Дилия Оуенс
Където пеят раците (55)

Петдесет и четвърта глава
И обратното

1969 година

Том кимваше към разнородните столове в малката заседателна зала и канеше Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър да седнат. Те се настаниха около правоъгълната маса, захабена от следите на чаши кафе. Стените бяха в два цвята лющеща се боя — светлозелена в горната част и тъмнозелена в долната. Помещението беше просмукано от дъх на влага — и от стените, и от мочурището.

— Можете да изчакате тук — каза Том и затвори вратата след себе си. — В края на коридора срещу стаята на съветника има кафемашина, но не става дори и за куцо муле. В ресторантчето кафето е добро. Да видим, сега е малко след единайсет. Ще кроим планове доста по-късно.

Тейт отиде на прозореца с кръстосани бели решетки, сякаш сложени да възпират опитите за бягство и на други, които очакват присъда. Обърна се към Том:

— Къде отведоха Кая? В килията ли? Налага ли се да чака там сама?

— Да, тя е в килията. Сега отивам при нея.

— Знаете ли колко време ще отнеме издаването на присъдата от съдебните заседатели? — попита Робърт.

— Невъзможно е да се каже. Понякога си мислиш, че ще стане бързо, а отнема дни и обратното. Повечето от тях вероятно вече са решили… и то не в полза на Кая. Ако неколцина изразят съмнение и се опитат да убедят другите, че вината не е определено доказана, имаме шанс.

Всички кимнаха безмълвно, потиснати от думата „определено“, като че ли вината на Кая беше доказана, но не абсолютно.

— Добре — продължи Том. — Ще ида да видя Кая и после ще се заема с работа. Трябва да подготвя молба за обжалване и дори предложение за неправилно проведен съдебен процес поради предубеждение. Моля, не забравяйте, че ако я осъдят, това не е краят на историята. В никой случай. Ще влизам и ще излизам, непременно ще ви съобщя, ако има новини.

— Благодаря — промълви Тейт и добави: — Моля те кажи на Кая, че сме тук и ще останем с нея, ако иска.

Каза го, въпреки че тя отказваше да се срещне с когото и да било, освен с Том през последните няколко дни и почти с никого от два месеца.

— Разбира се, че ще й кажа.

И Том излезе.

Джъмпин и Мейбъл трябваше да изчакат присъдата отвън между палмите джуджета и засятата трева на площада заедно с още неколцина цветнокожи. Но едва бяха постлали живописните си постелки на земята и разопаковали хляба и кренвиршите от хартиените пликове, когато връхлетя порой и ги накара да грабнат нещата си и да потърсят подслон под навеса на „Синг Ойл“. Господин Лейн им се разкрещя да чакали отвън — нещо, което им беше известно поне от сто години — и да не се пречкат на клиентите му. Няколко бели жители се бяха струпали в ресторанта или пък в Проклетата бирария за кафе, а други чакаха на групи по улицата под ярките си чадъри. Дечурлигата цапаха в ненадейно образувалите се локви, ядяха карамелизирани пуканки и очакваха манифестация.

 

 

Благодарение на милионите минути, които бе прекарала сама, Кая мислеше, че познава самотата. Цял живот се бе взирала в старата кухненска маса, в празните стаи и ширналите се до безкрая треви и море. Нямаше с кого да сподели радостта от намерено перо или от завършен акварел. Рецитираше стихотворения на чайките.

Но след като Джейкъб заключи с изтракване на решетките килията и изчезна по коридора, след като с окончателно изщракване се затръшна и тежката врата, наоколо се настани студена тишина. Когато чакаш присъда по обвинение за убийство, самотата вече е от друг порядък. Въпросът дали ще живее, или ще умре не беше на преден план в ума на Кая. Беше изтласкан надълбоко от страха, че сега е сама и че така ще бъде още дълги години. Тази възможност я запрати в някакво мрачно и беззвездно място.

Досадните съкилийници надолу по коридора вече бяха освободени. Непрекъснатото им бърборене почти й липсваше — все пак беше човешко присъствие, независимо от колко ниско естество. Сега Кая обитаваше сама този дълъг циментов тунел от ключалки и решетки.

Тя знаеше какъв е мащабът на предубежденията на хората против нея и разбираше, че една бърза присъда би означавала, че съдебните заседатели не са му мислили много-много, което пък на свой ред значеше осъждане. Отново се сети за тетануса — деформирания и измъчен живот да си обречен.

Помисли си дали да не премести сандъка под прозореца, за да огледа небето за грабливи птици над мочурището. Вместо това продължи да седи неподвижно. Сред тишината.

 

 

Два часа по-късно, към един следобед, Том отвори вратата на стаята, където чакаха Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър.

— Е, има новини.

— Какви? — рязко завъртя глава Тейт. — Вече готови ли са с присъдата?

— Не, не. Присъдата не е готова, но мисля, че новините са добри. Съдебните заседатели поискаха да видят записа на показанията на шофьорите на автобусите. Това означава най-малкото, че премислят нещата, а не се втурват веднага да издават присъда. Шофьорите на автобусите, разбира се, са ключови свидетели, а и двамата казаха, че са сигурни, че Кая не се е возила в техните автобуси и че не са сигурни изобщо дали е имало предрешени хора. Понякога, когато съдебните заседатели видят показанията черно на бяло, ги приемат някак си за по-окончателни. Ще видим, но все пак е някакъв проблясък на надежда.

— Да се радваме на проблясъка — каза Джоди.

— Вижте, вече минава обяд. Защо не идете всички в ресторанта? Обещавам да ви извикам, ако се случи нещо.

— Не мисля, че е за препоръчване — каза Тейт. — Там всички ще обсъждат тежестта на вината й.

— Разбирам. Ами ще изпратя писаря да донесе бургери. Какво ще кажете?

— Чудесно, благодаря — отвърна Скупър и извади няколко долара от портфейла си.

В два и петнайсет следобед Том се върна да им съобщи, че заседателите са поискали да видят и показанията на съдебния лекар.

— Не съм сигурен дали е благоприятно.

— Мамка му! — изруга Тейт. — Как може човек да изтърпи това?

— Опитай да се отпуснеш, може да минат дни. Ще ви държа в течение.

В четири следобед Том отвори вратата със сериозно и изопнато лице.

— Е, господа, съдебните заседатели са готови с присъдата. Съдията нареди всички да се върнат в съдебната зала.

Тейт се изправи.

— Какво означава всичко това? Толкова бързо ли?

— Хайде, Тейт — Джоди го докосна по ръката. — Да вървим.

Във вестибюла се присъединиха към потока от граждани, които се блъскаха рамо до рамо отвън. С тях нахлуваха влажен въздух, миризма на цигарен дим и на влажни дрехи.

Съдебната зала се напълни за по-малко от десет минути. Мнозина не успяха да седнат и се струпаха в коридора или на стъпалата отпред. В четири и половина съдебният пристав поведе Кая към мястото й. За пръв път я подкрепяше за лакътя и тя наистина сякаш щеше да рухне, ако не я държеше. Кая така и не вдигна поглед от пода. Тейт наблюдаваше всяко трепване на лицето й. Тя дишаше тежко, за да потисне гаденето.

Госпожица Джоунс, която водеше протокола, влезе и седна на мястото си. След това като погребален хор, тържествени и мрачни, един по един на местата си се настаниха и съдебните заседатели. Госпожа Кълпепър хвърли поглед към Кая. Другите гледаха напред. Том се опита да разгадае израженията им. Не се чуваше нито кашляне, нито шум на крака от галерията.

— Всички да станат.

Вратата на съдия Симс се отвори и той зае мястото си.

— Моля седнете. Господин председателю, вярно ли е, че съдебните заседатели са стигнали до присъда?

На първия ред се изправи господин Томлинсън, кротък човечец, собственик на магазина за обувки „Бъстър Браун“.

— Да, Ваша чест.

Съдия Симс хвърли поглед на Кая.

— Моля ответницата да стане за прочитане на присъдата.

Том докосна ръката на Кая и я насочи да стане. Тейт сложи длан върху перилото, колкото се може по-близо до нея. Джъмпин стисна ръката на Мейбъл.

Всички сърца в помещението като че ли биеха в един ритъм, всички бяха затаили дъх. Очите се стрелкаха, ръцете се потяха. Хол Милър от екипажа на лодката за лов на скариди напрегна мозъка си да се убеди, че онази нощ наистина е видял лодката на госпожица Кларк. Ами ако беше сгрешил? Повечето бяха забили погледи не в тила на Кая, а в пода и стените. Като че ли не Кая, а градчето очакваше присъда и малцина изпитваха нездравата радост, която предвкусваха да усетят в този миг.

Председателят господин Томлинсън връчи сгънат лист на съдебния пристав, който го занесе на съдията. Съдията го разгъна и го прочете с безизразно лице. После съдебният пристав го взе от съдията и го връчи на протоколистката госпожица Джоунс.

— Някой ще ни я прочете ли и на нас — изръмжа Тейт.

Госпожица Джоунс се изправи, застана с лице към Кая и зачете:

— Ние, съдебните заседатели, определяме госпожица Катрин Даниел Кларк за невинна по обвинението в убийство първа степен на господин Чейс Андрюс.

Краката на Кая се подкосиха и тя седна. Том я последва.

Тейт примигна. Джоди си пое дъх. Мейбъл изхълца. Галерията седеше неподвижна. Сигурно не бяха разбрали правилно. „Казаха, че не била виновна, така ли?“ Надигна се вълна от шепот и бързо се извиси по сила до сърдити въпроси. Господин Лейн се провикна:

— Това е неправилно.

Съдията удари с чукчето.

— Тишина! Госпожице Кларк, съдебните заседатели ви намират за невинна по повдигнатото обвинение. Свободна сте да си вървите и ви се извинявам от името на щата, че сте излежали два месеца в затвора. Госпожи и господа съдебни заседатели, благодарим за отделеното време и за службата ви в полза на общността. Съдът се разпуска.

Около родителите на Чейс се събра малка групичка. Пати Лъв плачеше. Сара Сингълтъри се чумереше като останалите, но откри, че изпитва огромно облекчение. Госпожица Панзи се надяваше никой да не е забелязал как челюстта й се е отпуснала. Самотна сълзица се търкулна по бузата на госпожа Кълпепър, сподирена от сянка на усмивка, че малката бегълка от мочурището се е измъкнала и този път.

В дъното на залата стояха група мъже в работни гащеризони.

— Съдебните заседатели ще трябва май да дават обяснения.

— Ерик не може ли да обяви съдебния процес за невалиден? Да го повторят отново?

— Не. Забрави ли? Не могат да те съдят два пъти за едно и също убийство. Свободна е. Измъкна се въпреки всичко.

— Шерифът оплеска нещата за Ерик. Не можа да държи на една и съща история, все измисляше по нещо ново. Такава теория, онакава теория.

— Дуеше се като на шоу по стрелба.

Но малката група недоволни бързо се разпадна, след като някои излязоха навън, сетили се, че трябва да наваксат с работата и как дъждът е поохладил нещата.

Джоди и Тейт се втурнаха през дървената порта към масата на защитата. Скупър, Джъмпин, Мейбъл и Робърт ги последваха и заобиколиха Кая. Не я докосваха, но стояха наблизо, докато тя продължаваше да седи неподвижно.

Джоди каза:

— Кая, можеш да си вървиш у дома. Искаш ли да те закарам?

— Да, моля те.

Кая се изправи и благодари на Робърт, че е пристигнал чак от Бостън. Той се усмихна.

— Забравете за тази глупост и продължете с изумителната си работа.

Тя докосна ръката на Джъмпин, а Мейбъл я притисна към щедрата си гръд. След това Кая се обърна към Тейт.

— Благодаря ти за нещата, които ми носеше.

После обърна очи към Том и не намери думи. Той просто я взе в прегръдките си. Хвърли поглед към Скупър. Не ги бяха запознавали, но разбра по очите му кой е. Кимна безмълвно в знак на благодарност и за нейна изненада той сложи ръка на рамото й и го стисна лекичко.

След това заедно с Джоди Кая тръгна след съдебния пристав към задната врата на съдебната зала и когато мина покрай перваза на прозореца, докосна опашката на Неделния съдия. Той не й обърна никакво внимание и тя се възхити на безупречната му преструвка, че няма нужда от сбогуване. Когато вратата се отвори, в лицето й лъхна дъхът на морето.