Дилия Оуенс
Където пеят раците (2)

Първа глава
Мама

1951 година

Утрото пламтеше толкова по августовски горещо, че влажният дъх на мочурището бе окичил дъбовете и боровете с мъгла. Участъците, обраснали с палми джуджета, бяха необичайно тихи, с изключение на бавното пляскане на крилете на чаплите, които излитаха от лагуната. И тогава Кая, която по онова време бе шестгодишна, чу как шумно се затръшна замрежената врата на верандата. Както стоеше върху една табуретка, тя спря да остъргва остатъците от кашата от царевичен булгур по тенджерата и я натопи в мивката с поизветрял препарат. Вече не чуваше никакъв звук, освен собственото си дишане. Кой беше напуснал къщурката? Не можеше да е Мама. Тя никога не хлопваше вратата.

Но когато Кая изтича на верандата, видя майка си, облечена с дълга кафява пола с цепки, които се отваряха на глезените, докато тя крачеше с обувките си на високи токчета по песъчливата пътека. Обувките с тъпи върхове бяха имитация на крокодилска кожа. Единствените й официални. На Кая й се дощя да я извика силно, но знаеше, че не бива да буди Татко, затова отвори вратата и застана на паянтовите стъпала от тухли и дъски. Оттам видя и синият пътнически куфар, който носеше Мама. Обикновено с увереността на кутре, Кая знаеше, че майка й ще се прибере с месо, увито в промазана кафява хартия, или с пиле с провиснала глава. Но никога досега не бе ходила за това с крокодилските си обувки и никога не взимаше куфар.

Мама винаги се обръщаше да погледне назад оттам, където свършваше пътеката, вдигаше високо ръка и размахваше бяла длан, преди да поеме по пътя, който лъкатушеше през лонгозните гори, обраслите с тръстика лагуни и може би — ако позволяваше приливът — най-сетне стигаше до града. Но днес тя продължи напред, без да се обърне, като залиташе по коловозите. Високата й фигура ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между дърветата, докато сред листата остана да проблясва само белият й шал. Кая бързо изтича до мястото, откъдето се виждаше пътят. Сигурно Мама щеше да й махне оттам, но когато стигна, успя да зърне за миг само синия куфар — какъв неподходящ за гората цвят, — преди той да изчезне от погледа й. Като гъста черна кал някаква тежест притисна гърдите на момиченцето, когато то се върна да чака на стъпалата.

Кая беше най-малкото от петте деца — останалите бяха много по-големи от нея, макар че по-късно не можеше да си спомни кой на колко години беше. Живееха с Мама и Татко, натъпкани натясно като в заешка дупка в грубо скована паянтова къщурка, чиято оградена веранда се блещеше изпод дъбовете.

Джоди — най-близкият й по възраст брат, който въпреки това беше седем години по-голям от Кая, излезе от къщата и застана зад нея. Той имаше тъмни очи и черни коси като нейните, учеше я коя птица как пее, как се казват звездите и как да управлява лодка през обрасналите с жилава острица участъци вода.

— Мама ще се върне — каза той.

— Не съм сигурна. Обула е крокодилските си обувки.

— Майките не оставят децата си. Не им е в природата.

— Ама ти нали ми разказа за онази лисица, която изоставила малките си.

— Да, но на онази лисица кракът й беше разкъсан. Щеше да умре от глад, ако се беше опитала да изхрани себе си и лисичетата. По-добре беше да ги изостави, да й зарасне раната, а после да се окучи с нови, когато може да ги отгледа. Мама не гладува, ще се върне — Джоди съвсем не беше толкова сигурен в думите си, но го каза заради Кая.

Със свито гърло Кая прошепна:

— Но Мама носеше синия си куфар, все едно отива на някакво важно място.

Къщурката се гушеше зад палми джуджета, които бяха плъзнали по пясъчните плитчини до огърлицата от зелени лагуни и цялото мочурище зад тях в далечината. Простираха се километри, обрасли с тръстиковидни треви, толкова жилави, че растяха дори и в солената вода, с пръснати из тях силно наведени дървета, сякаш поели формата на вятъра. От другата страна на къщурката се диплеха дъбови гори и закриваха най-близката лагуна, чиято повърхност кипеше от живот. През дърветата от морето нахлуваха солен въздух и крясъците на чайките.

От средата на шестнайсети век насам в заявяването на територия не бяха настъпили много промени. Пръснатите из мочурищата парцели земя не бяха узаконени, само бяха отбелязани по естествен начин от различните дезертьори — до границата на поточето от тази страна, до изсъхналия дъб от онази. Човек не сковава в блато навес от палмова дървесина, освен ако не бяга от някого или не е стигнал до края на пътя си.

Мочурището се охраняваше от разчленена брегова ивица, кръстена от най-ранните изследователи „Гробището на Атлантика“, тъй като силните насрещни течения, ураганните ветрове и плитчините са разпердушинвали плавателните съдове като книжни корабчета покрай онова, което е щяло да стане брегова линия на Северна Каролина. В бордовия дневник на един кораб пишело: „… кръстосвахме покрай брега… но не намирахме достъп. Свирепа буря ни връхлетя… и бяхме принудени да се върнем в морето, за да спасим себе си, и ни понесе бързеят на силно течение…“.

„Земята беше мочурлива и блатиста и ние се завърнахме на кораба си… Колко обезсърчаващо за онези, които насетне ще дойдат да се заселват тук.“

Хората, които търсели добра земя, продължили нататък, а в мрежата на прословутите мочурища се задържала разнородна сбирщина от разбунтували се моряци, корабокрушенци, длъжници и бегълци от войните, данъците или пък от законите, които не им харесвали. Онези, които не били покосени от маларията или погълнати от тресавищата, еволюирали до племе горски жители от няколко раси и най-различни култури, като всеки от тях можел да изсече горичка само с една томахавка и да влачи с километри на гърба си убит елен. Също като крайречните гризачи всеки си имал очертана територия и въпреки това трябвало да се свива по периферията или просто някой ден да изчезне в тресавището. След още двеста години към тях се присъединили избягалите в мочурището роби, наричани марони, както и освободени роби, голи като пушки и притиснати от всички страни, които се били пръснали из влажните земи заради нищожните възможности, предлагани им там.

Земята може и да била сиромашка, но в никой случай не била постна. Предлагала изобилие от всякакви живинки — от гърчещите се морски раци, заровените в калта речни раци, водните птици, рибите, скаридите и стридите до охранените елени и тлъстите гъски по бреговете й. Човек, готов да се потруди за вечерята си, нямало никога да гладува.

Сега беше 1951 година, така че вече четири века някои от заявените земи се притежаваха от несвързани помежду си и нерегистрирани лица. Повечето бяха дошли още преди Гражданската война. Други се бяха настанили незаконно в по-близки времена, особено след световните войни, когато мъжете се завръщали сломени и без пукнат грош. Мочурището не ги ограничавало, само ги определяло и като всяка свещена земя, пазело дълбоко тайните им. Никой не го било грижа, че живеели на тази земя, защото никой не я искал. В крайна сметка това били необработваеми блата.

Както уискито, така и законите на жителите на мочурището били контрабандни — това не били закони, изсечени върху каменни плочи или записани в документи, те били залегнали много по-дълбоко, в гените им. Древни и естествени като законите, които се излюпвали сред соколите и гугутките. Когато бил притиснат в ъгъла, отчаян или изолиран, човек се обръщал към онези инстинкти, които гарантирали пряко оцеляването му. Бързи и справедливи. Те винаги били печелившата карта, защото, за разлика от по-кротките гени по-често се предавали от едно поколение на друго. Въпросът бил не на морал, а на проста математика. Гугутките се бият помежду си не по-рядко от соколите.

Онзи ден Мама не се върна. Никой не продума за това. Най-малкото пък Татко. Вмирисан на риба и на нелегално варен алкохол, той затрака с капаците на тенджерите.

— К’во има за вечеря?

Със сведени очи братята и сестрите свиха рамене. Татко изруга грубо, а после закуцука навън, обратно в гората. И преди се бяха карали. Мама дори си бе тръгвала един-два пъти, но винаги се връщаше и гушваше онзи, който ставаше за гушкане.

Двете по-големи сестри приготвиха вечеря от червен боб и царевичен хляб, но никой не седна да се храни на масата, както щяха да направят при Мама. Всеки загреба боб от тенджерата, плесна отгоре комат царевичен хляб и отиде да го яде на дюшека си върху пода или на избелелия диван.

Кая не можа да хапне. Тя седеше върху стъпалата на верандата и гледаше към пътеката. Висока за годините си, слаба като вейка, тя имаше силно загоряла кожа и права коса, черна и гъста като гарваново крило.

Мракът сложи край на бдението й. Макар че квакането на жабите щеше да заглуши звуците от всякакви стъпки, тя все пак легна на леглото си на верандата и се заслуша. Та нали тази сутрин се бе събудила от цвъртенето на бекон в тигана и аромата на содени питки, руменеещи във фурната на кухненската печка.

Навлече гащеризона си и изтича в кухнята да извади чиниите и вилиците. Да махне гъгриците от царевичния булгур. Повечето утрини Мама я прегръщаше с широка усмивка, „Добро утро, мое специално момиче“ — и двете като в танц се заемаха с домакинските задължения. Понякога Мама пееше народни песни или декламираше детски стихотворения като например И това прасенце отиде на пазар. Или пък повличаше Кая в ритъма на буен танц: двете тропаха с крака по дъсчения под, докато не заглъхнеше музиката от транзистора, който като че ли пееше сам на себе си от дъното на варел. Други сутрини пък Мама говореше за разни възрастни неща, които Кая не разбираше, но схващаше, че думите на Мама трябваше да идат някъде, затова ги попиваше през кожата си, докато слагаше още дърва в печката за готвене. И кимаше, все едно разбира.

После започваха да се суетят, докато вдигнат и нахранят всички. Татко го нямаше. Той имаше две състояния — да мълчи или да крещи. Затова беше просто чудесно, когато оставаше да си доспи или пък изобщо не се връщаше вкъщи.

Тази сутрин обаче Мама беше смълчана, не се усмихваше и очите й бяха зачервени. Тя завърза белия си шал по пиратски, ниско през челото, но под него се провиждаха мораво — жълтите очертания на синина. Веднага след закуска, още преди да измият съдовете, Мама нахвърли някои вещи в куфара и пое към пътя.

На другата заран Кая отново застана на пост върху стъпалата, втренчена с тъмните си очи в пътеката като в тунел в очакване на влака. Мочурището отзад бе забулено с толкова ниска мъгла, че пухкавият й долен край стигаше направо до калта. Кая барабанеше с пръстите на босите си крака, хвърляше стръкчета трева по ларвите на мравколъвите, но едно шестгодишно дете не можеше да седи дълго на едно място и скоро тя се измъкна към приливните плитчини, където водата се засмукваше между пръстите на краката й. Клекнала на края на бистрата вода, тя наблюдаваше как рибките лещанки се стрелкат между огрените от слънцето места и сенките.

Джоди й изкрещя нещо откъм палмите. Тя го зяпна — може би идваше с новини. Но докато сновеше между острите листа, от небрежния начин, по който се движеше, Кая разбра, че Мама не е у дома.

— Искаш ли да играем на пътешественици? — попита я той.

— Ами ти каза, че си твърде стар, за да играеш на пътешественици.

— Не-е, само така си приказвах. Не съм толкова стар. Хайде да се надбягваме!

Те хукнаха през плитчините, а после през гората към плажа. Тя изписка, когато той я задмина, и се смя, докато не стигнаха при големия дъб, прострял огромните си ръце над пясъка. Джоди и по-големият му брат Мърф бяха заковали няколко дъски в клоните му като наблюдателница и укрепление на дървото. Сега повечето от тях бяха изпопадали, увиснали на ръждясалите пирони.

Когато й разрешаваха изобщо да се включи в игрите им, Кая обикновено беше робиня, която носи на братята си топли содени питки, отмъкнати от тавата на Мама.

Но днес Джоди каза:

— Можеш да си капитан.

Кая вдигна дясната си ръка с жест за атака: „Гони испанците!“. Отчупиха си пръчки саби и се врязаха в гъсталака от калина, за да пронижат с крясъци врага.

А после желанието й за игра наужким се изпари със същата лекота, с която я бе завладяло, и тя седна на обрасъл с мъх дънер. Джоди също седна безмълвно до нея. Искаше му се да й каже нещо, за да разсее мислите й за Мама, но думите не идваха и те продължиха да наблюдават плаващите сенки на крачещите из водата птици.

По-късно Кая се върна на стъпалата на верандата и остана дълго да чака, но когато погледът й стигнеше до края на пътечката, тя не се разплакваше. Лицето й бе неподвижно, устните — стиснати на тънка черта под търсещите очи. Но Мама не се върна и този ден.