи в главата…