Дилия Оуенс
Където пеят раците (9)

Осма глава
Нулеви данни

1968 година

След като приключиха сутрешното разследване около пожарникарската кула, шерифът Ед Джаксън и заместникът му Джо Пардю пуснаха вдовицата на Чейс, Пърл, и родителите му Пати Лъв и Сам да го видят, положен върху метална маса под чаршаф в охладената лаборатория на клиниката, която служеше за морга. Да се сбогуват. Вътре обаче беше твърде студено за всяка майка и непоносимо за всяка съпруга. Наложи се да изведат и двете жени от помещението.

Когато отново се върнаха в полицейското управление, Джо каза:

— Уф, беше възможно най-зле…

— Да. Не знам как хората успяват да преживеят подобни неща.

— Сам не пророни и дума. Никога не е бил много приказлив, но това ще го довърши.

Някои твърдяха, че соленоводното мочурище може да погълне за закуска циментов блок, без да му попречи нищо, дори полицейското управление с вид на бункер. Петна от влага, очертани с кристали от сол, пълзяха по долната част на стените, а черната плесен се протягаше като кръвоносни съдове към тавана. В ъглите се свиваха миниатюрни тъмни гъби.

Шерифът измъкна бутилка от най-долното чекмедже на бюрото си и наля и на двамата двойна доза в чаши за кафе. Отпиваха, докато слънцето, също толкова златно и течно като бърбъна, не се гмурна в морето.

Четири дни по-късно Джо влезе в управлението и размаха във въздуха тесте документи.

— Получих първите резултати от лабораторията.

— Дай да видим.

Седнаха от двете страни на бюрото на шерифа и запреглеждаха документите. От време на време Джо смачкваше по някоя муха.

Ед зачете на глас.

— Време на смъртта между полунощ и два след полунощ на двайсет и девети и трийсети октомври 1968 година. Точно както предполагахме и ние.

След като чете в продължение на минута, той каза:

— Не разполагаме с никакви данни.

— Прав си. Нямаме дори една улика, шерифе.

— С изключение на двете момчета, които са се изкачили до втората площадка, няма други отпечатъци по перилата, по решетките — нищо. Нито от Чейс, нито от някой друг.

Следобедът хвърляше сенки върху иначе червендалестото лице на шерифа.

— Значи някой ги е изтрил. Всичките. Ако не друго, защо по парапета и решетката няма негови отпечатъци?

— Точно така. Първо нямаше стъпки, а сега и отпечатъци от пръсти. Няма никакви доказателства, че е пресякъл калта до стълбището, качил се е по него или че е отворил горе двете решетки — едната над стълбището и другата, през която е пропаднал. Или пък че го е направил друг. Но липсата на данни пак е данни. Някой наистина добре е почистил подире си или пък го е убил другаде и е пренесъл тялото му на кулата.

— Но ако са докарали тялото му до кулата, щеше да има следи от гуми.

— Правилно, трябва да се върнем, да огледаме за следи от гуми, освен на патрулката и на линейката. Може да сме пропуснали нещо.

След като продължи да чете още минута, Ед каза:

— Във всеки случай сега съм сигурен, че не е нещастен случай.

— Съгласен съм — рече Джо — и не всеки може да заличи така добре следите.

— Гладен съм. Да минем покрай ресторанта на път за там.

— Е, бъди готов за засада. Всички в града са на нокти. Убийството на Чейс Андрюс е най-сериозната случка тук, откакто го има града. Клюките се вият като димни сигнали.

— Ами надавай ухо. Може да понаучим нещичко. Повечето безделници не умеят да си затварят устата.

На фасадата на ресторантчето „Баркли Коув“, обърната към пристанището, имаше редица прозорци с противоураганни капаци. Само тясната уличка делеше построената през 1889 година сграда от влажните стъпала на кея. Покрай стената под прозорците бяха наредени стари кошове за скариди и смачкани риболовни мрежи, тук-таме по тротоара се виждаха стъпкани раковини. Навсякъде ехтяха крясъци на морски птици и се виждаха курешките им. За щастие, ароматът на кренвирши и содени питки, на варени листа от ряпа и пържено пиле надделяваше над силната миризма на варелите с риба, подредени в пристанището.

Когато шерифът отвори вратата, това предизвика леко раздвижване. Всички сепарета — с високи облегалки и червена тапицерия — бяха заети, както и повечето маси. Джо посочи два високи свободни стола до тезгяха за газирана вода и двамата тръгнаха натам.

Докато вървяха, чуха как господин Лейн от „Синг Ойл“ каза на механика си по дизеловите двигатели:

— Мисля, че е работа на Ламар Сандс. Спомняш ли си, че хвана жена си да му върти номера с Чейс на луксозната му яхта за водни ски? Ето ти мотив, а Ламар е имал и други търкания със закона.

— Какви търкания?

— Той беше в онази тайфа, дето нацепи гумите на шерифа.

— Ама тогава бяха съвсем деца.

— Имаше и още нещо. Но съм забравил какво.

Зад тезгяха собственикът готвач Джим Бо Суини притичваше от тигана, където пържеше кюфтета от раци, за да разбърка царевицата със сметана на котлона, след което бързаше да обърне пилешките бутчета във фритюрника и после повтаряше всичко отначало. Междувременно подаваше на клиентите препълнените чинии. За него казваха, че можел с едната ръка да забърка тесто за содени питки, докато с другата разфасова морска котка. Само няколко пъти годишно предлагаше прочутия си специалитет — камбала на скара, пълнена със скариди и поднесена върху сирене с червен пипер. Нямаше нужда от реклама — разчуваше се.

Докато шерифът и помощникът му се промушваха между масите към тезгяха, чуха госпожица Панзи Прайс от магазина на Крес „За пет цента“ да казва на една приятелка:

— Може да е била онази жена, която живее в мочурището. Доста откачена е — направо е за лудница. Обзалагам се, че такива работи й допадат…

— Какво искаш да кажеш? Какво общо има тя с всичко това?

— Е, за известно време се беше забъркала с…

Когато шерифът и помощникът му стигнаха до тезгяха, Ед каза:

— Хайде да си вземем по един сандвич с месо за вкъщи и да се махаме оттук. Не може да се забъркваме в тези истории.