Дилия Оуенс
Където пеят раците (26)

Двадесет и пета глава
Посещението на Пати Лъв

1968 година

На вратата на полицейското управление се почука леко. Джо и Ед вдигнаха погледи, когато силуетът на Пати Лъв Андрюс, майката на Чейс, се очерта като накъсана сянка върху матираното стъкло. Въпреки това я познаха по черната рокля и шапка. Побеляваща й кестенява коса беше прибрана на спретнат кок. Носеше подходящо убито червило.

Двамата мъже станаха и Ед отвори вратата.

— Пати Лъв, здравей. Влизай. Седни. Мога ли да ти предложа кафе?

Тя хвърли поглед към полупразните керамични чаши със следи от кафе по ръбовете.

— Не, благодаря ти, Ед — и седна на стола, който Джо й придърпа. — Имате ли някакви следи? Някаква нова информация, освен доклада от лабораторията?

— Не. Нямаме. Преглеждаме цялата подръчна информация и ще съобщим най-напред на теб и на Сам, ако изскочи нещо.

— Не е било нещастен случай, Ед. Нали? Знам, че не е било нещастен случай. Чейс никога нямаше да падне сам от кулата. Знаеш какъв спортист беше. И беше умен.

— Съгласни сме, че има достатъчно доказателства да подозираме нещо нередно. Но разследването продължава и още нищо не е категорично. Та спомена, че имаш да ни кажеш нещо.

— Да, мисля, че е важно — Пати Лъв премести поглед от Ед към Джо и обратно. — Имаше един гердан с мида, който Чейс носеше непрекъснато. От години. Знам, че тръгна с него в нощта, когато отиде на кулата. Беше дошъл да вечеря при нас със Сам, нали си спомняш, че ти казах — Пърл не дойде, защото това беше нейната вечер за бридж, — и той беше с гердана точно преди да тръгне към кулата. А после, след като… е, когато го видяхме в клиниката, гердана го нямаше. Предположих, че следователят го е свалил, и тогава не го споменах, а покрай погребението изобщо забравих за него. След това, преди един ден отидох с колата до Сий Оукс и помолих следователя да ми разреши да видя вещите на Чейс, личните му вещи. Те ги пазеха за лабораторните изследвания, но аз исках само да ги подържа, просто да усетя какво е носил в онази последна нощ. Оставиха ме да седна до една маса и да ги прегледам и, шерифе, гердана с мидата го нямаше. Попитах следователя свалял ли го е и той отвърна, че не бил. Каза, че не бил виждал никакъв гердан.

— Много странно — рече Ед. — Какво имаше нанизано на гердана? Може да е паднало, когато е паднал и той.

— Една-единствена мида на тънко кожено ремъче, дълго колкото да си промуши главата. Не беше хлабав и беше завързан на възел. Не мога да си представя, че е отхвръкнал.

— Съгласен съм. Кожените ремъци са здрави и правят яки възли — каза Ед. — Защо го е носил непрекъснато? Да не би някой специален човек да му го е направил? Да му го е подарил?

Пати Лъв помълча, забила поглед встрани от бюрото на шерифа. Ужасяваше се от онова, което трябваше да изрече, така и не си беше признала, че синът й е имал вземане-даване с онзи измет от мочурището. Разбира се, из градчето се носеха клюки, че Чейс и Момичето от мочурището са имали нещо помежду си повече от година преди сватбата му. А Пати Лъв подозираше, че това е продължило и след това, но когато приятелите започнеха да я разпитват за тази история, тя винаги отричаше. Сега обаче нещата бяха различни. Сега тя трябваше да проговори, защото инстинктивно усещаше, че онова момиче има нещо общо със смъртта на сина й.

— Да, знам кой е направил гердана за Чейс. Онази жена, която кара лодка като стар капан за плъхове, кара я от години. Направила го е и му го е дала, докато се срещаха за известно време.

— Говориш за Момичето от мочурището ли? — попита шерифът.

Джо се намеси.

— Виждал ли си я наскоро? Тя вече не е момиче, може би е на двайсет и три години и е истинска красавица.

— Онази жена Кларк ли? Просто искам да си изясня — каза Ед, свъсил вежди.

Пати Лъв отвърна:

— Не й знам името. Нито дори дали има такова. Хората я наричат Момичето от мочурището. Нали знаеш, от години продава миди на Джъмпин.

— Точно така. Говорим за едно и също лице. Продължавай.

— Е, бях шокирана, когато следователят каза, че Чейс е бил без гердан. А после ми хрумна, че тя е единственият човек, който има интерес да го вземе. Чейс скъса с нея, когато се ожени за Пърл. Тя вече не можеше да го има, затова вероятно го е убила и е свалила гердана от врата му.

Пати Лъв се бе разтреперила леко, но си пое дъх.

— Разбирам. Е, това е много важно, Пати Лъв, и заслужава да се провери. Но нека не избързваме — предложи Ед. — Сигурна ли си, че тя му го е дала?

— Сигурна съм. Знам, защото Чейс дълго не искаше да ми каже, но после го направи.

— Знаеш ли нещо друго за гердана или за отношенията им?

— Не знам много. Дори не съм сигурна колко време са ходили. Вероятно не знае никой. Той беше много потаен по въпроса. Както вече ви казах, кри от мен с месеци. А после, след като ми съобщи, никога не знаех, когато излизаше с лодката, дали е с приятели, или с нея.

— Е, ще разнищим въпроса. Обещавам ти.

— Благодаря ти. Сигурна съм, че това е следа — тя се изправи да си върви и Ед й отвори вратата.

— Отбивай се всеки път, когато искаш да поговорим, Пати Лъв.

— Довиждане, Ед, Джо.

След като затвори вратата, Ед седна отново, а Джо попита:

— Е, какво мислиш?

— Ако някой е свалил гердана от Чейс край кулата, това най-малкото го изкарва на сцената и като нищо би могъл да бъде Човек от мочурището. Те имат свои си закони. Само се съмнявам, че жена би могла да блъсне як мъж като Чейс през онази дупка.

— Би могла да го примами там, да отвори решетката, преди Чейс да дойде, а после, когато се е приближил към нея в тъмното, да го блъсне още преди той да я види — заключи Джо.

— Изглежда ми възможно. Не е лесно, но е възможно. Не е кой знае каква следа. Липсата на гердан с мида — каза шерифът.

— За момента е единствената ни следа. Като изключим липсата на отпечатъци и тайнствените червени влакна.

— Точно така.

— Едно обаче не мога да разбера — продължи Джо, — защо ще си дава труд да му сваля гердана? Добре, като наскърбена жена е решила да го убие. Макар че и този мотив издиша, но защо й е да сваля гердана, който може директно да я свърже с престъплението?

— Знаеш как е. Като че ли при всяко убийство има по нещо нелогично. Хората оплескват нещата. Може да е била шокирана и бясна, че той все още носи гердана, и след като го е убила, не й е струвало голямо усилие да го смъкне от врата му. Не би могла да знае, че някой ще свърже гердана с нея. Твоите източници са ти казали, че Чейс е имал нещо в мочурището. Може би, както спомена по-рано, това не са били наркотици, ами жена. Онази жена.

— Друг вид наркотик — подметна Джо.

— А хората от мочурището знаят как да си прикриват следите, защото преследват животните, ловуват с капани и така нататък. Е, няма да ни навреди да идем и да поговорим с нея. Да я попитаме къде е била онази нощ. Можем да я разпитаме за гердана и да видим дали това ще я стресне.

— Знаеш ли как да стигнеш до нейната къща? — попита Джо.

— С лодка не съм сигурен. Но мога да я намеря с патрулката. По онзи безкрайно криволичещ път, който минава покрай верига от лагуни. Преди време трябваше да посетя дома, за да поговоря с баща й. Гаден тип беше той.

— Кога ще идем?

— На зазоряване, да видим дали ще можем да я заварим, преди да е отпрашила нанякъде. Утре. Но преди това по-добре да потърсим гердана наистина старателно около кулата. Може би е все още там някъде.

— Не виждам как. Претършувахме всяко местенце в търсене на отпечатъци от гуми, влакна и следи.

— Въпреки това трябва да го направим. Да вървим.

По-късно, след като бяха преровили калта под кулата с гребла и с пръсти, решиха твърдо, че няма никакъв гердан.

Под ниските тежки облаци на утрото се процеждаше бледа светлина, докато Ед и Джо шофираха по пътя в мочурището с надеждата да заварят момичето, преди то да е изчезнало някъде с лодката си. На два пъти объркваха завоите и стигаха в задънени участъци или до друго порутено жилище. Край една такава барака някой изкрещя „Шерифът!“ и във всички посоки през гъсталаците от калина се застрелкаха тела, предимно голи.

— Проклети наркоманчета — изсумтя шерифът. — Контрабандистите поне ходят облечени.

Най-сетне обаче стигнаха до дългата пътека, която водеше към дървената къщурка на Кая.

— Ето я — каза Ед.

Той сви с огромния си пикап по пътеката и след като стигна с угасен мотор до къщурката, спря на петнайсетина метра от вратата. Двамата мъже слязоха безшумно. Ед почука по дървената рамка на замрежената врата.

— Ало! Има ли някой вкъщи? — отговори му тишина, затова той опита пак. Изчакаха две-три минути. — Да погледнем отзад дали лодката й е там.

— Не е. Май я връзва за онзи дънер. Изчезнала е вече. По дяволите! — изруга Джо.

— Да, чула ни е, че идваме. Сигурно чува дори как зайците спят.

Следващия път, когато пристигнаха преди зазоряване, паркираха горе на пътя и откриха лодката завързана за дънера. Но отново никой не отвори на чукането им.

— Имам чувството, че е някъде тук и ни наблюдава — прошепна Джо. — А ти? Скрила се е сред проклетите палми. Съвсем наблизо. Усещам го — той завъртя глава да огледа гъсталака от калина.

— Така няма да стане. Ако открием още нещо, можем да вземем заповед за обиск. Да си вървим.