Томас Ман
Буденброкови (11) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

След две и половина години пролетта настъпи по-рано от всякога преди — още към средата на април; в същото време стана едно събитие, което накара стария Буденброк да тананика от удоволствие и развълнува най-радостно неговия син.

Една неделна утрин към девет часа консулът седеше в стаята за закуска пред голямото кафяво писалище до прозореца; сводестият капак на писалището беше бутнат назад посредством един остроумен механизъм. Пред консула лежеше дебела кожена чанта, пълна с книжа, но той беше извадил една тетрадка с пресована корица и златен обрез и пишеше, наведен ниско над нея, с тънкия си, ситен и бърз почерк; пишеше усърдно и без прекъсване, освен когато потапяше гъшето перо в тежката металическа мастилница.

Двата прозореца бяха отворени и от градината, гдето меко слънце огряваше първите пъпки и няколко слаби птичи гласове си подхвърляха сърцати отговори, нахлуваше натежалият от свежи и нежни ухания пролетен въздух, който сегиз-тогиз подигаше леко и безшумно завесите. Оттатък, на масата за закуска, слънцето лежеше ослепително върху бялата покривка, поръсена тук-там с трохи, и играеше с къси, искрящи въртения и скокове върху позлатата на чашите, високи, но с малки столчета.

Двете крила на вратата към спалнята бяха отворени и оттам се долавяше гласът на Йохан Буденброк, който мънкаше съвсем тихо по една стара, шеговита мелодия:

Добрият и любезен мъж

жена си вкъщи жали —

люлее малкото дете

и бели портокали.

Той седеше отстрани на малката люлка със зелени копринени завески, поставена до високото балдахиново легло на консулшата, и я люлееше равномерно с една ръка. За да бъдат обслужвани по-лесно, консулшата и нейният съпруг бяха се настанили за известно време долу, а бащата и мадам Антоанета използваха за спане третата стая в мецанина; сега мадам Антоанета, препасала престилка върху раираната рокля и с дантелена шапчица върху дебелите бели букли, стоеше по назад до масата и се занимаваше с фланелен плат и хасе.

Консул Буденброк беше така погълнат от работата си, че не хвърли дори един поглед към съседната стая. Лицето му имаше сериозно и почти благоговейно-страдалческо изражение. Устата му беше леко отворена, брадичката му малко увиснала, а очите му навремени се премрежваха. Той написа: „Днес, 14 април 1838 г., сутринта в шест часа, моята мила жена Елизабета, по баща Крьогер, с божията милостива помощ роди благополучно дъщеричка, която при светото кръщение ще възприеме името Клара. Да, господ й помогна милостиво, макар че по думите на доктор Грабо раждането започна малко предивременно и преди това не всичко вървеше много добре, та Бетси изтърпя силни болки. О, има ли друг такъв господ, какъвто си ти, бог-саваот, който ни помагаш във всички беди и опасности и ни учиш да познаем волята ти, за да се страхуваме от тебе и да следваме вярно твоята воля и твоите повеления! О, господи, напътвай и води всинца ни, докато живеем на земята…“

Перото продължаваше да се движи гладко и бързо, като правеше тук-там по някоя търговска заврънкулка и беседваше ред по ред с бога. След две страници беше написано: „Извадих на най-малката си дъщеря осигурителна полица за сто и петдесет талера. Води я ти, о господи, по твоите пътища и я дари с чисто сърце, та един ден да влезе в селенията на вечния покой. Защото ние знаем колко е трудно да вярваме с цялата си душа, че скъпият и благ Исус е мой, защото нашето земно, малко, слабо сърце…“

След три страници консулът написа едно „амин!“, обаче перото продължи да се плъзга, плъзгаше се с тънък шум по още няколко листа; то написа за бистрия извор, който освежава морния друмник, за свещените рани на спасителя, от които капе кръв, за тесния и за широкия друм и за божието величие и слава. Не може да се отрече, че след едно или друго изречение консулът изпитваше желание да сложи край, да остави перото настрана и да влезе при съпругата си или да отиде в кантората. Но как? Толкова скоро ли се умори от беседата със своя творец и вседържител? Та това би било кражба спрямо господа, да прекъсне толкова рано писането… Не, не! Тъкмо като наказание за нечестивите си помисли той цитира и други дълги откъси от светите писания, помоли се за родители, жена и деца и за себе самия, помоли се и за брат си Готхолд… И най-сетне, след като написа последния библейски стих и последното трикратно „амин“, той поръси написаното със златист ситен пясък и облекчен се отпусна на стола си.

Метнал крак върху крак, той запрелиства бавно тетрадката отзад напред, за да прочете тук-там някой откъс от датите и размишленията, вписани там собственоръчно от него, и да се порадва още веднъж с благодарност на съзнанието, че божията ръка явно го е благославяла винаги и във всяка опасност. Беше заболял от тежка едра шарка и всички казваха, че нямало да остане жив, но той се спаси. Веднъж — още като дете — беше присъствал на приготовленията за някаква сватба, когато вариха много пиво (защото по стар обичай пивото трябваше да се вари у дома) и отвън пред вратата стоеше голям пивоварен чебър. Същият този чебър се обърна и затисна с такъв трясък и такава сила момчето с дъното си, че съседите се събраха веднага пред вратата и шестима от тях едвам смогнаха да дигнат отново чебъра. Главата на момчето беше пукната и по цялото му тяло течеше обилно кръв. Пренесоха го в един магазин и тъй като още даваше слаби признаци на живот, повикаха доктор и фелдшер. После започнаха да увещават бащата да преклони глава пред божията воля, защото било невъзможно детето да остане живо… Но чуйте: всемогъщият бог благослови лечебните средства и му помогна да оздравее напълно! След като повторно изживя в ума си тоя нещастен случай, консулът пак взе перото и написа зад последното си амин: „Да, господи, ще те славя вечно!“

Друг път, още съвсем млад момък, той беше пристигнал в Берген и бог го спаси от сигурно удавяне. Ето какво беше написал: „По време на силно морско вълнение, тъкмо когато се завърнаха риболовците от север, трябваше да положим големи усилия, за да минем между техните яхти и да стигнем до нашия мост. Случи се така, че аз трябваше да застана прав на ръба на товарната лодка с крака върху куките за веслата и гръб, опрян върху стената на яхтата, за да придърпам лодката по-близо. За мое нещастие дъбовите куки, върху които бях стъпил, се откъртиха и аз паднах презглава във водата. Изплувах веднъж на повърхността, но наблизо нямаше жив човек да ме подхване; изплувах втори път, но лодката мина над главата ми. Имаше достатъчно хора, които на драго сърце биха ме спасили, но те трябваше първо да бутат, та да не попадна под яхтата и лодката; цялата тяхна бутаница пак нямаше да помогне, ако в тоя миг въжето на една от риболовните яхти не беше се скъсало от само себе; благодарение на това яхтата се понесе назад към морето и аз, по божия отсъда, разполагах сега с по-голям простор. Когато излязох за трети път на повърхността, макар че сигурно не се е виждало нещо повече от косите ми — обаче от всички лодки наоколо главите заничаха над водата — един моряк, легнал в предния край на една лодка, успя да ме хване за косите, а аз се вкопчих в мишцата му. Но тъй като сам не можа да се задържи, той се развика и разрева така страшно, че другите в лодката го чуха, хванаха го бързо за бедрата и го държаха така здраво, че морякът можа да устои. Аз също го държах здраво, макар че той ме ухапа по рамото, и така накрая помогна и на мене…“ Следваше много дълга благодарствена молитва, която консулът препрочете с насълзени очи.

„Бих могъл да приведа много примери — пишеше на друго място, — ако бих бил склонен да разкрия страстите си, обаче…“ Ех, консулът прескочи тия неща и започна да чете тук-там по няколко реда от времето на женитбата и първото си бащинство. Тази женитба — ако трябваше да признае честно — не беше точно от ония, които биват наричани брак по любов. Баща му го беше потупал по рамото и обърнал вниманието му върху дъщерята на богатия Крьогер, която щеше да привнесе внушителна зестра във фирмата; той беше се съгласил на драго сърце и отсетне уважаваше и обичаше съпругата си като отредена му от бога спътница в живота…

Не беше по-друг и случаят с втората женитба на баща му.

Добрият и любезен мъж

жена си вкъщи жали… —

тананикаше той тихо в спалнята. Жалко, че баща му не обладаваше по-голям усет за всички тия стари записки и книжа. Беше стъпил с двата си крака в настоящето и не се занимаваше много с миналото на семейството, макар че по-рано все пак беше добавил с донякъде разкрасения си почерк две-три бележки, и то предимно за първия си брак.

Консулът отвори листовете, които бяха по-дебели и по-грапави, не като пришитите от него самия, и бяха започнали вече да жълтеят… Да, Йохан Буденброк сигурно е обичал трогателно тая първа съпруга, дъщеря на бременски търговец, и изглеждаше, че най-хубава в живота му е била тази една кратка година, прекарана редом с нея… „L’annee la plus heureuse de ma vie^[1]“ — пишеше там подчертано с накъдрена линия въпреки опасността, че мадам Антоанета можеше да го прочете…

Но после беше се родил Готхолд и детето бе съсипало Йозефина. По тоя въпрос върху грапавата хартия бяха нанесени чудновати бележки. Изглеждаше, че Йохан Буденброк е мразил искрено и горчиво това ново същество още от оня миг, когато първите му силни движения причинили ужасни болки на майката, докато най-сетне излязло живо и здраво на бял свят, а Йозефина починала с потънало във възглавката безкръвно лице; и той не простил никога на тоя безскрупулен натрапник, който растял як и безгрижен, за майцеубийството… Консулът не можеше да проумее това. „Тя е умряла — помисли си той, — когато изпълнявала възвишения дълг на жената, и аз бих пренесъл нежно любовта си към нея върху това същество, на което тя е дарила живот и ми го е оставила на раздяла…“ Обаче той, бащата, не беше виждал в лицето на първородния син никога нищо друго, освен нечестив разрушител на неговото щастие. После, по-късно, бе се венчал с Антоанета Дюшан, дъщеря на богато и много видно хамбургско семейство, и двамата бяха живели почтително и внимателно един до друг…

Консулът продължи да прелиства тетрадката. Прочете най-накрая кратките истории на собствените си деца — кога Том боледувал от брусница и Антония от жълтеница, а Кристиан оздравял от лещенка; прочете за разните пътувания до Париж, Швейцария и Мариенбад, които беше предприемал заедно с жена си, и се върна назад до пергаментовите, нацепени, прошарени с жълти петна листове, изписани с бледосиво мастило и много заврънкулки от стария Йохан Буденброк, баща на баща му. Тези записки започваха с разтегнато родословие, което гонеше главната линия. Как в края на шестнайсети век в Пархим живял някой си Буденброк, най-старият от известните досега, и неговият син станал общински съветник в Грабау. Как друг Буденброк, по занятие шивач, женен в Росток, „имал много пари“ — това беше подчертано — и създал необикновено количество деца, живи и мъртви, както дойдело… Как трети, вече на име Йохан, се установил като търговец в Росток и как в края на краищата, след някоя и друга година, дядото на консула дошъл тук и основал житарската фирма. За тоя прародител бяха известни всички дати: беше означено точно кога имал обикновена треска с изрив по кожата и кога истинска едра шарка; кога паднал от третия одър върху сушилнята и останал жив, макар че по пътя му имало безброй греди, и кога заболял от треска-огненица с буйстване — всичко беше грижливо отбелязано. Той същият беше добавил към бележките тук-там по някое добро напътствие за потомците си, между, които, изрисувано прилежно с високи готически букви и заградено в рамка, изпъкваше изречението: „Сине, върши радо работите си през деня, но върши само такива, че да можем да спим спокойно през нощта.“ После беше посочено подробно, че старата библия, печатана във Витенберг, е негова собствена и че трябва да мине у първородния му син и после у неговия първороден син…

Консул Буденброк притегли кожената чанта към себе си, за да извади и препрочете някой и друг от останалите листове. Имаше много стари, жълти, изпокъсани писма, писани от загрижени майки до синове на работа в чужбина, върху които получателите бяха отбелязали: „Редовно получено и съдържанието взето присърце.“ Имаше свидетелства за придобито поданство с герба и печата на свободния и ханзейски град, застрахователни полици, поздравителни поеми и покани до кръстници. Имаше трогателни търговски писма, писани например от сина до неговия баща и съдружник от Стокхолм или Амстердам, в които, редом с успокоителните сведения относно кажи-речи осигурената пшеница, вървеше настойчивата молба да поздрави веднага жената и децата… Имаше отделен дневник на консула за пътуването му из Англия и Брабант; той представляваше тетрадка, върху корицата на която имаше медна плочка с изображение на Единбургския дворец и големия пазар пред него. Тук бяха като печални документи злобните писма на Готхолд до баща му и най-сетне, като весел завършък, последното тържествено стихотворение на Жан-Жак Хофстеде…

Чу се леко, бързо дрънкане. В църковната кула върху потъмнялата картина, която висеше над писалището и представляваше старинен пазарен площад, имаше истински часовник, който сега удари по свой начин десет. Консулът затвори семейната чанта и я скъта грижливо в едно от задните отделения на писалището. После отиде в спалнята.

Стените тук бяха тапицирани с тъмно сукно на едри цветя — същия плат, от който бяха направени високите завеси на родилното легло. Във въздуха, леко затоплен от печката и пропит от смесената миризма на одеколон и медикаменти, се носеше някакво настроение на отдих и покой след превъзмогнати страхове и болки. Завесите на прозорците бяха спуснати и в стаята владееше сумрак.

Двамата стари стояха редом наведени над люлката и гледаха заспалото дете. Консулшата, облечена в елегантна дантелена блуза с великолепно фризирани червеникави коси, все още малко бледа, но щастливо усмихната, протегна на съпруга си своята хубава ръка, около китката на която и сега тихо звънтеше златна гривна. При това, по свой навик, тя изви колкото й беше възможно дланта навън и така сякаш повиши сърдечността на движението.

— Е, как си, Бетси?

— Отлично, отлично, мили Жан!

Взел ръката й в своята, застанал срещу родителите, той наведе лице над детето, което бързо и шумно пое въздух, и в течение на една минута продължи да вдъхва топлото, добродушно и умилно ухание, което лъхаше от него.

— Бог да те благослови! — каза той тихо и целуна челото на малкото същество, чиито жълти набръчкани пръстчета наподобяваха пилешки нокти.

— Сука чудесно — забеляза мадам Антоанета. — Виж, наддала е удивително…

— Ще ми повярвате ли, че прилича на Нета? — Лицето на Йохан Буденброк просто сияеше от щастие и гордост. — Поврага, тя има страшно черни очи…

Старата дама отклони скромно:

— Ах, как може отсега да се говори за прилика… Нали щеше да ходиш на църква, Жан?

— Да, десет е… значи, крайно време. Чакам децата.

И децата вече се обадиха. Те гълчаха непристойно по стълбата, но в същото време се разнесе усмирителното „пст!“ на Клотилда; след малко, облечени в кожените си палтенца — защото в църквата „Света Богородица“ естествено беше още зимно хладно, — те влязоха тихо и внимателно, първо, заради малката сестра и, второ, защото преди божествената служба беше необходимо да се съсредоточат. Лицата им бяха зачервени и възбудени. Какъв голям празник беше днес! Щъркелът — този щъркел положително има яки мускули — беше донесъл, освен сестричето още разни други разкошни неща: нова ученическа чанта от тюленова кожа за Томас, голяма кукла с истински — това беше необикновеното! — с истински коси за Антония, книга с пъстри картинки за послушната Клотилда, която обаче мирно и признателно се занимаваше почти изключително с кесиите с бонбони, каквито също бяха пристигнали, и за Кристиан цял куклен театър със султан, смъртта и дявола…

Целунаха майка си и им разрешиха да надникнат още веднъж лекичко, зад зелената копринена завеска; после заедно с баща си, който беше наметнал пелерината си и държеше в ръка псалтира, тръгнаха мълчаливо с отмерени крачки за черквата, последвани от пронизителния писък на внезапно събудилия се нов семеен член…