Дилия Оуенс
Където пеят раците (38)

Тридесет и седма глава
Сивите акули

1968 година

Една сутрин няколко дни преди Коледа и по-рано от обичайното Кая бавно и тихо караше лодката към Джъмпин. Откакто шерифът и помощникът му се въртяха около къщичката й в опити да я заловят у дома — а тя само наблюдаваше напразните им усилия от палмите, — Кая купуваше бензина и продуктите, преди да съмне, когато единствено рибарите бяха навън. Днес над плискащото се море се носеха ниски облаци, а от изток, засукана като бич над хоризонта, заплашваше да се втурне внезапна буря. Преди да е връхлетяла, Кая трябваше да приключи бързо с покупките при Джъмпин. Когато беше на около половин километър, видя пристана му, обвит в мъгла. Намали още повече скоростта и се огледа за други лодки в тегнещата тишина.

Най-сетне някъде от четиридесет крачки забеляза, че Джъмпин седи на стария стол, подпрян на стената. Махна му. Той не й отговори. Не стана. Поклати леко глава, едва-едва. Кая уби скоростта.

Махна му отново. Джъмпин я погледна, но не помръдна.

Кая дръпна силно скоростния лост и рязко сви обратно към морето. Но от мъглата изплува голяма лодка с шерифа на руля. С още няколко лодки отстрани. А зад тях идваше бурята.

С газ до дупка Кая се запровира между настъпващите плавателни съдове, а лодката й се заудря в белите върхове на вълните, докато се втурваше към открито море. Искаше й се да прекоси към мочурището, но шерифът беше твърде близо, щеше да я залови, преди да стигне дотам.

Морето вече не се надигаше в симетрични вълни, а се блъскаше хаотично. Водата ставаше все по-безмилостна, когато бурята я връхлетя. След секунди се изсипа порой. Кая прогизна до кости, дълги кичури коса струяха през лицето й. Насочи се по вятъра, за да не се обърне, но морето блъскаше лодката откъм носа.

Осъзнала, че техните лодки са по-бързи, тя се приведе срещу бесния вятър. Сигурно можеше да им се изплъзне в тази буря или да скочи в морето и да заплува. Прехвърляше наум подробностите около подобен скок, според нея това бе най-добрият й шанс. На такова близко разстояние до брега обратното течение щеше да я всмукне под водата и да я понесе много по-бързо, отколкото те смятаха, че може да плува. Ако вадеше от време на време глава, за да си поеме въздух, тя можеше да стигне до сушата и да се измъкне на обрасналия бряг.

Зад нея моторите им изпреварваха бурята. Приближаваха се. Кая не можеше просто да спре. Никога не се предаваше. Трябваше да скочи сега. Но изведнъж като сиви акули лодките им я наобиколиха, все по-близо и по-близо. Една от тях се изпречи отпред и Кая се блъсна в нея странично. Ударът я отхвърли назад, към извънбордовия двигател, и вратът й се изметна рязко. Шерифът се протегна и сграбчи фалшборда й, докато кипящите килватерни вълни подмятаха всички лодки. Двама мъже скочиха при нея и заместник-шерифът изрече:

— Госпожице Катрин Кларк, арестувана сте за убийството на господин Чейс Андрюс. Имате право да мълчите…

Кая не чу останалото. Никой не чува останалото.