Дилия Оуенс
Където пеят раците (44)

Четиридесет и трета глава
Микроскопът

1968 година

В началото на септември, повече от седмица след като Чейс я беше нападнал, Кая вървеше по плажа си. Вятърът се мъчеше да изтръгне от ръката й едно писмо, затова тя го притисна до гърдите си. Редакторът й я канеше да се срещнат в Грийнвил, пишеше й как знаел, че тя не посещава често града, но искал да се запознае с нея, а издателят щял да покрие разходите.

Денят беше ясен и горещ, така че тя потегли с лодката из мочурището. В края на едно приливно устие, когато заобикаляше обраслия му с трева хълбок, видя Тейт, клечеше на широката наносна ивица и взимаше проби от водата в малки епруветки. Неговата научноизследователска лодка, завързана за един дънер, дрейфуваше в канала и го препречваше. Кая изви руля. Отокът и синината по лицето й бяха понамалели, но около окото й все още имаше грозни зелени и лилави петна. Обхвана я паника. Не можеше да си позволи Тейт да види удареното й лице и затова се опита бързо да обърне лодката.

Но той вдигна глава и й махна.

— Кая, ела. Искам да ти покажа новия си микроскоп.

Думите му имаха същия ефект, както навремето думите за пая с пилешко на служителката по самоотлъчки от училище. Кая намали скоростта, но не му отговори.

— Хайде. Няма да повярваш какво увеличение предлага. Можеш да видиш камшичетата на амебите.

Тя никога не беше виждала амеба, камо ли части от нея. Пък и когато срещнеше Тейт, това й носеше мир и спокойствие. След като реши, че може да извръща от него охлузената страна на лицето си, тя изкара лодката на пясъка и тръгна да прекосява плитката вода. Беше облечена с отрязани джинси и бяла тениска, косата й беше разпусната. Застанал на стълбичката на носа, Тейт й протегна ръка и тя я пое с извърната глава.

Бледите бежови тонове на лодката му се сливаха с мочурището и Кая за пръв път видя нещо толкова красиво като палубата й от тиково дърво и месинговия щурвал.

— Ела долу — каза той и отстъпи навътре в каютата.

Кая обхвана с поглед бюрото на капитана, кухничката, оборудвана по-добре и от нейната, и останалата част, превърната в бордова лаборатория с многобройни микроскопи и стойки с епруветки. Имаше и други инструменти, които бръмчаха и мигаха.

Тейт отиде до най-големия микроскоп и нагласи предметното стъкло.

— Минутка само — капна капчица вода от мочурището върху стъклото, покри го с друго и нагласи окуляра. Изправи се: — Погледни.

Кая се наведе нежно, сякаш щеше да целуне бебе. Светлината на микроскопа се отрази в тъмните й зеници и тя си пое рязко дъх, когато пред погледа й като на карнавал затанцуваха и се завъртяха маскираните играчи. Невероятни украшения за глава се кипреха върху изненадващи по форма тела, жадни за още живот — лудуваха, като че ли бяха в цирка, а не в една-единствена капчица вода.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Нямах представа, че са толкова много и толкова красиви — каза, без да откъсва очи.

Той й посочи няколко странни вида и отстъпи да я погледа. Кая усеща ритъма на живота, помисли си Тейт, защото нищо излишно не я дели от нейната планета.

Показа й още предметни стъкла.

— То е като никога да не си виждал звездите и изведнъж да ги зърнеш — прошепна тя.

— Искаш ли кафе? — попита тихо Тейт.

Тя вдига глава.

— Не, благодаря ти.

А после отстъпи заднешком от микроскопа към кухнята, като държеше неловко кафяво-зеленото си око извърнато от него.

Тейт беше свикнал, че Кая е затворена, но поведението й сега изглеждаше още по-сдържано и странно. Тя непрекъснато държеше главата си обърната под определен ъгъл.

— Хайде, Кая. Само чаша кафе.

Той вече беше влязъл в кухнята и наля вода в машината, която пусна силна запарка. Кая бе застанала до стълбата за палубата, Тейт й подаде чашата и й махна да се качи. Тя се плъзна до изхода като котка. Пред тях извиваше гръб ослепително бялата пясъчна ивица под клоните на закрилящите я дъбове.

— Кая — Тейт понечи да й зададе някакъв въпрос, но когато тя обърна лице към него, видя избледняващата синина на бузата й. — Какво е станало с лицето ти? — Тейт направи крачка към нея и посегна да докосне бузата й.

Тя извърна глава.

— Нищо. Сблъсках се с една врата посред нощ.

Тейт разбра, че това не е вярно, от начина, по който тя рязко вдигна ръка към лицето си. Някой я беше ударил. Дали не беше Чейс, дали тя все още се срещаше с него, въпреки че той беше женен? Тейт стисна зъби. Кая понечи да остави чашата и като че ли да си тръгне.

Той си наложи да говори спокойно.

— Започна ли нова книга?

— Почти свърших книгата за гъбите. Редакторът ми ще идва в Грийнвил някъде към края на октомври и иска да се срещнем там. Но аз не съм сигурна дали ще ида.

— Трябва да отидеш. Ще е добре да се запознаете. От Баркли всеки ден тръгва автобус и има един обратно през нощта. Не пътува дълго. Може би около час и двайсет минути, нещо такова.

— Не знам откъде да си купя билет за автобуса.

— Шофьорът ще ти каже. Просто иди на автобусната спирка на Главната, той ще ти обясни какво да правиш. Мисля, че Джъмпин е залепил разписанието на автобуса в магазина си.

Едва не се изпусна да каже, че е използвал многократно автобуса, когато се е връщал от Чейпъл Хил, но реши, че е по-добре да не й напомня за онези дни през юли, когато го е чакала на плажа.

Помълчаха малко, докато отпиваха от кафето и се вслушваха в двойка ястреби, които си подсвиркваха през стената на голям облак.

Тейт се поколеба дали да й предложи още кафе, но знаеше, че тя ще си тръгне, ако го направи. Затова заразпитва за книгата й за гъбите и обясни за протозойните организми, които изучаваше. Готов бе на всякаква примамка, която да я задържи.

Следобедната светлина омекна и повя хладен ветрец. След като остави чашата, тя каза:

— Трябва да вървя.

— Мислех си дали да не отворя едно вино. Искаш ли да пийнеш?

— Не, благодаря.

— Почакай малко, преди да тръгнеш — каза Тейт и слезе отново в кухнята. След минута се върна с торба стар хляб и питки. — Поздрави от мен чайките.

— Благодаря — тя слезе от лодката.

Докато вървеше към нейната лодка, той се провикна:

— Кая, захладня, не искаш ли яке или нещо такова?

— Не. Добре съм.

— Е, поне вземи шапката ми — и той подхвърли червената си скиорска шапка към нея.

Кая я улови и я метна обратно. Тейт отново я запрати към нея, по-далеч, и тя затича през пясъчната ивица, наведе се и я вдигна. Скочи със смях в лодката си, запали мотора и докато преминаваше край Тейт, хвърли шапката в неговата лодка. Той се ухили, а Кая се изкиска. После спряха да се смеят и просто продължиха да се гледат, прехвърляха си шапката един на друг чак докато тя влезе в завоя. Кая седна на твърдата седалка на носа и покри устата си с ръка. „Не — каза на глас, — няма отново да си падна по него. Няма да се оставя отново да ме нарани.“

Тейт продължи да стои на носа. Стиснал юмруци при мисълта, че някой я е ударил.

Кая плаваше на юг близо до брега, малко зад линията на прибоя. Оттук щеше да мине първо покрай плажа, преди да стигне до канала, който водеше до къщурката й.

Обикновено тя не спираше на плажа, а изминаваше плетеницата от канали до лагуната си, а после вървеше пеш по брега.

Но докато напредваше, чайките я забелязаха и литнаха подир лодката. Големия червеноточко кацна на носа и заклати глава. Кая се разсмя: „Добре де, ти печелиш“. Пресече разбиващите се вълни, изтегли лодката на плажа зад високия морски овес и застана на брега да им хвърли трохите, които й беше дал Тейт.

Докато слънцето обагряше водата в златно и розово, Кая седна на пясъка, а чайките се настаниха около нея. Изведнъж чу звук на мотор и видя как яхтата за водни ски на Чейс се е устремила към канала й. Той не можеше да види лодката й зад морския овес, но тя самата се виждаше ясно върху голия пясък. Кая веднага легна по корем и изви глава на една страна, за да може да го наблюдава. Той стоеше на руля с грозно свъсени вежди, вятърът развяваше косата му. Не погледна обаче в нейната посока, когато сви в канала към къщурката й.

Щом изчезна от погледа й, Кая седна. Ако не беше спряла тук заради чайките, Чейс щеше да я хване в дома й. Беше го научила многократно от Татко — този тип мъже държаха да нанесат последния удар. Кая беше оставила Чейс проснат в калта. Двамата възрастни рибари вероятно я бяха видели как го поваля. Както би казал Татко, на Кая трябваше да й се даде урок.

Веднага щом разбереше, че не е в колибата, Чейс щеше да дойде на плажа. Тя изтича при лодката, наду газта и пое обратно към Тейт. Не й се искаше обаче да му разказва какво й е причинил Чейс — срамът надделя над разума. Кая намали скоростта и се остави да дрейфува по вълните, докато слънцето залязваше. Трябваше да се скрие и да изчака Чейс да си тръгне. Ако не го видеше, нямаше да знае дали е безопасно да се прибере в дома си.

Тя сви отново в канала, обхваната от паника, че всяка секунда Чейс можеше да я връхлети. Напредваше на съвсем бавни обороти, за да чува неговата лодка, мушна се в застоялите води в един гъсталак от надвиснали дървета и подраст. Влезе на заден по-дълбоко в храстите, отместваше клоните, докато листакът и гаснещата светлина не я скриха.

Задъхана, нададе ухо. Най-сетне чу как моторът му изви в мекия вечерен въздух. Приведе се още по-ниско, когато той наближи, разтревожена изведнъж, че се вижда носът на лодката й. Звукът приближи съвсем и след секунди яхтата му профуча край нея. Тя остана така почти половин час, докато окончателно не се стъмни, а после стигна до дома си на звездна светлина.

Отнесе завивките си на плажа и остана с чайките. Те не й обръщаха внимание и пощеха разперените си криле, а след това се пръснаха из пясъка като пернати камъни. Докато издаваха тихи звуци и криеха главички под крилете си за сън, Кая легна колкото се може по-близо до тях. Но дори сред тихото им гукане и шумолене не можа да заспи. През повечето време се мяташе от една на друга страна и сядаше всеки път, когато й се причуваха стъпки заради вятъра.

На зазоряване вълните се втурнаха с шибащ вятър, който ужили страните й. Тя седна сред птиците, които се щураха наоколо, протягаха се и се чешеха с крачета. Големия червеноточко — с ококорени очи и изпружен врат, — изглежда, беше открил нещо извънредно интересно под крилото си. Такава картина обикновено щеше да разсмее Кая. Но сега птиците не я ободриха.

Чейс нямаше да остави нещата така. Да живееш изолирано, беше едно, но да живееш в страх, беше съвсем друго.

Тя си представи как се придвижва стъпка по стъпка във врящото море, как потъва в покоя под вълните, а кичурите на косата й се разстилат като черен акварел в бледосинята вода, как дългите й пръсти и ръце се вдигат към осветената повърхност. Мечтите за спасение — дори и чрез смърт — винаги клоняха към светлината. Примамливата бляскава награда на покоя, който не можеше да улови, докато най-сетне тялото й не се спуснеше на дъното и не легнеше в мрачната тишина. В безопасност.

Но кой решава иде ли смъртта?