Дилия Оуенс
Където пеят раците (28)

Двадесет и седма глава
На Хог Маунтин Роуд

1965 година

 

Къщурката се спотайваше мълчаливо сред плясъка от крилете на косовете, които излитаха рано сутринта, а гъстата зимна мъгла се надигаше от земята и се кълбеше по стените й като дипли памук. С парите, спечелени от продажбата на миди в продължение на няколко седмици, Кая бе купила специални продукти и сега пържеше парчета маринована шунка и бъркаше кафяв сос, за да ги поднесе с питки със заквасена сметана и конфитюр от къпини. Чейс пиеше нескафе „Максуел Хаус“, а тя горещ чай „Тетли“. Бяха заедно вече почти цяла година, макар че никой от двамата не го споменаваше. Чейс каза какъв късмет било, че баща му е собственик на „Уестърн Ауто“.

— Така ще имаме хубава къща, когато се оженим. Ще ти построя една на два етажа на плажа, с опасваща веранда. Или каквато къща поискаш, Кая.

На Кая й секна дъхът. Той искаше да я има в живота си. Това беше не само намек, ами нещо като предложение. Тя щеше да принадлежи на някого. Да бъде част от семейство. Скова се още повече на стола. А той продължи:

— Не мисля, че трябва да живеем в града. Ще ти дойде в повече да направиш такава голяма крачка. Но можем да си построим нещо в покрайнините. Знаеш ли, близо до мочурището.

Напоследък в ума й се зародиха няколко смътни идеи за брак с Чейс, но не смееше да ги обмисля. А ето че той изричаше това на глас. Кая дишаше плитко — плитко — хем не й се вярваше, хем същевременно подреждаше подробностите на онова, което чуваше. Мога да го направя, помисли си тя. Ако живеем встрани от другите, може да проработи.

А после с наведена глава попита:

— Ами родителите ти? Каза ли им?

— Кая, трябва да разбереш нещо за нашите. Те ме обичат. Кажа ли им, че съм избрал теб, готово! Направо ще се влюбят в теб, когато те опознаят.

Тя подъвка устната си. Толкова й се искаше да му повярва.

— Ще построя ателие за всичките ти неща — продължи той. — С големи прозорци, за да виждаш подробностите на всичките тези проклети пера.

Кая не знаеше дали чувствата й към Чейс са като на съпруга, но в този миг сърцето й се изпълни с нещо като любов. Край на събирането на миди.

Тя се протегна и докосна гердана с мидата на врата му.

— О, между другото — каза Чейс. — След няколко дни ще ходя до Ашвил, за да купя стоки за магазина. Мислех си, защо не дойдеш с мен?

Със сведени очи тя отвърна:

— Но градът е голям. Ще има много хора. И аз нямам подходящи дрехи, нито пък знам кои дрехи са подходящи и…

— Кая, Кая. Чуй ме. Ще бъдеш с мен. Аз знам всичко. Няма нужда да ходим по някакви засукани места. Ще видиш още от колата голяма част от Северна Каролина — Пидмонт^[1], Грейт Смоуки Маунтинс^[2], за бога. После, като стигнем там, можем да си вземем бургери за вкъщи от гише за автообслужване. Можеш да облечеш, каквото имаш. Няма нужда да разговаряш с никого, ако не искаш. Аз ще се погрижа за всичко. Бил съм там много пъти. Ходил съм дори в Атланта. Ашвил е едно нищо. Виж, ако ще се женим, можеш да почнеш да излизаш малко по малко сред хората. Да разпериш тези твои големи криле.

Тя кимна. Ако не друго, поне да види планините. А той продължи:

— Работата е за два дни, така че ще трябва да пренощуваме. В някое непретенциозно място. Нали разбираш, в малък мотел. Това е нормално, защото сме големи хора.

— О! — само каза тя. А после: — Разбирам.

 

 

Кая никога не се беше возила с автомобил, така че след няколко дни, когато Чейс пое на запад от Баркли Коув с пикапа си, тя зяпаше през прозореца, стиснала седалката с две ръце. Пътят се виеше с километри през острица и палми, а морето изостана в задния прозорец.

Повече от час познатите треви и водни канали преминаваха покрай прозореца на пикапа. Кая различаваше тръстиковите орехчета и белите чапли и това я успокояваше, все едно не беше напуснала дома си, ами го беше взела със себе си.

След това рязко, сякаш бяха пресекли невидима черта, ливадите в мочурищата свършиха и пред тях се ширнаха прашни земи — грубо раздробени, заградени квадрати, изорани на бразди. В изсечените гори се открояваха поляни с паралитични дънери. Към хоризонта се точеха стълбове с опънати жици. Кая, разбира се, знаеше, че крайбрежните мочурища не покриват земното кълбо, но никога не беше излизала извън тях. Какво бяха причинили хората на земята? Всички къщи приличаха на кутии за обувки върху подкастрената морава. В един двор се хранеха ято розови фламинги, но когато изненадано се завъртя да ги огледа, Кая видя, че са от пластмаса. Елените пък бяха от цимент. Единствените летящи патици бяха нарисувани върху пощенските кутии.

— Невероятни са, нали? — каза Чейс.

— Какво?

— Къщите. Никога не си виждала такива, а?

— Не, не съм.

След няколко часа, вече из равнините на Пидмонт, тя видя Апалачите, очертани в бледосиньо на хоризонта. Когато се приближиха, около тях се заиздигаха върхове, а гористите планини се губеха в далечината, докъдето й стигаше погледът.

В обятията на хълмовете лениво се гушеха облаци, които после се кълбяха нагоре и отлитаха. Части от тях се завиваха на стегнати спирали и следваха очертанията на по-топлите клисури като мъглите по усойните блата в мочурището. Една и съща игра на физиката в различна биологична област.

Кая бе родена в низина, в земя на хоризонти, където слънцето залязваше и луната изгряваше навреме. Но тук, където топографията беше объркана, слънцето балансираше по върховете, ту се скриваше зад някое било, ту изскачаше отново, щом пикапът на Чейс изкачеше поредния хълм. В планините, забеляза Кая, времето на залеза зависеше от това къде си застанал на хълма.

Чудеше се къде ли са земите на дядо й. Може би нейната рода гледаше прасета в посивял от времето хамбар като онзи, който Кая бе видяла на една ливада с поточе край нея. Семейството, каквото някога със сигурност е имала, се трудеше, смееше се и плачеше сред този пейзаж. Някои от членовете му сигурно все още бяха живи, пръснати из страната. Безименни.

Пътят премина в магистрала с четири платна и Кая се хвана здраво, когато пикапът на Чейс заснова на по-малко от метър сред другите бързо движещи се автомобили. Той сви по дъгата на едно платно, което като с магия се втурна към небето и ги поведе към града.

— Автомобилна детелина — каза Чейс гордо.

На фона на планините се издигаха огромни сгради на по осем-десет етажа. Десетки коли щъкаха като пясъчни раци и по тротоарите имаше толкова много хора, че Кая притисна лице до стъклото и заоглежда лицата им с мисълта, че Мама и Татко сигурно са сред тях. Едно загоряло и тъмнокосо момче, което тичаше по тротоара, й заприлича на Джоди, тя рязко се извърна да го види. Брат й, разбира се, вече беше пораснал, но тя продължи да следи момчето с поглед, докато не завиха зад ъгъла.

В другия край на града Чейс ги регистрира в мотел на Хог Маунтин Роуд — редица едноетажни кафяви стаи, осветени от неонови светлини във формата на палмови дървета, да не повярваш.

След като Чейс отключи стаята им, тя влезе в помещение, което й се стори достатъчно чисто, но смърдеше на дезинфектант с мирис на бор и беше обзаведено с американски евтинии — имитация на ламперия, провиснало легло с масажор, който се включваше с петцентова монета, и черно-бял телевизор, прикован за масата с невероятно огромна верига с катинар. Чаршафите бяха в празено зелено, килимът — оранжев и рошав. Кая се върна мислено към всички места, където бяха лежали заедно — върху кристалния пясък до приливните езерца, в лодки по течението, огрени от луната. Тук мястото на леглото се набиваше на очи като централно, но стаята не предизвикваше любов.

Тя нарочно остана до вратата.

— Не е кой знае какво — каза Чейс, докато оставяше брезентовия сак на стола.

Приближи се до нея.

— Време е, не си ли съгласна, Кая? Време е.

Разбира се, така го беше планирал. Но тя беше готова. Тялото й копнееше за него от месеци и след като бе заговорил за брак, Кая отстъпи. Тя кимна.

Чейс се приближи бавно и разкопча блузата й, обърна я нежно с гръб към себе си и махна сутиена й. Обиколи с пръсти гърдите й. Топлината на възбудата плъзна от гърдите към бедрата й. И когато Чейс я придърпа върху леглото под червените и зелените неонови светлини, които се процеждаха през завесите, тя затвори очи. Досега по време на всички онези моменти, когато това бе на път да се случи, но тя го възпираше, скитащите му пръсти й носеха вълшебно усещане, пробуждаха за живот различни части от нея, караха я да извива тялото си към неговото, да копнее и да го желае. Сега обаче, когато най-сетне разрешението беше дадено, Чейс бе обхванат от някакво нетърпение и като че ли пренебрегнал нуждите й, бързаше. След едно остро разкъсване тя извика, решила, че нещо не е наред.

— Всичко е наред. Ще става все по-добре — каза той много авторитетно.

Но не стана и скоро той се изтърколи до нея ухилен.

Докато Чейс заспиваше, тя наблюдаваше примигващите светлини на надписа „Свободни стаи“.

 

 

Няколко седмици по-късно след закуска с пържени яйца и каша от булгур с бекон в къщурката на Кая двамата с Чейс седяха на кухненската маса. Тя се беше увила плътно с одеяло след любенето, което не се бе подобрило кой знае колко след първия им опит в мотела. Всеки път оставаше незадоволена, но нямаше и най-малка представа как да подхване темата. Пък и така или иначе не знаеше как би трябвало да се чувства. Може би това беше нормално.

Чейс стана от масата и като повдигна с пръсти брадичката й, я целуна с думите:

— Е, през следващите дни няма да идвам често, задава се Коледа с цялата патърдия около нея. Има много сбирки и разни ми ти работи, и роднини, които ще ни гостуват.

Кая вдигна очи и каза:

— Надявах се, че сигурно ще мога… ами, да дойда на някои от сбирките и срещите. Поне на коледната вечеря със семейството ти.

Чейс седна отново на стола.

— Виж какво, Кая, исках да поговоря за това с теб. Ще ми се да те поканя на танците в клуб „Елк“ и на разни такива неща, но знам колко си стеснителна, как дори избягваш да идваш в града. Знам, че ще ти бъде непоносимо. Няма да познаваш никого, няма да имаш какво да облечеш. И изобщо знаеш ли да танцуваш? Не умееш нито едно от тези неща. Разбираш го, нали?

Със забит в пода поглед тя отговори:

— Да, така е. Ама нали трябва да започна да си намирам донякъде място в живота ти. Да разперя криле, както каза ти. Предполагам, че трябва да се сдобия с нужните дрехи, да се запозная с приятелите ти — тя вдигна глава, — и ти можеш да ме научиш да танцувам.

— Ама, разбира се, и ще го направя. Но все си представям нас двамата с онова, което имаме тук. Харесва ми как си прекарваме времето тук заедно, само ти и аз. Да ти кажа правичката, започнал съм да се изморявам от всичките онези глупави танци. Едни и същи от година на година. В гимнастическия салон на гимназията. Стари и млади на едно място. Една и съща тъпа музика. Готов съм за промяна. Знаеш ли, когато се оженим, все едно няма да се занимаваме с такива неща, защо да те въвличам сега? Безсмислено е. Съгласна ли си?

Тя отново заби очи в пода, затова той пак вдигна брадичката й и задържа погледа й със своя. А после каза с широка усмивка:

— И, божичко, що се отнася до коледната вечеря с моето семейство… Ще пристигнат древните ми лелки от Флорида. Не млъкват нито за минута. Не бих го пожелал на никого. Най-малкото на теб. Повярвай ми, нищо не пропускаш.

Тя продължи да мълчи.

— Наистина, Кая, искам да си наясно. Онова, което имаме тук, е най-прекрасното нещо, на което може да се надява човек. А всичко останало — и той разпери ръце във въздуха — е просто глупаво.

Чейс се пресегна и я сложи да седне в скута му, а тя отпусна глава на рамото му.

— Тук всичко е истинско, Кая. Не като онова, другото — и я целуна топло и нежно. После се изправи: — Е, трябва да вървя.

И както всяка година, откакто си беше тръгнала Мама, Кая посрещна Коледа сама с чайките.

 

 

Два дни след Коледа Чейс все още го нямаше. Кая наруши обещанието, което си беше дала, да не чака никого повече и тръгна по брега на лагуната с коса, сплетена на френска плитка, и устни, начервени с червилото на Мама.

Мочурището се ширеше отвъд, наметнато със зимния си плащ в кафяво и сиво. Повехналите треви, пръснали вече семената си, свеждаха на километри пораженчески глави към водата. Вятърът шибаше и дереше, а грубите стебла тракаха в шумен хор. Кая разпусна рязко косите си и избърса червилото с опакото на ръката си.

Сутринта на четвъртия ден седеше сама в кухнята и побутваше содените питки и яйцата в чинията си. „При всичките му приказки как тук всичко е истинско, защо го няма досега? — изфуча тя. Мислено виждаше как Чейс играе на топка с приятелите си или танцува по забави. — Май се занимава с онези глупави неща, от които вече се изморявал.“

Най-сетне дочу бръмченето на моторна лодка. Скочи от масата, тресна вратата и хукна от къщурката към лагуната точно когато лодката се появи в канала. Но това не беше яхтата за водни ски на Чейс, нито пък той самият, беше младеж със златноруси коси, подстригани малко по-късо, но скиорската шапка все така ги удържаше с мъка. Приближаваше се старата рибарска лодка и в нея, прав, въпреки че лодката продължаваше напред, стоеше Тейт, пораснал мъж. Лицето му вече не беше момчешко, беше красиво и зряло. В очите му се четеше въпрос, по устните пробягваше свенлива усмивка.

Първата мисъл на Кая беше да побегне. Но умът й изкрещя — НЕ! Това е моята лагуна, защо винаги бягам? Не и този път. Следващата й мисъл беше да вдигне един камък и тя го запокити по него от пет-шест метра. Той бързо се приведе, а камъкът профуча покрай челото му.

— Мамка му, Кая! За какъв дявол? Чакай — докато тя вдигаше друг камък и се прицелваше. Той вдигна ръце да закрие лицето си. — Кая, за бога, спри. Моля те. Не може ли да поговорим?

Камъкът го уцели болезнено по рамото.

— МАХАЙ СЕ ОТ МОЯТА ЛАГУНА! ТИ, ДОЛЕН МРЪСЕН ПОДЛЕЦ! НЕ ТИ ЛИ ХАРЕСВА ТОВА ВМЕСТО РАЗГОВОР!

Развилнялата се като продавачка на риба Кая се озърна трескаво за друг камък.

— Кая, чуй ме. Знам, че сега си с Чейс. Уважавам това. Искам само да поговоря с теб. Моля те, Кая.

— Защо да говоря с теб? Не искам да те виждам повече, НИКОГА!

Тя вдигна шепа по-дребни камъни и ги запрати в лицето му.

Тейт рязко изгуби равновесие, наведе се напред и се хвана за планшира, докато лодката му се врязваше в пясъка.

— КАЗАХ ТИ, МАРШ ОТТУК! — изстреля тя все още силно, но вече по-тихо изрече: — Да, сега съм с друг.

Тейт си възвърна равновесието след удара на лодката в пясъка, а после седна на седалката на носа.

— Кая, моля те, има неща, които трябва да знаеш за него.

Той не идваше, за да разговарят за Чейс. Това негово изненадващо посещение при Кая никак не се развиваше според очакванията му.

— Какви ги дрънкаш? Нямаш право да ми говориш за личния ми живот — беше се приближила на около метър-два и плюеше яростно думите си.

Тейт каза твърдо:

— Знам, че нямам, но все пак го правя.

При тези негови думи Кая се обърна да си върви, но Тейт заговори по-силно на гърба й.

— Не живееш в града. Не знаеш, че Чейс излиза с други жени. Точно снощи го видях как си тръгва от едно празненство заедно с блондинка в пикапа си. Той не е достатъчно добър за теб.

Кая се завъртя рязко.

— О, така ли? ТИ беше онзи, който ме изостави, който не се върна, след като обеща, който никога не се върна. Ти беше онзи, който не драсна и ред, за да обясни защо го направи или поне дали си жив, или умрял. Нямаше кураж да скъсаш с мен. Не и като истински мъж, който да се изправи пред мен. Просто изчезна. ОСРАНА КОКОША ТРЪТКА! И сега ми пристигаш тук след всичките тези години… Ти си по-лош от него. Той може да не е идеален, но ти си по-лош, много по-лош — тя рязко млъкна и заби поглед в него.

С разтворени длани Тейт се заоправдава:

— Права си за мен, Кая. Всичко, което каза, е вярно. Аз съм осрана кокоша трътка. Нямах право да говоря за Чейс. Не ми влиза в работата. И няма никога повече да ти досаждам. Просто имах нужда да се извиня и да ти обясня всичко. Съжалявам от години, Кая, моля те.

Тя посърна като платно на лодка, останало без вятър. Тейт беше нещо повече от първата й любов, той споделяше любовта й към мочурището, беше я научил да чете и беше единствената връзка, макар и незначителна, с изчезналото й семейство. Той беше страница от живота й, залепена в албума изрезка, той беше всичко, с което Кая разполагаше. Сърцето й заблъска, докато гневът й се изцеждаше.

— Виж се — толкова си красива. Вече жена. Как се справяш? Още ли продаваш миди?

Тейт бе останал смаян от промените в нея — чертите й бяха станали по-нежни, но пак се запечатваха в паметта, скулите й се бяха изострили, устните й бяха сочни.

— Ето, нося ти нещо.

От един плик Тейт извади и й подаде малко червено перце от главата на златист шилоклюн кълвач. Тя си помисли дали да не го хвърли на земята, но никога не беше намирала такова перо, защо пък да не го запази? Мушна го в джоба си и не му благодари.

Той заговори бързо:

— Кая, да те изоставя, бе не само погрешно, но и най-лошото нещо, което съм правил или някога ще направя в живота си. От години съжалявам за това и винаги ще съжалявам. Мисля за теб всеки ден. До края на живота си ще се упреквам, че те изоставих. Наистина смятах, че няма да можеш да напуснеш мочурището и да живееш в другия свят, затова не виждах как бихме могли да останем заедно. Но лошото и глупавото бе, че не се върнах да поговоря с теб. Знаех колко пъти са те изоставяли. Затварях очи пред това колко зле съм те наранил. Не се държах като мъж. Точно както ти каза — той млъкна и я загледа.

Най-сетне Кая продума:

— Какво искаш сега, Тейт?

— Само някак си да ми простиш — изрече той на един дъх и зачака.

Кая беше забила очи в пръстите на краката си. Защо ли наранените, все още облени в кръв, трябваше да поемат бремето на прошката? Не му отговори.

— Просто трябваше да ти кажа, Кая.

След като тя продължи да мълчи, Тейт продължи:

— Сега следвам в университета, зоология. Предимно протозоология. Щеше да ти хареса.

Кая не можеше дори да си го представи и зарея поглед из лагуната в очакване на Чейс. Това не убягна от вниманието на Тейт, той веднага се беше досетил, че Кая е излязла да чака Чейс.

Миналата седмица Тейт бе наблюдавал как Чейс с бял смокинг танцува с различни жени на коледното галатържество. Танците, както и повечето събития в Баркли Коув, се провеждаха в гимнастическия салон на гимназията. От твърде малката хай-фай уредба под баскетболния кош звучеше измъченото „Ули Були“ и Чейс въртеше в обятията си една брюнетка. Когато започна „Мистър Тамбурин Ман“, той изостави дансинга и брюнетката и отиде при други бивши спортисти, с които се редуваше да отпива от плоската метална джобна бутилка уиски „Уайлд Търки“. Тейт беше наблизо и бъбреше с двама от бившите си учители, когато чу Чейс да казва: „Да-а, дива е като лисица в примка. Точно каквото може да се очаква от палавница от мочурището. Струва си всеки цент от парите, похарчени за бензин“.

Тейт се насили да се отдалечи.

 

 

Студеният вятър шибаше и къдреше водата в лагуната. В очакване на Чейс Кая беше изтичала навън по джинси и лек пуловер. Тя обхвана тялото си зиморничаво с ръце.

— Замръзваш, да влезем вътре — Тейт посочи къщурката, където от ръждивия кюнец пуфкаше дим.

— Тейт, според мен трябва да си тръгнеш.

Тя хвърли няколко бързи погледа към канала. Ами ако пристигнеше Чейс и Тейт все още беше тук?

— Кая, моля те, само за няколко минути. Наистина искам отново да видя колекциите ти.

В отговор тя се завъртя и изтича към къщурката, а Тейт я последва. На верандата спря рязко. Колекциите й от детско хоби по естествена история се бяха превърнали в музей на мочурището. Той вдигна черупката на кръгла мида, на етикета й имаше рисунка с водни бои на плажа, където беше намерена, плюс вмъкнати допълнения, че това създание яде по-дребни морски животни. Това се повтаряше за всеки образец — стотици, може би хиляди от тях. Някои вече беше виждал като момче, но сега, като кандидат-доктор по зоология, ги гледаше като учен.

Той се обърна към нея, още стоеше на прага.

— Кая, чудесни са, с великолепни подробности. Можеш да ги публикуваш. От това ще излезе книга — много книги.

— Не, не. Те са само за мен. Помагат ми да уча, това е.

— Кая, чуй ме. Знаеш по-добре от всеки друг, че справочници за този район почти не съществуват. Тези бележки, технически данни и великолепни рисунки — това са книгите, които всички очакват.

Беше вярно. Старите справочници на Мама за раковини, растения, птици и бозайници в този район бяха единствените печатни издания, и то печално неточни, само с простички черно-бели скици и повърхностна информация във всяка статия.

— Ако позволиш да взема няколко образеца, ще открия издател и ще разбера какво мислят по въпроса.

Тя го гледаше втренчено, без да знае как да изтълкува думите му. Трябваше ли да ходи някъде, да се среща с хора? Тейт разбра безмълвния й въпрос.

— Няма нужда да ходиш никъде. Можеш да пратиш образците на издателя по пощата. Ще ти докара и малко пари. Може би няма да е голяма сума, но пък вероятно няма да се налага да събираш миди до края на живота си.

Кая продължаваше да мълчи. Отново Тейт я подтикваше да се погрижи за себе си, а не предлагаше единствено той да се грижи за нея. Струваше й се, че е бил до нея през целия й живот. А после си е отишъл.

— Опитай, Кая. Какво ти струва?

Най-сетне тя се съгласи той да вземе някои образци и Тейт избра няколко акварелни рисунки в меки тонове на миди и на голямата бяла чапла заради подробните скици на птицата през различните сезони, както и нежна рисунка с маслени бои на перото от главата й.

Тейт вдигна рисунката на перото — разточителство от стотици тънки — претънки мазки с четка с ярки цветове, които достигаха връхната си точка в наситено черно, толкова рефлексно, сякаш слънчевата светлина докосваше платното. Лекото разкъсване в основата на перото се забелязваше много добре и Тейт и Кая осъзнаха на секундата, че е изобразено най-първото перо, което той й е подарил в гората. Вдигнаха погледи от перото и се загледаха в очите. Тя извърна глава. Насили се да не чувства нищо. Нямаше да позволи отново да я привлече някой, на когото не можеше да се довери.

Той пристъпи към нея и я докосна по рамото. Опита се нежно да я обърне към себе си.

— Кая, толкова съжалявам, че те напуснах. Моля те, можеш ли да ми простиш?

Най-сетне тя се обърна към него и го погледна.

— Не знам как да го направя, Тейт. Вече никога няма да мога да ти повярвам. Моля те, Тейт, трябва да си вървиш.

— Знам. Благодаря, че ме изслуша, че ми даде възможност да ти се извиня.

Почака я да каже нещо, но тя не продума повече. Поне си тръгваше с нещо. Надеждата да й намери издател щеше да бъде причина да я види отново.

— Довиждане, Кая.

Тя не отговори. Тейт се загледа в нея и тя надниква в очите му, но после извърна глава. Тейт излезе през вратата и тръгна към лодката си.

Кая го изчака да се скрие, после седна върху влажния студен пясък на лагуната да чака Чейс. Повтори силно на глас думите, които бе казала на Тейт.

— Чейс може да не е идеален, но ти си по-лош.

Ала докато се взираше дълбоко в тъмната вода, в главата й продължаваха да се въртят думите на Тейт „… тръгна си от едно празненство заедно с блондинка в пикапа си“.

 

 

Чейс дойде чак една седмица след Коледа. Влезе в лагуната и каза на Кая, че може да остане през нощта, за да посрещнат заедно Новата година. Ръка в ръка те тръгнаха към къщурката, където като че ли същата мъгла забулваше покрива. След като свършиха да се любят, се сгушиха, увити в одеяла до печката. Наситеният въздух не можеше да поеме нито молекула влага повече, затова, когато чайникът завря, по студените черчевета избиха тежки капки вода.

Чейс измъкна хармониката от джоба си, притисна я до устните си и засвири тъжната песен за Моли Малоун. А сега нейната сянка бута количката по улици тесни и широки и напява миди, миди, купете си живи миди от мен!

На Кая й се струваше, че когато Чейс свири такива меланхолични мелодии, най-вече тогава у него се усеща душа.