Томас Ман
Буденброкови (64) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Кръщавка!… Кръщавка на „Брайтещрасе“!

Има всичко, каквото в дни на упование се е мяркало пред замечтаните очи на мадам Перманедер, всичко. Защото на масата в трапезарията — внимателно и без трополене, което би смутило тържествения обред оттатък в залата — домашната прислужница налива сметана и горещ шоколад в много чаши, наредени гъсто една до друга на огромен чаен поднос с позлатени мидообразни дръжки; прислужникът Антон нарязва висок козунак, а мамзел Юнгман нарежда бонбони и свежи цветя в сребърни десертни блюда, като критично наклонява глава към рамото си и държи двете кутрета далече от останалите пръсти.

Няма да мине още много време и всички тези прелести ще бъдат поднесени на дамите и господата, насядали във всекидневната и в салона. И дано стигнат за всички, защото днес е събрано семейството в широк — макар и не в най-широк — смисъл: чрез Йовердикови са малко роднина и с Кистенмакерови, чрез тях с Мьолендорпфови и тъй нататък. Невъзможно би било да се тегли граница… Йовердикови пък са представени от главата на семейството, над осемдесетгодишния доктор Каспар Йовердик, сега управляващ кмет.

Той пристигна с кола и се изкачи по стълбата, подпирайки се на бастуна си и на ръката на Томас Буденброк. Неговото присъствие повишава достойнството на тържествения обред; и без съмнение този обред е достоен за всяко достойнство!

Защото там, в залата, пред една масичка, нагласена като олтар и украсена с цветя, зад която говори млад свещеник, в черна одежда със снежнобяла, колосана, набрана яка, наподобяваща воденичен камък — там пред тая масичка една едра, набита, добре охранена, облечена в червено и златно особа държи на дебелите си ръце нещо мъничко, нещо, което се губи в дантели и атлазени панделки… Наследник! Продължител на рода! Нов Буденброк! Разбират ли всички какво означава това?

Разбират ли безмълвната възхита, с която бе занесена новината от „Брайте“ на „Менгщрасе“, когато се чуха първите, тихи, неуверени думи? Разбират ли мълчаливия ентусиазъм, с който при тая вест госпожа Перманедер прегърна майка си, брата си и — по-предпазливо — снаха си? И ето че сега, когато настъпи пролетта, пролетта на 1861 година, той е дошъл на бял свят и приема тайнството на своето кръщение — той, върху когото отдавна лежат толкова надежди, за когото отдавна толкова се говори, когото очакваха и жадуваха от дълги години, за когото молиха бога и мъчиха доктор Грабо… той дойде на бял свят и изглежда съвсем невзрачен.

Ръчичките му играят със златните ширити по дрехата на дойката, а главата, покрита от дантелена шапчица със светлосиня гарнитура, лежи малко настрана и извърната нехайно от пастора върху възглавницата, така че очите гледат в залата и към роднините с някакво почти старчески мъдро премигване. В тия очи с много дълги мигли на горните клепки светлосиният цвят на бащиния и кестенявият на майчиния ирис са се слели в някакъв светъл, неопределен, наспроти осветление променлив златистокафяв цвят; ала ъглите на двете страни в началото на носа са дълбоки и в тях лежат синкави сенки. Това придава на личицето му, което още не може да бъде наречено така, нещо предивременно характерно и не разхубавява дете на едномесечна възраст; но бог ще даде това да не значи нещо лошо, защото същото личи и у майката, а тя е здрава… Но все едно: детето е живо. А обстоятелството, че е момче, предизвика невъобразима радост преди четири седмици.

Детето е живо и не би могло да бъде другояче. Консулът никога няма да забрави как преди четири седмици, когато можеше вече спокойно да остави майката и детето сами, добрият доктор Грабо му стисна многозначително ръка и каза:

— Бъдете признателен, драги приятелю! Малко оставаше да…

Консулът не се осмели да попита какво малко оставаше да… Отпъжда в ужас мисълта, че с това отдавна напусто жадувано мъничко същество, дошло така странно беззвучно на света, за малко щеше да се случи същото, както с втората дъщеричка на Антония… Но той знае, че преди четири седмици майката и детето прекараха един отчаян час: ето защо сега се навежда щастлив и нежен над Герда, която седи пред него до старата консулша, отпуснала се на един стол с облегалки и кръстосала лачените обувки върху кадифена подложка.

Колко бледа е още! И как странно хубава е тя с тая бледност, с тежките си тъмночервени коси и с тия загадъчни очи, спрени с някаква забулена присмехулност върху проповедника. Той е господин Андреас Прингсхайм, pastor marianus^[1], издигнал се още твърде млад за главен пастор след внезапната смърт на стария Кьолинг. Той е сплел жарко ръце непосредствено под дигнатата брадичка. Има руси, ситно къдрави коси и кокалесто, гладко обръснато лице, мимиката на което се мени между фанатична сериозност и върховно просветление и изглежда донякъде театрална. Той е от Франкония, гдето в продължение на няколко години е закрилял малка лютеранска община сред море от католици; поради стремлението му към чисто и патетично произношение диалектът му се е превърнал в някакъв съвсем своеобразен говор с дълги и тъмни или внезапно натъртени гласни и „р“, което се търкаля покрай зъбите.

Той славослови бога с тих, повишен или мощен глас и семейството го слуша: госпожа Перманедер, загърнала се в достолепна сериозност, която скрива възхитата и гордостта й; Ерика Грюнлих, вече близо петнадесетгодишна, добре развита девойка с прибрана на кок плитка и с розовото лице на баща си; Кристиан, който пристигна тази сутрин от Хамбург и сега шари с хлътналите си очи ту към едната, ту към другата страна. Пастор Тибуртиус и съпругата му не се уплашиха да дойдат чак от Рига, за да присъствуват на обреда; Зиверт Тибуртиус, който е преметнал краищата на дългите си редки бакенбарди през рамената и чиито малки сиви очи сегиз-тогиз се разширяват по невъобразим начин, стават все по-големи и по-големи, изпъкват, почти изскачат из орбитите… и Клара, която гледа с тъмни сериозни и строги очи и навремени дига една ръка към главата си, защото усеща болка. Те донесоха разкошен подарък на Буденброкови: една грамадна, изправена, препарирана кафява мечка с отворена паст, убита от един сродник на пастора някъде из вътрешността на Русия; тази мечка стои сега с блюдо за визитни картички между предните лапи долу на площадката.

На Крьогерови гостува синът им Юрген, пощенският чиновник от Росток: просто облечен, мълчалив млад човек. Но никой не знае къде е Якоб, никой, освен майка му, тази слаба жена, която тайно продава сребърни прибори, за да праща пари на лишения от наследство син. Присъствуват също дамите Буденброк и те изпитват дълбока радост от щастливото семейно събитие, което обаче не пречи на Пфифи да забележи, че детето имало доста нездрав вид; за съжаление това трябваше да потвърдят както консулшата, по баща Щювинг, така също Фридерика и Хенриета. Обаче бедната Клотилда, сива, мършава, търпелива и гладна, е развълнувана от словата на пастор Прингсхайм и от надеждата за козунак с шоколад. Присъствуват и лица, които не се числят към семейството — господин Фридрих Вилхелм Маркус и Зеземи Вайхброт.

Сега пасторът се обръща към кръстниците и говори за техния дълг. Единият е Юстус Крьогер. Изпърво консул Буденброк не се съгласи да го поканят.

— Не бива да предизвикваме стареца да върши безразсъдства! — каза Томас. — Той има всеки ден страхотни сцени с жена си заради сина, малкото му състояние се топи и от мъка започва вече да занемарява външността си. Какво си мислите? Ако го помолим да стане кръстник, той ще подари на детето цял сервиз от тежко злато и не ще приеме никаква благодарност.

Вуйчо Юстус обаче, като чу за друг кръстник — назоваха Стефан Кистенмакер, приятел на консула, — се обиди толкова много, че все пак поканиха него; и за голямо задоволство на Томас Буденброк подареният от него златен стакан не беше прекалено тежък.

Ами вторият кръстник? Той е този снежнобял, достолепен стар господин с висока вратовръзка и мек, черен, сукнен жакет, от задния джоб на който винаги се подава краят, на червена носна кърпичка: кметът доктор Йовердик, който седи на най-удобния стол с облегалки и се е навел над бастуна си. Това е голямо събитие, победа! Някои хора не могат да разберат как е станало. Боже велики, та те не са почти никакви роднини! Буденброкови просто дръпнаха стареца за косите… И действително: консулът и мадам Перманедер скроиха една хитрина, една малка интрига. Всъщност в първата радост, когато майката и детето бяха вече вън от всякаква опасност, това беше обикновена шега. „Момче е, Тони! Ще викаме кмета за кръстник!“ — бе извикал консулът. Обаче Тони подхвана идеята и сериозно се зае да я осъществи, след което той също поразмисли и се съгласи да направят опит. Използуваха за тая цел вуйчо Юстус, който изпрати жена си при снаха й, съпругата на търговеца на дървен материал Йовердик, която от своя страна да поподготви престарелия си свекър. Накрая Томас Буденброк навести най-почтително върховния държавен глава и целта бе постигната…

В тоя миг дойката сваля шапчицата на детето, пасторът поръсва предпазливо скъдните коси на малкия Буденброк с две-три капки от сребърната, позлатена отвътре паничка, сложена пред него, и назовава бавно, натъртено имената, на които го кръщава: Юстус, Йохан, Каспар. След кратка молитва и роднините минават един след друг покрай кроткото и равнодушно същество, за да му честитят с целувка по челото. Тереза Вайхброт минава последна и дойката трябва да й понаведе детето; затова Зеземи му слага с лек пукот две целувки и казва между тях:

— Дьоброто дьете!

След три минути всички се събират на групи в салона и във всекидневната и сладките неща започват да обикалят. Пастор Прингсхайм в дългата си одежда, изпод която се подават широки, лъснати с вакса ботуши, и с набраната си яка също е седнал, отпива леко хладната сметана от горещия шоколад и разговаря с просветлено лице по твърде лек начин, който в противовес на проповедта му упражнява особено въздействие. Във всяко от неговите движения се чете: „Вижте, аз мога да забравя, че съм свещеник, и да бъда напълно безгрижен, весел мирянин!“ Той е непринуден в обноските си, приветлив мъж. Разговаря със старата консулша в душеспасителен тон, с Томас и Герда — като светски човек и с изискани жестове, с госпожа Перманедер — в тона на сърдечна, закачлива веселост… Сегиз-тогиз, когато се поопомни, скръства ръце на скута, отмята глава назад, навъсва вежди и източва лицето си. Засмее ли се, той поема въздуха на пресекулки и със съскане през затворените зъби.

Изведнъж вън в коридора настава раздвижване, чува се как прислужниците се смеят и на вратата се появява един странен човек, дошъл да честити. Този човек е Гроблебен — Гроблебен, от чийто мършав нос постоянно, по всяко годишно време, виси продълговата капка, без някога да падне. Гроблебен е складов работник у консула, но неговият работодател му е отредил службата и на ваксаджия, за да може тъй да припечели допълнително някоя и друга пара. Рано сутринта той пристига на „Брайтещрасе“, взема оставените пред вратата обувки и ги почиства долу в пруста. На семейни тържества обаче той се вестява в празничните си дрехи, донася цветя и — докато капката на носа му балансира — отправя с плачлив и душеспасителен глас кратко приветствие, след което получава паричен дар. Но той не го прави заради парите!

Днес е облякъл черен жакет — овехтял жакет от консула, — но е обул чизми с високи кончови, а около шията си е намотал син вълнен шал. В ръката си — суха, червена ръка — държи голям букет от бледи, малко прекалено широко цъфнали рози, листицата на които отчасти капят бавно на килима. Малките му възпалени очи примигват наоколо и, както изглежда, не виждат нищо… Той застава на вратата, държи букета пред себе си и заговаря веднага, докато старата консулша след всяка дума му кимва насърчително и вметва къси изречения, за да го улесни, консулът го наблюдава, като дига една от светлите си вежди, а някои членове на семейството, като например госпожа Перманедер, закриват устата си с носна кърпичка.

— Аз съм беден човек, госпожи и господа, но имам чувствително сърце и отблизко ме засяга щастието и радостта на моя господар, консол Буденброк, който винаги е бил добър към мене, и затова съм дошъл, за да честитя от все сърце на господин консола и на госпожа консолката и на целокупната високоуважаема фамилия, и дано детето да расте и да порасте, защото вие заслужавате това пред бога и пред хората и защото няма много господари като консол Буденброк… Той е благороден господар и всевишният ще го възнагради за всички добрини…

— Тъй, Гроблебен! Хубаво го казахте. Много благодаря, Гроблебен. А за какво са ви тези рози?

Но Гроблебен още не е свършил; той напряга плачливия си глас и заглушава думите на консула.

— … всевишният ще го възнагради за всички добрини, казвам, него и целокупната високоуважаема фамилия, когато дойде денят да се изправим пред неговия престол, защото един ден всички, бедни и богати, ще легнат в гроба, такава е божията света воля и решение; едни ще получат хубав лъскав ковчег от сухо дърво, а други — някой стар сандък, но всички ние ще изгнием, всички ние ще изгнием… ще изгнием… ще изгнием!…

— Ех, Гроблебен! Ние празнуваме кръщавка днес, а вие говорите за гниене!…

— Ето и няколко цветя — заключава Гроблебен.

— Благодаря ви, Гроблебен! Но това е прекалено много! Защо сте похарчили толкова пари, драги! И такава реч отдавна не съм слушал! Дръжте! Повеселете се и вие на тоя ден!

Консулът слага ръка на рамото му и му дава един талер.

— Вземете, драги! — казва старата консулша. — Но обичате ли Исуса Христа?

— Обичам го от сърце, госпожа консолка, истина ви казвам!

Гроблебен взема и от нея един талер, трети — от мадам Перманедер; после си тръгва с поклони и е толкова замислен, че пак си отнася розите, доколкото листицата им не са изпокапали на килима.

След малко си отива кметът, консул Буденброк го изпраща до колата долу и това е знак за тръгване и на другите гости, тъй като Герда Буденброк има нужда от почивка. В стаите настъпва тишина. Последни остават старата консулша с Тони, Ерика и мамзел Юнгман.

— Да, Ида — казва консулът, — мислех си… и майка ми е съгласна… някога вие се грижехте за всинца ни… И когато малкият Йохан поотрасне… Сега сме му взели дойка, а след нея сигурно ще има нужда от бавачка… Желаете ли после да се пренесете у нас?

— Да, да, господин консуле, и ако госпожа съпругата ви е съгласна.

Герда също е доволна от тоя план и предложението се превръща незабавно в решение.

На тръгване, стигнала вече до вратата, госпожа Перманедер се обръща още веднъж. Тя отива повторно до брата си, целува го по двете бузи и казва:

— Хубав ден е днешният, Том, и аз съм щастлива, както от години не съм била! Слава богу, ние Буденброкови още не берем душа; заблуждава се във висша степен всеки, който мисли така! Сега, когато имаме малкия Йохан… много хубаво, че го кръстихме пак Йохан… Сега ми се струва, че трябва да дойдат още веднъж съвсем други дни!