Дилия Оуенс
Където пеят раците (18)

Седемнадесета глава
Поредният праг

1959 година

Веднъж през онова лято с четенето Кая отиде с лодката при Джъмпин и той й каза:

— Виж к’во, госпожице Кая, има и друго. Нек’ви мъже ровят наоколо и подпитват за теб.

Тя го погледна право в очите, вместо както обичайно да гледа встрани.

— Кои са, какво искат?

— Май са от социалните служби. Задават к’ви ли не въпроси. Навърта ли се още баща ти наоколо, къде е майка ти, ще ходиш ли на училище тази есен. И кога идваш тук, искаха най-вече да разберат по кое време идваш.

— Ти какво им каза, Джъмпин?

— Е, направих всичко възможно да ги разкарам. Казах, че баща ти е добре и просто е отишъл някъде за риба — той се разсмя, като отметна глава назад. — После им казах, че никога не знам кога ще дойдеш с лодката. Не бери грижа, госпожице Кая. Джъмпин ще ги прати за зелен хайвер, ако дойдат отново.

— Благодаря ти.

След като напълни резервоара, Кая се върна право вкъщи. Вече трябваше да е нащрек, може би трябваше да си намери скривалище в мочурището, където да се спотаи за известно време, докато се откажат да я търсят.

В късния следобед, след като Тейт изтегли лодката на брега и корпусът й застърга тихо по пясъка, тя каза:

— Можем ли да се срещаме на някое друго място ʼсвен тук?

— Хей, Кая, радвам се да те видя — поздрави я Тейт, все още седнал зад руля.

— Какво мислиш?

— Казва се „освен“, а не „’свен“ и е добре да поздравиш човека, преди да му искаш услуга.

— И ти казваш понякога ʼсвен — отвърна му тя почти с усмивка.

— То ние всички ги плещим едни, защото живеем из пущинаците на Северна Каролина, но трябва да се стараем.

— Добър ден, господин Тейт — рече тя и направи лек реверанс. Тейт усети как дълбоко в нея проблясват кураж и дързост. — Та можем ли да се срещаме някъде другаде, освен тук. Моля.

— Предполагам, че да, но защо?

— Джъмпин ми каза, че са ме търсили социалните. Страх ме е да не ме сграбчат като пъстърва и да ме натикат в приемен дом или нещо подобно.

— Е, по-добре ще е да се скрием там, където пеят раците. Тежко и горко на приемния родител, който ще те вземе — лицето на Тейт се озари от усмивка.

— Какво значи „където пеят раците“? Мама го казваше понякога.

Кая си спомни как Мама винаги я е насърчавала да изследва мочурището — „Иди колкото можеш по-далеч — там, където пеят раците“.

— Означава далеч в пущинака, където всички твари са диви и още се държат като животни. Всъщност имаш ли някаква представа къде може да се срещаме?

— Има едно място, което открих веднъж — стара разнебитена колиба. Ако знаеш къде да завиеш, можеш да стигнеш дотам с лодката, а аз мога да ходя оттук пеш.

— Добре, качвай се тогава. Този път ще ми покажеш откъде и следващия път ще се срещнем там.

— Ако вече съм там, ще оставя малка купчинка камъни точно до дънера, на който връзвам лодката — Кая посочи мястото на плажа в лагуната. — Иначе ще съм някъде тук и ще дойда, щом чуя мотора ти.

Потеглиха бавно през мочурището, а после прекосиха на юг в открито море, далеч от града. Кая подскачаше на носа на лодката с пръски морска вода по страните и гъделичкащ хлад в ушите. Когато стигнаха до малък залив, тя го поведе по тесен сладководен поток с надвиснали отгоре калинови храсти. На няколко пъти потокът като че ли се смаляваше, но Кая даваше знак, че могат да продължат, и те си пробиваха път през нови храсталаци.

Най-сетне излязоха на широка поляна, където потокът течеше покрай стара, климнала дървена колиба само с една стая. Неодяланите дънери бяха поддали и някои се търкаляха по земята като клечки от детска игра. Покривът, подпрян на половин стена, се беше навел ниско на една страна като килната шапка. Тейт изтегли лодката в калта и те тихо минаха през отворената врата.

Вътре беше тъмно и смърдеше на урина.

— Е, дано не смяташ да живееш тук — цялото това чудо може да ти се срути върху главата — Тейт натисна с ръка стената.

Тя обаче се оказа достатъчно здрава.

— Не, това е просто скривалище. Мога да се запася с храна, в случай че за известно време се наложи да бягам.

Тейт се обърна и я погледна, след като очите им свикнаха с тъмнината.

— Кая, не ти ли е хрумвало някога да се върнеш на училище? Това няма да те убие и може да те оставят на мира, ако го направиш.

— Сигурно са разбрали, че съм сама, и ако ида, ще ме хванат и ще ме пратят в дом. Във всеки случай вече съм твърде голяма за училище. Къде ще ме сложат, в първи клас ли? — очите й се разшириха при мисълта да седи на столче, заобиколена от деца, които могат да произнасят думите и да броят до петдесет.

— И какво, завинаги ли смяташ да живееш в мочурището?

— По-добре така, отколкото да ида в приемен дом. Татко някога ни заплашваше, че ще ни даде в такъв дом, ако не слушаме. Казваше ни, че са гадни.

— Не, не са. Невинаги. Повечето семейства са добри хора, които обичат деца — възрази той.

— Значи казваш, че предпочиташ приемен дом пред живот в мочурището, така ли? — попита тя, вирнала брадичка и с ръка на хълбока.

Той помълча малко.

— Е, донеси си няколко одеяла, кибрит, в случай че застудее. Може би няколко консерви със сардини. Те траят вечно. Но не дръж прясна храна, ще привлече мечките.

— Н’им се плаша на мечките.

— Не се плаша от мечки.

 

 

До края на лятото Кая и Тейт провеждаха уроците си по четене в порутената колиба. До средата на август преполовиха „Алманахът на Пясъчния окръг“ и макар че Кая не можеше да прочете всички думи, бе разбрала повечето от тях. Алдо Лиополд я научи, че естествено наводняваните равнини са живо продължение на реките, които можеха да ги завземат отново, когато си решат. Да живееш в наводнявана по този начин равнина, е като да чакаш отстрани на реката. Кая научи къде отиват гъските през зимата и какъв е смисълът на тяхната музика. От тихите думи на Тейт, които звучаха почти като поезия, разбра, че почвата гъмжи от живот и е едно от най-големите богатства на земята, че отводняването на влажните зони изсушава земята наоколо с километри и така убива растенията и животните наред с водата. Някои семена можеха да спят с десетилетия в сухата пръст и когато водата отново се завърнеше, пробиваха през почвата и показваха личицата си. Това бяха чудеса и познания за истинския живот, които Кая никога нямаше да научи в училище. Истини, които би трябвало да знае всеки, но които, въпреки уж привидната им очевидност, сякаш се криеха като семената.

Кая и Тейт се срещаха в дървената колиба по няколко пъти в седмицата, но през повечето време тя спеше в своята къщурка или пък на плажа с чайките. Трябваше да събере дърва за огрев преди зимата и тя си го постави за задача: влачеше товари от близо и далеч и ги подреждаше внимателно между два бора. Репите в градината й едва подаваха глава над златника и въпреки това Кая имаше повече зеленчуци, отколкото можеше да изяде заедно с елените. Обра последната късна лятна реколта и складира тиквите и цвеклото в хладната сянка под паянтовите стъпала.

През цялото това време обаче се ослушваше дали не буксува някъде автомобил, пълен с мъже, дошли да я отведат. Понякога слушането беше изморително и зловещо и тя отиваше да спи в дървената колиба върху пръстения под, увита в едно от излишните одеяла. Успяваше да съчетае събирането на миди и опушването на риба така, че Тейт да може да ги закара на Джъмпин и да й докара обратно стоки. Така не оголваше много мекото си коремче.

 

 

— Помниш ли, когато прочете първото си изречение, каза, че някои думи значели много?

— Да, спомням си. Защо?

— Това важи особено за стихотворенията. Думите в стихотворенията не само ти съобщават разни неща — каза Тейт един ден, седнал на брега на потока. — Те събуждат чувствата. Дори те карат да се смееш.

— Мама ни четеше стихотворения, но не си спомням нито едно от тях.

— Чуй сега, това е на Едуард Лиър — и Тейт извади един сгънат плик и прочете:

Тогава господин Дългокрак

и господин Шкембелик

се втурнаха в морето пак

с един спонтанен вик.

Намериха те лодка там

с платна от розов плат

и стрелнаха се сред вълните

далеч назад, назад.

Кая каза с усмивка:

— Има ритъм като вълните, когато се удрят в брега.

След което навлезе в поетичната си фаза: съчиняваше стихове, докато караше лодката през мочурището или пък търсеше миди — простички рими, напевни и глупави. От клона сойка отлетя, и аз щях, имах ли крила. Те я караха да се смее на глас и запълваха няколко минути от дългия й самотен ден.

Веднъж, късно следобед, докато четеше на кухненската маса, Кая се сети за сборника стихотворения на Мама и рови, докато не го намери. Томчето беше толкова опърпано, че кориците му отдавна ги нямаше и два оръфани ластика крепяха страниците да не се разпилеят. Кая ги свали внимателно и го запрелиства. Цялата книга беше изпъстрена с бележки в полетата, а накрая имаше списък на страниците, на които бяха любимите стихотворения на Мама.

Кая се зачете в едно от тях от Джеймс Райт:

Студът ме смрази и погна

и гол се ширна двора.

Копнеех да те докосна,

в прегръдка да те затворя,

мое дете, бъбриво мое дете,

усмихнато, кротко и буйно…

 

Дървета и слънце нямаше,

изчезна всичко навън.

Майка му пееше в къщата

и чакаше като в сън.

Обичаше ни, бог знае как —

по тази земя, потънала в мрак.

И едно друго от Голуей Кинъл:

Не ми е безразлично, не…

Облякох истината с най-меки думи.

А сега… ме изпълва облекчение,

че всичко това е свършило.

Накрая изпитвам единствено жалост

към онзи копнеж за повече живот.

… Сбогом.

Кая докосна думите, сякаш бяха послание, сякаш Мама ги беше подчертала нарочно, за да може дъщеря й да ги прочете някой ден под мъждукащия пламък на газената лампа и да ги разбере. Не беше кой знае какво, не беше като написана на ръка бележка, пъхната отзад в чекмеджето за чорапи, но пак беше нещо. Кая усещаше, че думите са заредени с мощно значение, а тя не го разчита. Ако някога станеше поет, щеше да пише ясни послания.

 

 

През септември Тейт започна последната си учебна година и не можеше да идва много често при Кая, но дойдеше ли, й носеше стари учебници от училище. Не каза и дума, че учебниците по биология са твърде сложни за нея, и тя поглъщаше цели глави, с чието съдържание нямаше да се сблъска и за четири години в училище.

— Не се притеснявай — казваше той, — всеки път ще разбираш по нещичко, докато ги четеш.

И това беше вярно.

Когато дните се скъсиха, те отново започнаха да се срещат край нейната къщурка, защото не им достигаше дневна светлина, за да идат до колибата за четене. Винаги учеха навън, но една сутрин, когато задуха бесен вятър, Кая накладе огъня в печката. Никой не беше прекрачвал прага на къщурка, откакто Татко изчезна преди повече от четири години, и за нея беше немислимо да покани когото и да било вътре. Когото и да било с изключение на Тейт.

— Искаш ли да седнем в кухнята край печката? — попита тя, когато Тейт изтегли лодката на брега на лагуната.

— Разбира се — отвърна той, усетил, че не бива да придава голяма важност на поканата.

Щом пристъпи на верандата, му трябваха поне двайсет минути, за да разгледа възхитен колекциите й от пера и раковини, кости и гнезда. Когато най-сетне седнаха до масата, тя притегли стола си близо до неговия, ръцете и лактите им почти се докосваха. Просто за да се чувства близо до него.

Когато Тейт беше много зает да помага на баща си, дните се точеха безкрайно от зори до здрач. Късно една вечер Кая свали от полицата с книги на Мама първия си роман — „Ребека“ от Дафни дю Морие — и зачете за любовта. След известно време спря да чете и отиде до шкафа. Облече плажната рокля на Мама и закръжи из стаята, като развяваше поли и се въртеше пред огледалото. С разлюлени коси и бедра Кая си представяше как Тейт я кани на танц. С ръка на талията й. Все едно че тя беше Ребека.

Внезапно видя отражението си и се наведе напред с кискане. После застана неподвижно.

 

 

— Ела тук, дете — извика Мейбъл напевно един следобед. — Събрала съм ти някои неща.

Обикновено Джъмпин донасяше кашоните с вещи за Кая, но когато идваше Мейбъл, имаше по нещо специално.

— Върви да си вземеш нещата. Аз ще ти напълня резервоара — каза Джъмпин и Кая скочи на кея.

— Я виж, госпожице Кая — рече Мейбъл и вдигна една рокля в прасковен цвят с набор от шифон върху полата с цветя. Най-красивата дреха, която Кая беше виждала някога, по-красива и от плажната рокля на мама. — Такава рокля подхожда на принцеса като теб.

Тя й я премери отпред, а Кая докосна роклята и се усмихна. После, след като загърби Джъмпин, Мейбъл се наведе тежко през средата и измъкна от кашона бял сутиен.

Кая цялата пламна.

— Е, госпожице Кая, не се срамувай, сладурче. Ще имаш вече нужда и от това. И, дете, ако някога има нещо, за което искаш да поговориш с мен, нещо, което не разбираш, кажи го на старата Мейбъл. Чу ли?

— Да, госпожо. Благодаря ти, Мейбъл.

Кая пъхна сутиена на дъното на кашона под куп джинси и тениски, пакет грах и буркан бланширани праскови.

Няколко седмици по-късно, докато Кая наблюдаваше как пеликаните плуват и се хранят в морето, а лодката й подскачаше нагоре-надолу по вълните, стомахът й внезапно се сви от спазъм. Тя никога не страдаше от морска болест, а и тази болка беше много различна от всички други, които бе изпитала. Кая изкара лодката на брега при Пойнт Бийч и седна на пясъка с подвити на една страна крака като крило. Болката се изостри и тя изкриви лице, простена тихо. Сигурно я хващаше разстройство.

Най-неочаквано чу мъркането на мотор и видя, че лодката на Тейт пресича разбиващите се вълни. Тейт я забеляза, затова сви към сушата и пое към брега. Тя изсъска някаква ругатня, която бе чула от Татко. Винаги се радваше на Тейт, но не и когато можеше да й се наложи всеки момент да изтича и да клекне сред дъбовете с разстроен стомах. След като изтегли лодката си до нейната, той се свлече на пясъка до нея.

— Хей, Кая. Как си? Бях се запътил към вас.

— Хей, Тейт. Радвам се да те видя.

Тя се опита да отговори с нормален глас, но стомахът я сви силно.

— Какво има? — попита Тейт.

— В смисъл?

— Не изглеждаш добре. Какво има?

— Май съм болна. Стомахът ме свива ужасно.

— О! — Тейт се загледа в морето и зарови пръсти в пясъка.

— Може би трябва да си вървиш — каза тя с наведена глава.

— Може би трябва да остана, докато ти олекне. Ами ако не можеш да стигнеш до дома?

— Може да ми се наложи да тичам в гората. Може да повръщам.

— Може. Но не мисля, че това ще помогне — каза той тихо.

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш какво ми е.

— Тази болка различна ли е от другите стомашни болки?

— Да.

— И ти си почти на петнайсет години, нали?

— Да. Какво общо има това с болката?

Той помълча малко. Размърда крака и зарови пръстите си още по-дълбоко в пясъка. Без да я погледне, започна да обяснява:

— Може да е, знаеш ли, онова, което се случва на всички момичета на твоята възраст. Помниш ли, че преди няколко месеца ти донесох една листовка за това. Заедно с книгите по биология — Тейт я погледна за секунда с пламнало лице и отново отклони поглед.

Кая сведе очи и се изчерви цялата. Разбира се, Мама я нямаше да й каже, но наистина училищната листовка, която й донесе Тейт, обясняваше някои неща. Сега моментът беше настъпил, тя седеше на плажа и се превръщаше в жена пред очите на едно момче. Изпълниха я срам и паника. Какво трябваше да направи? Какво точно се случваше? Колко кръв щеше да изтече? Представи си как кръвта попива в пясъка около нея. Седеше безмълвна, докато острата болка раздираше стомаха й.

— Можеш ли да стигнеш до вас? — попита той, все така, без да я погледне.

— Мисля, че да.

— Всичко ще е наред, Кая. Всички момичета преминават без проблеми през това. Върви си у вас. Аз ще те следвам от разстояние, за да се уверя, че ще стигнеш.

— Излишно е.

— Не се тревожи за мен. Сега тръгвай.

Той се изправи и се запъти към лодката си, без да я погледне. Включи двигателя и я изчака доста навътре в морето, докато тя заобиколи брега до канала. От това разстояние се виждаше като точица, но Тейт я следваше, докато тя стигна лагуната си. Застанала на брега, Кейт му махна набързо със сведено лице, без да среща погледа му.

Както проумяваше сама повечето неща, Кая проумя сама и как се става жена. Но на другата сутрин още на зазоряване отиде с лодката при Джъмпин. Бледото слънце сякаш беше увиснало в гъстата мъгла, когато Кая се приближи до кея и потърси Мейбъл, макар да знаеше, че почти няма шанс тя да е там. Разбира се, Джъмпин излезе да я поздрави.

— Здравей, госпожице Кая, бензин ли ти трябва вече?

Без да слиза от лодката, Кая отговори тихо:

— Трябва да се видя с Мейбъл.

— Много съжалявам, дете, днес Мейбъл не е тук. Може ли аз да помогна с нещо?

С ниско наведена глава тя каза:

— Трябва да видя Мейбъл на всяка цена. Бързо.

— Е, в такъв случай… — Джъмпин хвърли поглед през малкия залив, но не видя да идват други лодки. Всеки, на когото му трябваше бензин по всяко време на деня и всеки ден, включително и на Коледа, можеше да разчита Джъмпин да е там — не беше пропуснал и ден през последните петдесет години, освен когато почина малкото им ангелче Дейзи. Не можеше да зареже поста си. — Ти чакай тук, госпожице Кая, аз ще изприпкам по пътеката да пратя някое дете да доведе Мейбъл. Ако дойде някоя лодка, кажи им, че се връщам веднага.

— Ще им кажа. Благодаря.

Джъмпин забърза по кея и изчезна, а Кая остана да чака и да поглежда всяка секунда към залива, ужасена, че може да пристигне лодка. Но той се върна бързо-бързо и й каза, че едни деца са отишли да извикат Мейбъл и че Кая трябвало да почака „съвсем мъничко“.

Джъмпин се зае да реди пакети с тютюн за дъвчене по рафтовете и да върши разни неща. Кая остана в лодката си. Най-сетне Мейбъл се появи забързана на кея, който се разтърси от крачките й, все едно по него стоварваха пиано. Държеше малък книжен плик и не поздрави силно, както правеше обикновено, а се надвеси над Кая и каза тихо:

— Добрутро, госпожице Кая, за какво става дума, дете? Какво има, сладурче?

Кая още повече наведе глава и промърмори нещо, което Мейбъл не чу.

— Можеш ли да слезеш от лодката, или аз да се кача при теб?

Кая не отговори и Мейбъл с всичките си деветдесет килограма стъпи първо с единия, а после и с другия крак в малката лодка, която жално се блъсна кея. Седна на средната седалка с лице към Кая на кърмата.

— Хайде, дете, кажи ми какво не е наред?

Двете събраха глави, докато Кая шепнеше, а после Мейбъл я притегли до едрата си гръд, прегърна я и я залюля. Кая отначало се вцепени, несвикнала да откликва на прегръдки, но това не обезкуражи Мейбъл и най-сетне Кая се отпусна и се сгуши в тези уютни възглавници. След малко Мейбъл се изправи и отвори кафявия амбалажен плик.

— Е, предположих какво не е наред и ти донесох някои неща.

И както седеше в лодката на Кая до кея на Джъмпин, Мейбъл й обясни подробностите.

— Виж сега, госпожице Кая, това не е нещо, от което да се срамуваш. Не е проклятие, както казват хората, това тук е началото на живота и само жена може да го дари. Сега вече си жена, момичето ми.

 

 

Когато на другиден следобед чу лодката на Тейт, Кая се скри в гъсталака от калина и загледа оттам. На всеки, който изобщо я познаваше, това би могло да се стори странно, но Тейт вече знаеше за онова толкова лично събитие, което се бе случило в живота й. Страните й пламнаха при тази мисъл. Щеше да се крие, докато той не си тръгнеше.

Тейт доближи брега и излезе от лодката, носеше бяла кутия, вързана с канап.

— Хей, Кая, къде си? — извика. — Донесъл съм кексчета от Паркър.

Кая не беше вкусвала кекс от години. Тейт извади от лодката и някакви книги, така че Кая се измъкна тихичко зад гърба му от храстите.

— О, ето те и теб. Виж само — той отвори кутията, където, спретнато подредени, се мъдреха малки кексчета с размери най-много два и половина сантиметра, с ванилова глазура и миниатюрна розова розичка отгоре. — Хайде, нападай.

Кая си взе едно и все още, без да поглежда Тейт, отхапа от него. После натъпка остатъка наведнъж в устата си. Облиза пръсти.

— Ето — Тейт остави кутията до техния дъб. — Хапни колкото искаш. Да започваме. Донесъл съм нова книга.

И толкова. Заеха се с уроците, без да продумат и дума повече за онова нещо.

Идваше есен — вечнозелените растения може и да не го забелязваха, но чинарите размахваха хиляди златножълти листа на фона на оловносивото небе. Късно един следобед след края на урока Тейт се помайваше, вместо да си тръгне. Двамата с Кая седяха на един дънер в гората. И тя най-сетне му зададе въпроса, който искаше да му зададе от месеци насам.

— Тейт, оценявам, че ме учиш да чета и всички онези неща, които ми даваш. Но защо го правиш? Нямаш ли приятелка или някой такъв човек?

— Не… е, понякога имам. Имах една, но сега нямам. Харесва ми да съм тук на спокойствие, харесвам и че толкова се интересуваш от мочурището, Кая. Повечето хора не му обръщат никакво внимание, освен да ловят риба. Смятат го за пущинак, който трябва да се пресуши и да се разоре. Хората не разбират, че повечето морски животни — включително и онези, които те ядат — имат нужда от мочурището.

Не й каза, че му е жал за нея, задето живее сама, че знае как се отнасят с нея децата от години, че хората от градчето я наричат Момичето от мочурището и измислят разни истории за нея. Една от традициите бе да се промъкват през нощта до къщурката й, да притичват в мрака и да докосват стените, нещо като посвещаване на момчетата в мъже. Какво говореше това за мъжете? Някои от тях вече се обзалагаха кой пръв ще докопа черешката й. Тези неща го вбесяваха и разстройваха.

Но не това беше основната причина да оставя за Кая пера в гората или пък да идва да я види. Онези думи, които Тейт не изрече, бяха, че чувствата му към нея наподобяват оплетено кълбо от нежна обич към изгубена сестра и пламенна любов към момиче. Той самият не можеше да го разплете, но никога не го беше връхлитала толкова мощна вълна. Чувствата бяха завладяващи, колкото болезнени, толкова и приятни.

Както ровеше с тревичка в един мравуняк, тя най-сетне го попита:

— Къде е майка ти?

През дърветата премина ветрец и разклати леко клоните им. Тейт не отговори.

— Няма нужда да ми казваш нещо — издума Кая.

— Да казвам нищо.

— Няма нужда да ми казваш нищо.

— Майка ми и малката ми сестричка загинаха в автомобилна катастрофа край Ашвил. Сестра ми се казваше Кариан.

— О! Съжалявам, Тейт. Обзалагам се, че майка ти е била наистина добра и хубава.

— Да. И двете бяха — каза Тейт на земята между коленете си. — Досега не съм споменавал на никого за това. На никого.

Особено пък на мен, помисли си Кая и каза на глас:

— Моята майка си тръгна един ден и не се върна. Сърните майки винаги се връщат.

— Е, поне можеш да се надяваш, че някой ден ще се върне. Моята със сигурност няма.

Помълчаха малко, а после Тейт продължи:

— Мисля си… — но спря и отмести поглед.

Кая се извърна към него, но той беше забил очи в земята. Мълчеше.

Тя попита:

— Какво? Какво си мислиш? Можеш да ми кажеш всичко.

Той все така продължи да мълчи. С търпението на човек, който го разбира, Кая чакаше.

Най-сетне той каза много тихо:

— Мисля, че бяха отишли в Ашвил да ми купят подарък за рождения ден. Имаше един велосипед, който много исках да имам. В „Уестърн Ауто“ не продаваха този модел, затова си мисля, че бяха отишли в Ашвил да ми го купят.

— Но ти нямаш никаква вина — възрази тя.

— Знам, но се чувствам виновен — отвърна Тейт. — Дори не си спомням какъв модел точно беше велосипедът.

Кая се наведе по-близо към него — аха да се докоснат, но не го направиха. Въпреки това като че ли разстоянието между раменете им се стопи. Кая се почуди дали и Тейт го усеща. Искаше й се да се приближи още повече, толкова, че ръцете им да се допират леко. Да го докосне. И се чудеше дали Тейт ще забележи.

И точно в този миг вятърът се усили, от клоните се откъснаха хиляди — хиляди жълти листа, които полетяха в небето. Есенните листа не падат, те летят. Не бързат, лутат се и използват този свой единствен шанс да се издигнат нагоре. Докато кръжаха, плуваха и трептяха в полъха на вятъра, те отразяваха слънчевата светлина.

Тейт скочи от дънера и й извика:

— Да видим колко листа ще хванеш, преди да паднат на земята!

Кая също побърза да стане и двамата хукнаха и заподскачаха през завесите от падащи листа, разтворили широко ръце, за да ги уловят, преди да паднат на земята. Тейт със смях се хвърли към едно листо, което беше на сантиметри от земята, хвана го, претърколи се и вдигна трофея си във въздуха. Кая разпери ръце и пусна обратно по вятъра всички листа, които беше хванала. Докато тичаше назад през тях, те се оплитаха, златни, в косите й.

После, както кръжеше, се блъсна в Тейт, който се беше изправил, и двамата замръзнаха, загледани в очите си. Спряха да се смеят. Той я хвана за раменете, поколеба се секунда, а после я целуна по устата, докато листата тихо валяха и танцуваха около тях като сняг.

Кая не знаеше нищо за целувките и главата и устните й бяха като вдървени. Двамата се откъснаха един от друг и се загледаха, учудени откъде се е взело това и какво да правят нататък. Той вдигна нежно един лист от косата й и го пусна на земята. Сърцето му блъскаше лудо. От всички разпокъсани чувства, които Кая познаваше от разпиляното си семейство, нито едно не приличаше на това.

— Сега аз ли съм ти приятелка? — попита Кая.

Той се усмихна.

— Искаш ли да бъдеш?

— Да.

— Май си твърде малка.

— Но познавам перата. Обзалагам се, че другите момичета не познават перата.

— Добре тогава.

И той я целуна отново. Този път тя наклони главата си напрани и устните й омекнаха. И за пръв път в живота сърцето й се изпълни.