Дилия Оуенс
Където пеят раците (22)

Двадесет и първа глава
Ястребът на Купър

1960 година

Горещият вятър потракваше с клоните на палмите джуджета като с малки сухи костици. Вече три дни, откакто се беше отказала да чака Тейт, Кая не ставаше от леглото. Упоена от отчаяние и жега, с влажни от пот дрехи и чаршафи, с лепнеща кожа. Изпращаше пръстите на краката си на мисия — да търсят хладни местенца между чаршафите, но те не намираха нищо.

Не забелязваше кога изгрява луната и кога всеки ден големият вирджински бухал полита надолу, за да сграбчи сойка. От леглото си чуваше мочурището отвъд в шума на крилете на косовете, но не отиваше при него. Душата я болеше от плача на чайките над плажа, които я викаха. Но за първи път през живота си не отиде при тях. Надяваше се болката от това, че ги пренебрегва, да измести раната в сърцето й. Не успя.

Апатично се чудеше какво ли е сторила, за да отпрати всички така от себе си. Собствената си майка. Сестрите си. Цялото си семейство. Джоди. А сега и Тейт. Най-горчивите й спомени бяха незапомнените дати, на които членовете на семейството й изчезваха по пътеката. Последните проблясъци на белия шал през листата. Купчината къси чорапи, оставени върху дюшеците на пода.

Същото беше и с Тейт, с живота и с любовта. Сега вече нямаше Тейт.

„Защо, Тейт, защо? — мърмореше тя глухо в чаршафите. — Уж беше различен. Уж щеше да останеш. Каза, че ме обичаш, но такова нещо няма. Няма нито един човек на света, на когото да мога да разчитам.“ Някъде дълбоко в себе си Кая си обеща вече никога да не се доверява и да не обича никого.

Винаги намираше в себе си сили и воля да се измъкне от тресавището, да направи следващата стъпка, независимо колко колеблива бе тя. И докъде я беше докарал този неин дух? Потъваше в неспокоен сън и се будеше.

Изведнъж слънцето — силно, ярко и прежурящо — я блъсна в лицето. Никога през живота си не беше спала до обяд. Чу тихо шумолене и когато се надигна на лакът, видя, че един ястреб на Купър, едър колкото гарван, е застанал от другата страна на мрежата на вратата и наднича вътре. За пръв път от дни в Кая се размърда някакво любопитство. Тя се надигна и ястребът отлетя.

Най-сетне направи каша от гореща вода и царевичен булгур и се запъти да нахрани чайките. Щом излезе на плажа, те всичките закръжиха и се застрелкаха суетливо, а тя падна на колене и започна да им хвърля храна по пясъка. Когато се скупчиха около нея, усети как перата им се докосват до ръцете и бедрата й и отметна назад глава с усмивка. Нищо че по бузите й течаха сълзи.

След Четвърти юли Кая два месеца не напусна дома си, не излезе в мочурището и не отиде при Джъмпин за бензин или продукти. Хранеше се със сушена риба, миди и стриди. Царевична каша и зеленчуци.

Когато опразни всичките рафтове, най-сетне пое с лодката към Джъмпин да се запаси, но не остана да бъбри с него както обикновено. Свърши си работата и го остави да стои и да гледа подире й. В крайна сметка нуждата й от хора винаги я нараняваше.

Няколко сутрини по-късно ястребът на Купър отново кацна на стълбите й и занаднича през мрежата. „Колко странно — помисли си тя и наведе глава към него. — Хей, Куп.“

Той хвръкна с лек подскок, отмина я в полет, а после се издигна в облаците. Докато го наблюдаваше, Кая си каза: „Трябва да се върна в мочурището“. Изкара лодката и се плъзна сред каналите и насрещните течения в търсене на птичи гнезда, пера или раковини за пръв път, откакто Тейт я беше изоставил. Дори и сега не можеше да не мисли за него. Интелектуалният чар на хубавите момичета в Чейпъл Хил го беше подмамил. Кая не можеше да си представи как изглеждат жените в колежа, но каквито и да бяха, явно бяха по-добри от рошавата и боса търсачка на миди, която живееше в схлупена къщурка.

До края на август животът й отново напипа руслото си — Кая плаваше с лодката, събираше, рисуваше. Месеците минаваха. Ходеше при Джъмпин само когато продуктите й свършваха, но много малко разговаряше с него.

Колекциите й ставаха все по-зрели, по-методично категоризирани по разред, род и вид, по възраст, в зависимост от износването на костите, по размер до милиметри за перата или пък по най-фините оттенъци на листата. Науката и изкуството обединяваха сили — цветове, светлина, видове, живот, — извайваха шедьоври от знание и красота, които изпълваха всеки ъгъл на къщурката й. Нейният свят. Беше израснала с тях — като стеблото на асма — самичка, но свързваща всички чудеса в едно.

Наред с нарастването на сбирките обаче растеше и самотата й. В гърдите на Кая се бе настанила болка с размерите на сърцето й. Нищо не я облекчаваше. Нито чайките, нито великолепните залези, нито дори и най-редките раковини.

Месеците се изнизаха в година.

Самотата й порасна по-голяма от нея самата. Тя копнееше за нечий глас, за присъствие, за докосване, но много повече й се искаше да опази сърцето си.

Месеците се изнизаха в още една година. И в още една.