Томас Ман
Буденброкови (8) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

В трапезарията ставаха от масата.

— Наздраве, mesdames et messieurs, да бъде благословен обедът ви! Оттатък чакат пури за пушачите и за всинца ни по глътка кафе; а ако мадам бъде щедра, и по чашка ликьор… Билярдите отзад са на общо разположение, разбира се, Жан, ти ще се нагърбиш да отведеш гостите в задната къща… Мадам Кьопен, разрешете…

Върнаха се през широката двукрила врата в стаята с пейзажите — бъбрейки, доволни и в най-добро настроение, като си разменяха благопожелания по повод тоя благословен обед. Консулът обаче не мина оттатък, а веднага събра край себе си господата, които обичаха билярда.

— Няма ли и вие да рискувате една партия, тате?

Не, Лебрехт Крьогер оставаше при дамите, но Юстус би могъл да отиде… Сенатор Лангхалс, Кьопен, Гретйенс и доктор Грабо също се присъединиха към консула, а Жан-Жак Хофстеде обеща да дойде след малко.

— По-късно, по-късно! Йохан Буденброк ще свири на флейта, трябва да го чуя…

Докато още минаваха през колонната зала, шестимата господа чуха първите звуци на флейтата, които се разнесоха в стаята с пейзажите, съпроводени от консулшата на хармониума; късата, ясна, грациозна мелодия литна унесено из просторните помещения. Консулът продължи да слухти, докато изобщо можеше да се чува нещо. Той би останал на драго сърце в стаята с пейзажите, би се отпуснал в някое кресло, за да се отдаде под тия звуци на мечтите и чувствата си; обаче дългът на домакин…

— Донеси няколко чашки кафе и пури в билярдната зала — каза той на прислужницата, която минаваше през преддверието.

— Да, Лина, кафе, нали? Кафе! — повтори господин Кьопен с глас, който излизаше от пълен стомах, и посегна да ощипе червената мишца на момичето. Той произнесе „к“-то дълбоко отзад в гърлото, като че вече гълташе и усещаше вкуса на кафето.

— Убеден съм, че мадам Кьопен е видяла през стъклата — забеляза консул Крьогер.

Сенатор Лангхалс попита:

— Значи, ти живееш горе, Буденброк?

Стълбата отдясно водеше за втория етаж, гдето бяха спалните на консула и семейството му; обаче и отляво на преддверието имаше редица помещения. Господата, вече запушили, слизаха по широката стълба с бяло лакирани, прорязани дървени перила. На площадката консулът се спря.

— В тоя мецанин също има три стаи — обясни той: — стаята за закуска, спалнята на родителите ми и едно помещение откъм градината, което малко използваме. Край тях води тесен коридор… Но напред!… Да, вижте, през преддверието минават транспортните коли, които после прекосяват целия парцел чак до улица „Бекергрубе“.

Просторното кънтящо преддверие долу беше настлано с големи, четириъгълни каменни плочи. До вратата за антрето, а и на долния край имаше кантори; кухнята пък, от която все още излиташе възкиселата миризма на лучен сос, и пътят към избите бяха отляво на стълбата. Срещу нея, на значителна височина, от стената излизаха напред причудливи, неугледни, но старателно лакирани дървени помещения — стаичките на прислужничките, в които можеше да се влезе само през преддверието по открита, права, тясна стълбица. До нея се виждаха два огромни стари скрина и една резбена ракла.

През висока стъклена врата и по две-три съвсем плоски стъпала, по които минаваха дори коли, се влизаше в двора, гдето отляво се намираше малката пералня. Оттук погледът стигаше в красиво подредената, сега обаче есенно посивяла и влажна градина, лехите на която бяха покрити със сламени рогозки, за да предпазят цветята от измръзване. В дъното градината завършваше с „Портала“ — фасадата на градинската къща в стил рококо. От двора обаче господата свиха по пътя наляво, който водеше между две стени и през втори двор към задната постройка.

Там две хлъзгави стъпала водеха надолу в сводестата изба с глинен под, използвана като склад; от тавана висеше въже, което се навиваше на макара и дигаше чувалите с жито. Но те се изкачиха по чистата стълба отдясно на първия етаж, гдето консулът отвори пред гостите бялата врата за билярдната зала.

Господин Кьопен се отпусна изтощен на един от твърдите столове, наредени покрай стените на просторното, голо и строго на вид помещение.

— Аз най-напред ще погледам! — извика той и изтърси ситните дъждовни капки от жакета си. — Дявол да го вземе, Буденброк! Направихме цяло пътешествие през къщата ви.

И тука, както в стаята с пейзажите, зад месингова решетка гореше печка. През трите високи и тесни прозореца се виждаха влажни червени покриви, сиви дворове и фронтони.

— Един карамболаж, господин сенаторе? — попита консулът, като сваляше щеките от поставката. После обиколи и затвори дупките на двата билярда. — Кой ще бъде с нас? Гретйенс? Докторът? All right^[1]! Гретйенс и Юстус, тогава вие вземете другия билярд… Кьопен, трябва да играеш и ти!

Винарят стана с уста още пълна от дима на пурата и се ослуша в един силен повей на вятъра, който свиреше между къщите, мяташе игриво-сластно дъжда върху стъклата на прозорците и после с жален вой се навираше в кюнеца на печката.

— Проклета работа! — каза той и духна дима. — Буденброк, вярваш ли, че „Вуленвевер“ ще може да влезе читав в пристанището? Кучешко време…

Да, новините от Травемюнде не бяха много добри, това потвърди и консул Крьогер, който натриваше с тебешир кожения връх на щеката си. Бури край всички брегове. Ей богу, май че през лето 24, когато беше голямото наводнение в Санкт Петерсбург, не е било много по-лошо… Но ето че дойде кафето.

Наляха си, отпиха по глътка и започнаха да играят. После разговорът мина върху митническия съюз… О, консул Буденброк беше във възторг от митническия съюз!

— Какво хубаво дело, господа! — извика той, след като удари топките, и се обърна живо към втория билярд, гдето най-напред се чуха тези две думи. — При първа възможност би трябвало да влезем и ние…

Господин Кьопен обаче не беше на същото мнение, не, той просто сумтеше опозиционно.

— Ами какво ще стане с нашата самостоятелност? С нашата независимост? — попита той оскърбен и се подпря войнствено на щеката си. — Какво ще стане с тях? Ще склони ли Хамбург да съдейства в това пруско изобретение? Няма ли да позволим веднага да ни приобщят, Буденброк? Опазил бог, не! Питам ви, каква полза ще имаме от митническия съюз? Не сме ли си добре и така?

— Да, Кьопен, ти си добре с червеното вино! Може би и с руските продукти… за тях не говоря. Но какво друго внасяме? А що се отнася до износа, хм, вярно, изпращаме малко жито за Холандия и Англия!… Ах, не, за съжаление не всичко върви добре. Бога ми, в миналото тук са правили по-други сделки… Обаче ако влезем в митническия съюз, ще ни бъдат отворени пазарите в Мекленбург и Шлезвиг-Холщайн… И не можем да си представим как ще се развие собствената ни търговия…

— Но, моля ви, Буденброк — поде Гретйенс, като се наведе цял над билярда и старателно прицелвайки се, движеше щеката напред-назад върху кокалестата си ръка, — този митнически съюз… не мога да го разбера. Та нашата система е толкова проста и практична, нали? Обмитяването въз основа на клетвена декларация…

— Хубава стара институция — беше принуден да признае консулът.

— Не, наистина, господин консуле… Как можете да намерите нещо „хубаво“ в това! — Сенатор Лангхалс прояви известно негодувание: — Аз не съм търговец, да… но ще бъда честен… клетвената декларация лека-полека се превърна в безобразие, така е! Превърна се в обикновена формалност, която бива заобикаляна открито… и държавата гледа снизходително на това. Разказват се наистина съвсем нередни работи. Убеден съм, че влизането в митническия съюз от страна на държавата…

— Ще предизвика конфлиг… — Господин Кьопен удари гневно с щеката по пода. Той каза „конфлиг“ и заряза сега всяка предпазливост по отношение на произношението. — Конфлиг! Разбирам ги аз тия работи. Не, мойте оважения, господин сенатер, но, бога ми, вие сте просто неизлечим!

И той заговори разпалено за арбитражни комисии, държавно благоденствие, клетвени декларации и свободни държави…

Слава богу, че пристигна Жан-Жак Хофстеде! Той влезе под ръка с пастор Вундерлих — двама непревзети и весели стари господа от минали безгрижни дни.

— Сега, драги приятели — започна той, — съм ви приготвил нещо. Една шега, нещо весело, куплетче по френски маниер… Слушайте!

Той седна бавно на един стол срещу играчите, които, подпрени на щеките, се облегнаха на билярдите; после извади едно листче от джоба, постави на острия си нос дългия показалец, на който се виждаше пръстен с печат, и прочете с весело, наивно-епично ударение:

Юначният Мориц, саксонски маршал,

веднъж се разхождал във златна карета

с мадам Помпадур, на краля наложница.

Един парижанин-смешник ги познал

и гръмко извикал: „Хей, вижте ги двете —

французката шпага и нейната ножница!“

Господин Кьопен стоя един миг в недоумение, после заряза конфликти и държавно благоденствие и заприглася на гръмливия смях на останалите; цялата зала кънтеше. Пастор Вундерлих отиде до един прозорец и се закиска — ако се съдеше по движението на рамената му — тихо и сдържано.

Стояха още доста дълго време в билярдната зала, защото Хофстеде беше приготвил няколко шеги от тоя род. Господин Кьопен, разкопчал цялата си жилетка, беше в прекрасно настроение, защото тук се чувстваше по-добре, отколкото на масата в трапезарията. При всеки удар с щеката той вметваше смешни долнонемски изрази и от време на време декламираше блажено под носа си:

Юначният Мориц, саксонски маршал…

Произнесено с неговия пресипнал бас, куплетчето звучеше някак твърде особено.