Дилия Оуенс
Където пеят раците (10)

Девета глава
Джъмпин^[1]

1952 година

Седнала на носа, Кая наблюдаваше как мъглата пресяга пръсти към лодката им. Отначало над главите им струяха разпокъсани облаци, после мъглата ги загърна със сивия си плащ, чуваше се само тихото тик-тик-тик на двигателя. След минути обаче отпред неочаквано изникнаха цветни петна, докато пред очите им не се очерта очуканият силует на морската бензиностанция — все едно че се движеше тя, а не те. Татко угаси двигателя и лодката се бутна леко в кея. Кая беше идвала тук само веднъж. Собственикът, възрастен чернокож, скочи от стола да им помогне — причината, поради която го наричаха Джъмпин. Бели бакенбарди и прошарена коса обрамчваха широкото му щедро лице с кръгли като на бухал очи. Висок и слаб, той като че ли никога не спираше да говори, да се усмихва и да отмята назад глава, докато се смееше по свой си начин със силно стиснати устни. Не беше облечен с работен гащеризон както повечето работници, а носеше изгладена и закопчана синя риза, възкъс тъмен панталон и работни обувки. Не често, но понякога през най-горещите летни дни добавяше и опърпана сламена шапка.

Бензиностанцията му за гориво и стръв се люшкаше на собствения си несигурен кей. От най-близкия дъб на брега, на около дванайсетина метра през лагуната беше опънат кабел, който го държеше здраво. В незапомнени времена, някъде преди Гражданската война, прапрадядото на Джъмпин беше построил кея и къщурката от кипарисови дъски.

Три поколения бяха ковали навсякъде по нея ярки метални реклами — безалкохолно „Ней Грейп“, кола „Ройъл Краун“, „Камъл Филтърс“, наред с двайсетгодишна поредица от автомобилни регистрационни номера на Северна Каролина — и само най-гъстата мъгла можеше да скрие този взрив от цветове от идващите откъм морето хора.

— Здравейте, господин Джейк. Как сте?

— Добре. Събудих се и още шавам — отвърна Татко.

Джъмпин се разсмя, като че ли никога не беше чувал тази изтъркана фраза.

— Довели сте и малката си дъщеричка с вас и изобщо. Това е много добре.

Татко кимна. А после добави, сякаш му беше хрумнало допълнително:

— Да, това тук е дъщеря ми, госпожица Кая Кларк.

— Е, горд съм да се запозная с теб, госпожице Кая.

Кая се втренчи в босите си крака, но не откри там отговор.

Това не смути Джъмпин и той продължи да говори за добрия риболов напоследък. А после попита Татко:

— Ами, да го напълня ли, господин Джейк?

— Да, налей го чак догоре.

Мъжете поговориха за времето, за риболова, после отново за времето, докато резервоарът не се напълни.

— Хубав ден на всички ви сега — каза Джъмпин, докато им хвърляше въжето.

Татко излезе бавно в блесналото море — на слънцето му отне по-малко време да погълне мъглата, отколкото на Джъмпин да напълни резервоара. В продължение на няколко километра лодката заобикаляше с пухтене обраслия с борове полуостров близо до Баркли Коув, където Татко я привърза за издълбаните от въжетата стълбове на градския кей. Наоколо шетаха рибари, които опаковаха рибата и връзваха въжетата.

— Мисля, че можем да хапнем няк’ва ресторантска манджа — каза Татко и я поведе покрай вълнолома към ресторантчето „Баркли Коув“.

Кая не беше опитвала никога ресторантска храна, никога не беше стъпвала дори вътре. Сърцето й заблъска, докато тя отупваше калта от твърде окъселия си гащеризон и оправяше разрошената си коса. Когато Татко отвори вратата, всички посетители спряха насред хапката. Няколко мъже кимнаха леко на Татко, жените се намръщиха и извърнаха глави. Едната изсумтя:

— Сигурно не могат да прочетат, че тук се влиза с ризи и обувки.

Татко посочи на Кая да седне на масичка с изглед към кея. Кая не можеше да прочете менюто, но той й описа по-голямата част от него и тя си поръча пържено пиле, картофено пюре, сос, грах и содени питки, пухкави като току-що набран памук. Той си взе пържени скариди, сирене с пипер, пържена бамя и пържени зелени домати. Сервитьорката сложи пред тях на масата цяла чиния с парченца масло върху ледени кубчета, кошничка с царевичен хляб и содени питки и изстуден сладък чай, колкото им душа иска. За десерт си взеха плодов сладкиш с къпини и сладолед. Кая така се натъпка, че се уплаши да не повърне, но реши, че си е струвало.

Докато Татко плащаше на касата, Кая излезе на тротоара, където над залива тегнеше силната миризма от рибарските лодки. Беше завила в мазна салфетка остатъка от пилето и содените питки. Джобовете на гащеризона й бяха натъпкани с тънки солени бисквитки, които сервитьорката беше оставила на масата — да си взимат.

— Здравей — чу Кая тихо гласче зад себе си и когато се обърни, видя около четиригодишно момиченце с руси къдрици, вдигнало към нея лице.

Беше облечено с небесносиня рокля и протягаше ръчичка. Кая зяпна ръчичката — беше пухкава и може би най-чистото нещо, което Кая бе виждала в живота си. Не я бяха мили със сапун за пране и със сигурност нямаше кал от миди под ноктите си. После погледна момиченцето в очите, където се отразяваше тя самата просто като друго дете.

Премести салфетката в лявата си ръка и протегна дясната бавно към ръката на момиченцето.

— Хей ти, махай се оттам! — госпожа Териза Уайт, съпругата на методисткия свещеник, изхвърча внезапно от вратата на обущарския магазин „Бъстър Браун“.

Баркли Коув сервираше религията си твърдо сварена и добре препържена. Колкото и да беше малко, градчето издържаше четири църкви, и то само за белите, цветнокожите имаха още три.

Естествено, пасторите и свещениците, да не говорим за съпругите им, се радваха на уважение в градчето и се обличаха и държаха в съответствие с положението си. Териза Уайт често носеше пастелни поли и бели блузи, с подходящи по цвят обувки и чанта.

Сега тя се втурна към дъщеря си и я вдигна на ръце. След като се дръпна от Кая, отново пусна детето на тротоара и клекна до него.

— Мерилин, миличка, не се приближавай до това момиче, чу ли? То е мръсно.

Кая гледаше как майката прекарва пръсти през къдриците на детето и не пропусна да забележи колко дълго двете задържаха погледите си.

От „Пигли Уигли“ излезе друга жена и бързо се приближи до тях.

— Добре ли си, Териза? Какво стана? Това момиче да не е досаждало на Мерилин?

— Видях го навреме. Благодаря ти, Джени. Ще ми се тези хора да не идват в града. Погледни я само. Мърлява. Направо противна. В момента върлува стомашен вирус и със сигурност знам, че е дошъл от тях. Миналата година ни докараха дребна шарка, а това е сериозно — Териза си тръгна, притиснала детето.

Точно тогава Татко с няколко бири в кафяв амбалажен плик подвикна зад гърба й.

— К’во правиш? Хайде, да се махаме оттук. Отливът започна.

Кая се обърна и го последва, докато плаваха към дома си в мочурището, все виждаше къдриците и очите на майката и дъщерята.

Татко все така изчезваше за по няколко дни, но не толкова често, колкото преди. И когато се весваше, не рухваше в алкохолно вцепенение, а сядаше да се храни и си говореха. Една вечер играха на карти и той се кикотеше, когато Кая печелеше, а тя се кискаше, прикрила уста с ръка, като възпитано момиче.

Слезеше ли от верандата, Кая поглеждаше към пътеката и си мислеше, че макар дивата глициния да увяхваше с отминаването на пролетта, а майка й да си беше тръгнала в края на миналото лято, тя може би щеше все пак да види Мама да се прибира през пясъка. Със същите обувки, имитация на крокодилска кожа. Сега, когато те с Татко ходеха за риба и разговаряха, можеше да се опитат отново да бъдат семейство. Татко ги биеше всичките, най-вече, когато беше пиян. Но когато беше трезвен няколко дни подред, ядяха заедно пилешка яхния, а веднъж пуснаха на плажа хвърчило. После отново пиене, крясъци и бой. Подробностите при някои от пристъпите му се бяха врязали дълбоко в съзнанието на Кая. Веднъж Татко блъсна Мама в стената на кухнята и продължи да я удря, докато тя не се свлече на пода. Кая докосна ръката му и го замоли с ридания да спре. Той я сграбчи за раменете и като й крещеше да си свали джинсите и гащите, я наведе над кухненската маса. С едно-единствено плавно и отработено движение смъкна колана от панталона си и я нашиба с него. Разбира се, че тя си спомняше острата болка, разкъсваща голото й дупе, но колкото и да беше странно, много по-живо си спомняше джинсите, смъкнати около кльощавите й глезени. И как Мама, рухнала в ъгъла до кухненската печка, плачеше на глас. Кая не знаеше защо беше избухнала кавгата.

Но ако Мама се върнеше сега, когато Татко се държеше свястно, можеха да започнат на чисто. На Кая и през ум не й беше минавало, че Мама ще си иде, а Татко ще остане. Но знаеше, че майка й няма да я изостави завинаги — ако беше жива някъде там по света, щеше да се върне. Кая все още виждаше сочните й червени устни, когато Мама пееше в такт с радиото, и чуваше думите й: „Слушай внимателно как приказва господин Орсън Уелс, той говори като истински джентълмен. Никога не казвай ня’а — това дори не е дума“.

Мама рисуваше приливните устия и залезите с ярки маслени и водни бои, сякаш ги беше взела от земята. Беше донесла със себе си някои неща за рисуване и купуваше по някоя дреболия от „За пет цента“. Понякога Мама оставяше Кая да рисува свои си картини върху кафявите амбалажни пликове от „Пигли Уигли“.

В началото на септември след това риболовно лято, в един избелял от жега следобед Кая отиде до пощенската кутия в края на пътеката. Докато прелистваше рекламите за хранителни продукти, изведнъж замръзна намясто, беше видяла син плик, адресиран с четливия почерк на Мама. Няколко листа на чинара вече жълтееха както тогава, когато тя си тръгна. През цялото това време от нея нямаше следа, а сега — писмо. Кая го загледа втренчено, вдигна го срещу светлината, прокара пръсти по идеално наклонените букви. Сърцето й думкаше в гърдите.

„Мама е жива. Живее някъде другаде. Защо не се е върнала у дома?“

Дощя й се да разпечата плика, но единствената дума, която можеше да прочете, беше собственото й име, а то не беше върху плика.

Тя изтича до къщурката, ала Татко беше отишъл някъде с лодката. Затова подпря писмото върху солницата на масата, където той щеше да го види. Докато вареше папуда^[2] с лук, все поглеждаше писмото да не изчезне.

През няколко секунди изтичваше до кухненския прозорец и се ослушваше за бръмченето на мотора. А после Татко изведнъж закуцука по стълбите. Смелостта й я напусна и тя се промуши покрай него, като извика, че отива в нужника и че вечерята скоро ще е готова. Постоя в миризливия клозет, докато сърцето й се спускаше в стомаха. Покачена върху дървената седалка, надничаше през една дупка във вратата, без да знае какво точно да очаква.

После чу как вратата на верандата се трясва и видя Татко да върви към лагуната. Отиде право при лодката с хартиен плик в ръка и замина с нея. Кая изтича обратно в къщата, влезе в кухнята, но писмото го нямаше. Започна да отваря чекмеджетата на кухненския бюфет, прерови шкафа. „То е и мое! Толкова е мое, колкото и твое!“ Върна се отново в кухнята и надникна в кофата за боклук, където намери пепелта от писмото в рамка от синя хартия. Извади изгорялото с лъжица и го сложи на масата, малка купчинка остатъци в черно и синьо. Прерови боклука късче по късче — може би някои думи бяха пропаднали на дъното. Но нямаше нищо, освен следи от пепел по обелките от лук.

Тя седна до масата, папудата все още къкреше в тенджерата, и се загледа в малката купчинка. Може би Татко ще ми каже какво е написала. Не бъди глупава — по-скоро над мочурището ще завали сняг.

Дори пощенската марка беше изгоряла. Сега Кая нямаше да разбере никога къде е Мама. Тя изсипа пепелта в малко шишенце и го скри в кутията от пури до леглото си.

Татко не се прибра онази нощ, нито на следващия ден, а когато най-сетне се върна, беше старият пияница, който залитна през вратата. Когато Кая събра смелост да попита за писмото, той изръмжа:

— Не е твоя работа — и после, — тя ня’а да се върне, така че просто забрави за това.

С хартиения плик в ръка той повлече крак към лодката.

— Не е вярно — изкрещя Кая подире му, стиснала юмруци отстрани до тялото си. Изгледа го как заминава, а после извика на безлюдната лагуна: — Ня’а дори не е дума!

По-късно се чудеше дали не е трябвало сама да отвори писмото, без дори да го показва на Татко. Тогава щеше да запази думите, за да ги прочете някой ден, а той щеше да се чувства по-добре, ако не знаеше за тях.

Татко никога повече не я взе със себе си за риба. Онези топли дни бяха като продължение на мач. Ниските облаци се бяха разтворили и слънцето за кратко беше огряло нейния свят, а после облаците отново се затвориха, тъмни и застрашителни.

Кая не си спомняше как да се моли. Кое беше важно — как си държиш ръцете или колко силно стискаш очи? „Може би, ако се моля, Мама и Джоди ще се върнат у дома. При всички крясъци и олелия онзи живот беше по-добър от тази каша от булгур на буци.“

Пееше сбъркани откъси от химни — „и Той върви с мен, докато все още има роса по розите“ — единственото, което помнеше от малката бяла църквица, където Мама я заведе няколко пъти. За последен път отидоха там на Великден, преди Мама да си тръгне, но Кая си спомняше от празника само крясъци и кръв, как някой падна и те с Мама побягнаха, така че изобщо потисна този спомен.

Погледна през дърветата към лехите царевица и ряпа на Мама, вече целите буренясали. Със сигурност нямаше рози.

„Забрави. Кой господ ще дойде в такава градина?“