Томас Ман
Буденброкови (49) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

Зиверт Тибуртиус беше дребен, слаб човек с голяма глава и редки, но дълги руси бакенбарди, краищата на които той понякога за удобство премяташе отляво и отдясно през раменете си. Кръглият му череп беше покрит от безброй съвсем дребни къдрици, наподобяващи вълнени охлювчета. Ушите му бяха големи, прекалено щръкнали, с навити дълбоко навътре ръбове и на върха заострени като у лисица. Носът му лежеше като дребно плоско копче върху лицето, скулите му изпъкваха, а сивите му очи, които обикновено бяха много присвити и шареха малко тъпо наоколо, можеха в известни моменти да се разширяват по невъобразим начин, да стават все по-големи и по-големи, да изпъкнат, почти да изскочат из орбитите.

Така изглеждаше пастор Тибуртиус, родом от Рига, който бе служил няколко години в Северна Германия и сега, на път за родния си край, гдето му бяха предложили проповеднишко място, мина през града. Снабден с препоръката на един свой колега, който понякога също бе ял на „Менгщрасе“ телешка супа с много подправки и шунка с лучен сос, той навести почтително консулшата и бе поканен да остане като техен гост за няколко дни, колкото щеше да продължи престоят му; обитаваше просторната стая за гости на първия етаж, в която се влизаше от коридора.

Но той остана по-дълго, отколкото сам бе очаквал. Мина една седмица и все още не беше ходил да види една или друга забележителност — „Мъртвешкият танц“ и „Апостолския часовник“ на църквата „Света Богородица“, кметството, „Моряшкото дружество“ или слънцето с подвижните очи в катедралата. Минаха десет дни и той заговори повторно за отпътуване, обаче пак отложи още след първата думичка, с която го поканиха да остане.

Като човек беше по-добър от господата Йонатан и Плачи-Тришке. Не го беше никак грижа, че къдрите над челото на госпожа Антония са дело на машата, и не й пишеше писма. Толкова по-внимателно обаче се занимаваше с Клара, по-малката и по-сериозна сестра. В нейно присъствие, когато говореше, излизаше или влизаше тя, често се случваше очите му да се разширят по невъобразим начин, да стават все по-големи и по-големи, да изпъкнат, почти да изскочат из орбитите… Той седеше почти през целия ден край нея, като водеше духовни, и мирски разговори или й четеше с високия си, пресеклив глас и със смешно подскокливо балтийско произношение.

Той беше казал още първия ден:

— Имайте милост, госпожо консулша! С какво съкровище и божия благодат сте сподобена в лицето на вашата дъщеря Клара. Тя е наистина прекрасно дете!

— Имате право — отвърна консулшата.

Но той повтаряше това толкова често, че тя започна да го поглежда дискретно и изпитателно със светлите си сини очи и го накара да разкаже малко по-подробно за потеклото си, за материалното си положение и изгледите си за бъдещето. Оказа се, че произхождал от търговско семейство, че бог прибрал майка му, че нямал братя и сестри и че старият му баща живеел като рентиер от доста доходното си имущество в Рига, което един ден щяло да бъде негова, на пастор Тибуртиус, собственост; впрочем службата му осигурявала достатъчно приходи.

Що се отнасяше до Клара Буденброк, тя беше вече на деветнадесет години, истинска млада дама със строга и своеобразна хубост: тъмна, пригладена коса, сериозни кестеняви очи, които въпреки това гледаха мечтателно, леко извит нос, донякъде твърдо затворена уста и висока, стройна снага. Вкъщи тя беше се привързала най-близко към бедната си и също така набожна братовчедка Клотилда, чийто баща беше умрял неотдавна и която се носеше с мисълта да се „нареди самостоятелно“, сиреч — да отиде на пансион с няколкото гроша и мебели, които беше наследила. Разбира се, Клара не обладаваше нищо от провлеченото, търпеливо и гладно смирение на Тилда. Наопаки, в отношенията си с прислужниците, дори с братята и сестра си, та и с майка си, тя държеше малко заповеднически тон; нейният алтов глас, който смогваше само да се понижава твърдо, но не и да се издига въпросително, носеше военачалнически характер и придобиваше често отсечен, суров, сприхав и надменен тембър — главно в дни, когато Клара имаше главоболие.

Преди смъртта на консула да покрие с траур семейството, тя беше участвувала с недостъпно достолепие във вечеринките в родителския дом и вкъщите на хора с равно обществено положение. Консулшата я наблюдаваше и не можеше да скрие сама от себе си, че ще бъде мъчно да ожени Клара въпреки внушителната й зестра и домакинските й способности. Тя не можеше да си представи като мъж на тая сериозна и богобоязлива девойка някого от техните близки, скептични и добродушни търговци, които обичат да си попийват вино, а по-скоро някой свещеник; и тъй като тази мисъл вълнуваше радостно консулшата, нежните въведения на пастор Тибуртиус бяха посрещнати от нейна страна с пълна и радушна отзивчивост.

И работата наистина се разви крайно прецизно. Един топъл и безоблачен юлски следобед семейството направи излет. Консулшата, Антония, Кристиан, Клара, Тилда, Ерика Грюнлих с мамзел Юнгман, а заедно с тях и пастор Тибуртиус излязоха далеко извън Крепостната порта, седнаха на открито в една селска кръчма и ядоха на прости дървени маси ягоди, мляко в паници и червена булгурена каша; след закуската се разходиха из голямата зеленчукова и овощна градина, която се спускаше надолу чак до реката, под сянката на разни плодни дървета, между храсти от френско и цариградско грозде, покрай аспержови и картофени ниви.

Зиверт Тибуртиус и Клара Буденброк поостанаха зад другите. Много по-нисък от нея, преметнал краищата на бакенбардите през двете рамена, той беше свалил опашатата черна сламена шапка от голямата си глава, изтриваше от време на време челото си с носна кърпа и с широко разтворени очи водеше с нея дълъг и благ разговор, в течение на който по едно време двамата се спряха и Клара каза със сериозен и спокоен глас „да“.

После, като се завърнаха у дома и консулшата, поуморена и посгорещена, седеше сама в стаята с пейзажите — вън виснеше замислената тишина на късния неделен следобед, — пастор Тибуртиус седна край нея в летния здрач; двамата поведоха също такъв дълъг и благ разговор, в края на който консулшата каза:

— Достатъчно, драги господин пасторе. Вашето предложение отговаря на майчините ми желания и аз мога да ви уверя, че и вие от ваша страна не сте направили лош избор. Кой би помислил, че вашето пристигане и престой в къщата ни ще бъдат тъй чудно благословени!… Днес няма още да кажа последната си дума, защото е редно преди това да пиша на моя син, консула, който в момента, както знаете, се намира в чужбина. Вие заминавате утре жив и здрав за Рига, за да поемете службата си, а ние мислим да отидем за две-три седмици на море… Скоро ще получите известие от нас и дано даде бог да се видим отново щастливи.