Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Буденброкови
Упадък на едно семейство - Оригинално заглавие
- Buddenbrooks, 1901 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Стоевски, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Конфликт между поколенията (бащи и деца)
- Линеен сюжет с отклонения
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Психологически реализъм
- Реализъм
- Социален реализъм
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- bambo (2025)
Издание:
Автор: Томас Ман
Заглавие: Буденброкови
Преводач: Димитър Стоевски
Език, от който е преведено: немски
Издание: второ
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: ДП „Стоян Добрев—Странджата“ — Варна, бул. „Христо Ботев“ 3
Излязла от печат: април 1981
Редактор: Недялка Попова
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Георги Киров
Художник: Александър Николов
Коректор: Славка Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7823
История
- — Добавяне
Глава четвърта
Една тъжна нощ през месец май чичо Готхолд, консул Готхолд Буденброк, вече шестдесетгодишен, получи сърдечни спазми и след големи мъки умря в прегръдките на съпругата си, по баща Щювинг.
Синът на клетата мадам Йозефина, който беше много ощетен в сравнение с по-силните брат и сестра, природени от мадам Антоанета, отдавна беше се примирил със съдбата си, а през последните години, особено след като неговият племенник му беше предоставил нидерландското консулство, ядеше без всякакво злопаметство бонбони против кашлица от тенекиената си кутийка. Старият семеен раздор — под формата на някаква обща и неопределена неприязненост — беше поддържан и подхранван по-скоро от жените в неговия дом: не толкова от добродушната му и ограничена съпруга, колкото от позастарелите моми, които не бяха в състояние да погледнат нито консулшата, нито Антония, нито Томас без едно мъничко отровно пламъче в очите си…
Всеки четвъртък, на традиционните „детски дни“, в четири часа се събираха в голямата къща на „Менгщрасе“ да обядват и да прекарат вечерта; понякога се вестяваха също консул Крьогерови или Зеземи Вайхброт с неуката си сестра. Именно тук дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ с непринудено предпочитание отваряха реч за изтеклия брак на Тони, за да накарат мадам Грюнлих да каже няколко думи, а те през това време да си разменят къси, иронични погледи… Или се впускаха в общи разсъждения каква недостойна суетност било да се боядисват косите и разпитваха крайно съчувствено за Якоб Крьогер, племенника на консулшата. На бедната, невинна и търпелива Клотилда — единствената, която действително трябваше да се почувствува по-долу дори от тях — те сервираха по някоя подигравка, която съвсем не беше безобидна като ония, които безпаричната и гладна девойка трябваше да понася от Том или Тони с провлачено и любезно недоумение. Те се присмиваха на Кларината строгост и прекалена набожност, откриха много скоро, че отношенията между Кристиан и Томас не бяха много добри и че, слава богу, не беше нужно да уважават Кристиан, защото виждаха в негово лице шут, смешен човек. Що се отнасяше до Томас, у когото не можеха да открият никаква слабост и който от своя страна ги срещаше със снизходително равнодушие и сякаш им казваше: „Разбирам ви и ви съжалявам“… към него те се отнасяха с леко отровно уважение. За малката, розова и угледна Ерика трябваше все пак да се каже, че тя изоставаше по обезпокоителен начин в растежа си. На това отгоре Пфифи, като се тресеше от учудване и в ъглите на устата й се появяваше слюнка, обръщаше вниманието на всички върху поразителната прилика на детето с мошеника Грюнлих…
Сега трите стояха разплакани с майка си край смъртния одър на бащата и макар да им се струваше, че дори тази смърт иде по вина на роднините от „Менгщрасе“, все пак изпратиха човек да им обади.
Посред нощ звънецът на пътната врата заехтя в широкото преддверие и тъй като Кристиан бе се върнал късно у дома и се чувствуваше болен, Томас стана и тръгна сам в пролетния дъжд.
Той дойде точно навреме, за да види последните конвулсивни тръпки на стария господин, след това стоя дълго със скръстени ръце в тая стая на смъртта и гледаше късото тяло, което изпъкваше под завивките, мъртвото лице с донякъде меки черти и бели бакенбарди.
„Ти не живя много добре, чичо Готхолд — мислеше той. — Ти много късно се научи да правиш концесии, да проявяваш съобразителност… а това е необходимо… Ако аз бях като тебе, щях още преди години да се оженя за магазин… Трябва да се пази външното приличие!… Изобщо искаше ли ти животът ти да бъде по-друг, а не какъвто беше? Макар че беше упорит и сигурно вярваше, че тази упоритост е нещо идеалистично, твоят дух обладаваше твърде малко размах, твърде малко фантазия, твърде малко от оня, идеализъм, който прави човека способен да крепи с безмълвен ентусиазъм — по-благат, по-ощастливяващ, по-задоволяващ, отколкото една потайна любов, — да брани, да издигне до чест, власт и блясък някое абстрактно благо, старо име, търговска фирма… Липсваше ти усет за поезия, макар че ти беше толкова храбър да залюбиш и да се ожениш напук на бащината ти заповед. Ти не обладаваше и честолюбие, чичо Готхолд. Разбира се, старото име е обикновено буржоазно име и човек трябва да го крепи, като доведе до разцвет предприятието за търговия със зърнени храни, като издигне до почит, обич и власт собствената си личност, в един малък кръг от хора… Ти сигурно си мислил: «Ще се оженя за Щювинг, която обичам, не давам пет пари за каквито и да било практични съображения, защото те са дребнавост и еснафщина…» О, ние също сме пообиколили света и имаме достатъчно ум, за да видим както трябва, че границите на нашето честолюбие, гледани отвън и отгоре, са тесни и невзрачни. Но на земята всичко е символ, чичо Готхолд! Ти не знаеше ли, че човек може да бъде големец и в малък град? Че може да бъде Цезар в някой среден търговски град на Балтийско море? Разбира се, за това са необходими малко фантазия, малко идеализъм… а ти ти нямаше, каквото и да си мислил за себе си.“
Томас Буденброк се обърна, отиде до прозореца и загледа — с ръце на гърба и усмивка на интелигентното си лице — слабо осветената, забулена от дъжда готическа фасада на кметството отсреща.
Поради естеството на нещата службата и титлата на кралски нидерландски консул, които Томас веднага след смъртта на баща си можеше да вземе за себе си, преминаха сега към него. Тони Грюнлих изпитваше безмерна гордост, че извитата отгоре табела с лъвове, гербове и корона се виждаше сега отново над вратата на тяхната къща на „Менгщрасе“, точно под девиза „Dominus providebit“.
Веднага след като приключи тая работа, през месец юни същата година, младият консул потегли на път — замина по търговски работи за Амстердам, без сам да знае колко време ще се бави там.