Дилия Оуенс
Където пеят раците (58)

Епилог

Първата нощ спаха на плажа, а на другия ден той дойде да живее при нея в къщурката. Стегна си багажа и го разопакова в рамките на един прилив. Като животинките, които живееха в пясъка.

Късно следобед, докато вървяха покрай линията на прилива, той я хвана за ръката и я погледна.

— Ще се омъжиш ли за мен, Кая?

— Та ние сме женени. Като гъските — отвърна тя.

— Добре. Мога да го приема и така.

Всяка сутрин ставаха на разсъмване и докато Тейт правеше кафе с машината, Кая приготвяше пърженки от царевично брашно в стария железен тиган на Мама — целия очукан и почернял — или пък вареше каша от царевичен булгур с яйца, докато слънцето се вдигнеше над лагуната. А чаплата позираше на един крак в мъглата. Обикаляха с лодка приливните устия, газеха в каналите и се промъкваха по тесните потоци, събираха пера и амеби. Вечерта дрейфуваха в старата й лодка, докато слънцето залезеше, а после плуваха голи под лунната светлина или се любеха в легла от прохладни папрати.

Лабораторията в Арчболд предложи работа на Кая, но тя отказа и продължи да пише книгите си. Двамата с Тейт отново наеха онзи майстор по всичко и той им построи зад къщурката лаборатория, а за нея ателие — от необработено дърво, с ръчно издялани подпори и с тенекиен покрив. Тейт й подари микроскоп и инсталира работни маси, лавици и килери за образците й. Купи табли за инструменти и материали. После обновиха къщурката, като добавиха още една стая с баня и по-голяма всекидневна. Тя настоя кухнята да остане непроменена и да не боядисват отвън, така че къщурката, която вече заприличваше повече на колиба, запази патината си и остана истинска.

По телефона от Сий Оукс тя се обади на Джоди и го покани да им гостуват със съпругата му Либи. Четиримата скитаха из мочурището и ловяха риба. И когато Джоди улови една едра платика, Кая изписка:

— Вижте го само. Хвана една по-голяма от Алабама — а!

Опържиха рибата заедно с бухти, големи колкото „гъши яйца“.

Никога повече през живота си Кая не стъпи в Баркли Коув и двамата с Тейт прекарваха почти цялото време сами в мочурището. Хората от градчето я зърваха само като далечен силует, плъзнал се през мъглата, и с годините тайнствената й история се превърна в легенда, повтаряна и преповтаряна над палачинките със суроватка и сандвичите със свински кренвирши в ресторанта. Догадките и клюките за това как е умрял Чейс Андрюс също не спряха.

С времето все повече хора се съгласяваха, че шерифът не е трябвало изобщо да я арестува. В крайна сметка срещу нея нямаше неоспорими улики, нито пък доказано престъпление. Беше наистина жестоко да се отнесат така с едно свенливо и близко до природата същество. От време на време новият шериф — Джаксън така и не го преизбраха повече — отваряше папката, разпитваше за други заподозрени, но не излизаше нищо. С времето и самото дело се превърна в легенда. И макар че Кая така и не се изцери напълно от презрението и подозренията, насочени срещу нея, тя се изпълни с някакво тихо задоволство и с нещо, което почти се доближаваше до щастие.

Един следобед Кая лежеше върху нападалите меки листа близо до лагуната в очакване Тейт да се върне от обиколката си за взимане на проби. Дишаше спокойно, със съзнанието, че той винаги се връща, че за пръв път в живота й тя няма да бъде изоставена. Дочу гърленото бръмчене на лодката му, която разпени водата в канала, усети тихия тътен през земната твърд. Седна, когато лодката се промуши през гъсталаците, и му махна, както бе застанал на кормилото. Той също й махна, но не се усмихна. Тя се изправи.

Тейт върза лодката край малкия мостик, който беше построил, и отиде при нея на брега.

— Кая, толкова съжалявам. Имам лоши новини. Джъмпин е починал в съня си.

Болка проряза сърцето й. Всички, които я бяха изоставили, го бяха направили по своя воля. Това беше различно. Това не беше отхвърляне, а все едно че ястребът на Купър се връщаше на небето. По страните й се затъркаляха сълзи, докато Тейт я прегръщаше.

Тейт и почти всички в градчето се стекоха на погребението на Джъмпин. Кая не отиде. Но след службата извървя пътя до къщата на Джъмпин и Мейбъл с отдавна закъснелия буркан със сладко от къпини.

Поспря край оградата. Приятели на семейството му и роднини бяха застанали в двора с отъпкана пръст, пометен до блясък като тепсия. Някои си приказваха, други се смееха на старите истории на Джъмпин, някои плачеха. Когато Кая отвори портата, всички очи се обърнаха към нея, а после хората се отдръпнаха да й направят път. Мейбъл, която стоеше на верандата, се втурна към нея. Прегърнаха се и разплакани, се залюляха напред-назад.

— Божкее, обичаше те, като да му беше дъщеря — каза Мейбъл.

— Знам — отвърна Кая. — И той за мен беше моят Татко.

По-късно Кая отиде на плажа сама да се сбогува с Джъмпин със свои собствени думи и по свой собствен начин.

И докато вървеше по плажа, завладяна от спомени за него, я връхлетяха мисли за собствената й майка. Сякаш отново, като шестгодишно момиченце, Кая видя как Мама върви по пясъчната пътека със старите си обувки от крокодилска кожа и прескача дълбоките коловози. Но този път в края на пътеката Мама спря и се обърна назад, а после махна с ръка високо във въздуха за сбогом. Усмихна се на Кая, стъпи на пътя и изчезна в гората. Сега вече завинаги — всичко беше наред.

Без сълзи на упрек Кая прошепна:

— Довиждане, Мамо.

Сети се за кратко и за останалите — Татко, другия й брат и сестрите. Но от предишното й семейство малцина бяха останали за сбогуване.

По-късно и това съжаление избледня, когато Джоди и Либи започнаха по няколко пъти в годината да водят на гости на Кая и Тейт двете си деца, Мърф и Манди. Семейството отново се тълпеше около старата готварска печка в къщурката, където се поднасяха царевичните пърженки на Мама, бъркани яйца и домати на филийки. Но този път имаше смях и любов.

С годините Баркли Коув се промени. Някакъв мъж от Роли построи луксозен пристан там, където стотици години се бе подпирала къщурката на Джъмпин. С яркосини навеси над всяко място, където можеха да акостират яхтите. Хората пристигаха с лодки от двете страни на крайбрежието и се мотаеха из Баркли Коув, плащаха по три долара и петдесет за едно еспресо.

Покрай тротоара по Главната изникнаха кафененца под ярки чадъри наред с картинни галерии за морски пейзажи. Една дама от Ню Йорк отвори магазинче за сувенири, където продаваше всичко, от което гражданите нямаха нужда, но пък всеки турист трябваше да го притежава. Почти във всяко магазинче имаше специална масичка, на която бяха изложени книгите на Катрин Даниел Кларк — местна авторка с няколко наградени книги и изтъкната биоложка. Включиха в менютата кашата от царевичен булгур като „полента“ с гъбен сос на цена шест долара. А веднъж едни жени от Охайо влязоха в Проклетата бирария, без да имат представа, че са първите жени, прекрачили прага й, и си поръчаха подлютени скариди в книжни лодчици и наливна бира. Сега в бирарията вече можеха да влизат възрастни от всякакъв пол и цвят на кожата, но прозорецът на гишето, направен, за да могат жените да поръчват от тротоара, още не беше зазидан.

Тейт продължи да работи в лабораторията, а Кая издаде още седем книги, които бяха наградени. И въпреки многобройните славословия — включително и почетната докторска степен от Университета на Северна Каролина в Чейпъл Хил — тя не прие нито една покана да чете лекции в университетите и музеите.

Тейт и Кая се надяваха да имат деца, но това така и не се случи. Разочарованието ги сближи още повече и те рядко се разделяха за повече от няколко часа на ден.

Понякога Кая отиваше сама на плажа и докато залезът шареше небето, усещаше как вълните се разбиват в сърцето й. Посягаше надолу и докосваше пясъка, после протягаше ръце към облаците. Усещаше връзката. Не онази връзка, за която й бяха говорили Мама и Мейбъл — Кая никога не бе имала групичка от близки приятели, нито пък връзките, които описваше Джоди, защото не беше имала свое семейство. Знаеше, че годините на изолация са я променили до степен да стане различна от останалите, но тя нямаше никаква вина, че е живяла усамотено. По-голямата част от знанията й идваха от дивата природа. Тази природа я беше отгледала, обучила и защитавала, защото нямаше друг, който да го направи. Всички последици от това нейно различно поведение бяха функция от същността на живота й.

Верността на Тейт постепенно я убеди, че човешката любов е нещо повече от чудатите надпревари за чифтосване на създанията от мочурището, но животът я беше научил също така, че древните гени на агресия и оцеляване продължават да се спотайват из завоите на ДНК.

На Кая й беше достатъчно да бъде част от този естествен цикъл, сигурен като приливите. Тя беше свързана с планетата си и с нейния живот, както малцина други. Със здраво вкопчени корени в земята. Нейна родна дъщеря.

На шейсет и четири години дългата коса на Кая беше побеляла като пясъка. Една вечер тя не се върна от събирателската си обиколка и Тейт тръгна да я търси с лодката из мочурището. След падането на здрача подир поредния завой я видя да се носи с лодката по течението в една лагуна, заобиколена от докоснали небето чинари. Беше се отпуснала назад с глава, подпряна на старата мешка. Тейт я повика тихо и когато тя не помръдна, извика, а после изкрещя. Изравни лодката с нейната, бутна я тромаво откъм кърмата. Протегна дългите си ръце, улови я за раменете и я разтърси лекичко. Главата й клюмна настрани още повече. Очите й не виждаха.

— Кая, Кая, не. Не! — изкрещя той.

Все още млада и толкова красива, сърцето й беше спряло да бие. Беше живяла достатъчно дълго, за да види как белоглавите орли са се завърнали — на Кая това й стигаше. Той вдигна тялото й на ръце и я залюля с плач. Зави я с одеяло и я докара на буксир до нейната лагуна в старта й лодка — минаваше за последен път през плетеницата от потоци и приливни устия, покрай чапли и елени.

… а сетя ли, че дебне ни смъртта,

в кипариса девойката ще скрия.

Тейт получи специално разрешение да я погребе на собствената й земя, под дъб, извисил се над морето, и целият град дойде за погребението. Кая нямаше да повярва на очите си, ако видеше дългите редици от бавно пристъпващи опечалени. Разбира се, пристигнаха Джоди и семейството му, както и всички братовчеди на Тейт. Присъстваха и някои търсачи на сензации, но повечето хора бяха дошли от уважение към способността й да преживее толкова години сам-самичка в пущинака. Някои си спомняха момиченцето, което, облечено в опърпано, не по мярка палто, идваше с лодката си на кея и поемаше босоного към магазина да си купи царевичен булгур. Други от наобиколилите гроба й бяха научили от книгите й каква връзка създава мочурището между сушата и морето, които имат нужда един от друг.

Тейт вече беше разбрал, че прякорът й не е жесток. Малцина се превръщат в легенда. Затова избра следния надпис за надгробния й камък:

Катрин Даниел Кларк

Кая

Момичето от мочурището

1945–2009 година

Вечерта след погребението й, когато всички от семейството си бяха отишли, Тейт влезе в импровизираната й лаборатория. Там бяха образците й с грижливо надписаните етикети — най-старият беше на повече от петдесет години — най-пълните колекции от този тип. Кая му беше споменала, че иска да ги подари на лабораторията в Арчболд, и той някой ден щеше да го направи, но сега беше немислимо да се раздели с тях.

Когато влезе в къщурката — както тя я наричаше винаги — Тейт усети как стените излъчват дъха й, как подовете шепнат стъпките й толкова отчетливо, че я извика по име. После се подпря на стената и заплака.

Чиновниците от съда го бяха помолили да потърси завещание и свидетелството й за раждане. В старата стая отзад, някогашната спалня на родителите й, той започна да рови в килера и откри на дъното кутии с части от живота й, почти скрити под стари одеяла. Извади ги и седна на пода с тях.

Много, много внимателно отвори една стара кутия за пури, онази, от която бе започнало събирателството на Кая. Кутията все още носеше аромат на тютюн и на момиченце. Сред няколкото птичи пера, криле от насекоми и семена имаше стъклено бурканче с пепелта от писмото на майка й, както и шишенце лак за нокти „Ревлон“, бледорозов. Парченца и късчета от живота й. Камъчета от нейния поток.

Най-отдолу на дъното беше пъхнат актът за собственост върху земята й със сервитут за природна защита, който я опазваше от строителство. Поне тази част от мочурището щеше да остане завинаги дива. Нямаше обаче завещание или лични документи, което не го изненада, Кая не би се замислила за такива неща. Тейт смяташе да доживее дните си в нейната къщурка, знаеше, че тя би искала това и че Джоди няма да възрази.

По-късно през деня, когато слънцето залязваше зад лагуната, той забъркваше царевична каша за чайките и случайно погледна към пода на кухнята. Наведе глава встрани, защото за пръв път забеляза, че под купчината дърва и под старата печка линолеумът не е сменен. Кая винаги поддържаше в кухнята голяма купчина с дърва, дори и през лятото, но сега купчината беше намаляла и той мерна една особено очертана дъска. Отмести встрани останалите дърва и видя в шперплата капак. Наведе се, отвори го бавно и между дъските откри скривалище, където сред разните неща имаше и стара картонена кутия, потънала в прах. Извади я, вътре бяха натрупани десетки пликове от амбалажна хартия и една по-малка кутийка. Всички пликове носеха инициалите А. Х. и от тях Тейт измъкна страници със стихотворения от Аманда Хамилтън, местната поетеса, която публикуваше простички стихотворения в местните списания. Тейт намираше стихотворенията на Хамилтън за доста слаби, но Кая винаги запазваше публикуваните изрезки и сега тук имаше цели пликове с тях. Някои от ръкописните страници съдържаха завършени стихотворения, но повечето бяха недовършени, със зачертани редове и сменени думи отстрани с почерка на поетесата — почерка на Кая.

Аманда Хамилтън и Кая бяха едно и също лице. Кая беше поетесата.

Тейт се свъси недоверчиво. Трябва години наред да е пускала стихотворенията в ръждясалата пощенска кутия, за да заминат за местната преса. Скрита безопасно зад псевдоним. Може би това беше нейният начин да създаде връзка, да изрази чувствата си пред някой друг, освен пред чайките. Място, където да могат да идат думите й.

Прегледа няколко стихотворения, повечето за природата и любовта. Едно от тях беше сгънато грижливо в отделен плик. Той го извади и зачете.

Светулката

Не беше трудно да го примами

като блещукащите за любов буболечки.

Но също като женските светулки

тя го зовеше тайно на смърт.

 

Недовършено докосване,

последна стъпка към капана.

И той политна надолу

с очи, впити в моите,

докато не премина в един друг свят.

 

Видях как очите му се променят —

първо в тях светна въпрос,

после избухна отговорът,

а след това дойде краят.

 

И любовта премина в онова,

което е била, преди да започне.

А. Х.

Все така коленичил на пода, Тейт го прочете още веднъж. Притисна листа до сърцето си, което блъскаше в гърдите му. Надзърна през прозореца, за да се увери, че по пътеката не идва никой — не че някой щеше да дойде, защо ли му беше да идва? Просто за да е сигурен. След това отвори кутийката, вече знаеше какво ще намери вътре. Там, увит в памук, се гушеше герданът, който Чейс бе носил до нощта на своята смърт.

Тейт дълго седя на кухненската маса в опит да навърже нещата, представяше си как Кая пътува с автобусите през нощта, как улавя силното течение откъм брега, как изчислява часовете да няма луна. Как извиква тихо името на Чейс в тъмното. Как го блъска назад. А после, клекнала долу в калта, вдига главата му, натежала от смърт, за да свали гердана. Как прикрива стъпките си и не оставя никаква следа.

Тейт начупи подпалки и запали огън в старата кухненска печка, след което изгори стихотворенията плик по плик. Може би не трябваше да ги изгаря всичките, може би трябваше да изгори само едно, но мисълта му в момента не беше много бистра. Старите пожълтели листове пламваха буйно, а после се свиваха да доизтлеят. Той свали раковината от коженото ремъче, пусна ремъчето в огъня и върна дъските на пода.

След това, почти по здрач, отиде на плажа и застана върху нанос от остри бели късчета и отломки от миди и раци. Погледа за секунда раковината на Чейс в дланта си и я пусна на пясъка. Там тя се сля с останалите и изчезна. Настъпи приливът, една вълна намокри краката му и повлече със себе си стотици раковини обратно в морето. Кая принадлежеше на тази земя и на тази вода, сега те щяха да си я вземат обратно. Да скрият дълбоко тайната й.

А после долетяха чайките. Щом го видяха, закръжиха над главата му. Зовяха. Зовяха.

След падането на нощта Тейт пое обратно към къщурката. Но когато стигна лагуната, спря под дебелия балдахин от листа, загледан в стотиците светулки, които мамеха надалеч към тъмните простори на мочурището. Далеч-далеч, където пеят раците.