Дилия Оуенс
Където пеят раците (16)

Петнадесета глава
Играта

1959 година

На другия ден с притиснати до бузите си ръце Кая се приближи бавно до пъна, почти изричаше наум молитва. Но на пъна нямаше перо. Тя сви устни.

— Разбира се. Трябва и аз да му оставя нещо.

Напипа в джоба си опашното перо от млад белоглав орел, което беше намерила сутринта. Само човек, който познаваше птиците, щеше да разбере, че това раздърпано перо на петънца принадлежи на орел. Тригодишен, още незакачулен. Не беше толкова ценно, колкото опашното перо на птицата фаетон, но все пак беше нещо скъпо. Тя го остави внимателно върху пъна и го притисна отгоре с малък камък, за да не го отвее вятърът.

Тази нощ с кръстосани под главата ръце Кая лежеше на леглото на верандата, а по устните й играеше лека усмивка. Семейството й я беше зарязало да оцелява в тресавището, но ето че се беше намерил някой, който да идва сам и да й оставя подаръци в гората. Кая и досега изпитваше известна несигурност, но колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше, че момчето й мисли зло. Не прилягаше на човек, който харесва птиците, да е подъл.

На другата сутрин Кая скочи от леглото и се зае с онова, което Мама наричаше „основно почистване“. Седнала до тоалетката на Мама, Кая възнамеряваше само да прегледа какво е останало по чекмеджетата, но когато вдигна ножицата на Мама от стомана и бронз с отвори за пръстите, оформени със сложно преплетени орнаменти от лилии, тя внезапно изтегли назад косата си, която не беше подстригвана, откакто Мама си беше отишла преди повече от седем години, и отряза от нея двайсетина сантиметра. Сега косата й падаше малко под раменете. Огледа се в огледалото, отметна леко глава и се усмихна. Търка с четка ноктите и разресва косата си, докато не залъщя.

След като върна намясто ножицата и четката за коса, Кая се зарови в старата козметика на Мама. Фон-дьо-тенът и ружът бяха изсъхнали и напукани, но трайността на червилото сигурно се измерваше с десетилетия, защото, когато Кая отвори тубичката, то изглеждаше свежо. Тя си сложи червило за пръв път в живота си: в детството си никога не се беше обличала като голяма жена. Размаза го с устни, после отново се усмихна в огледалото. Реши, че изглеждаше поне мъничко хубава. Не колкото Мама, но доста приятна. Изкикоти се, а после изтри червилото. Точно преди да затвори чекмеджето, мерна шишенце изсъхнал лак за нокти „Ревлон“ — бледорозов.

Вдигна малката стъкленица и си припомни как Мама се беше върнала веднъж от града не с друго, а с това шишенце лак за нокти. Заяви, че лакът наистина щял да подхожда на мургавата им кожа. Сложи Кая и двете й по-големи сестри да седнат една до друга на избелелия диван, каза им да протегнат босите си крака и лакира всичките им пръсти на краката и на ръцете. После лакира и своите и те се смяха и се забавляваха, като тичаха из двора и показваха една на друга розовите си нокти. Татко беше отишъл някъде, но лодката беше закотвена в лагуната. И на Мама й хрумна да качи всички момичета в лодката — нещо, което никога не бяха правили.

Покатериха се в лодката и продължиха да лудуват, като че ли бяха пийнали. Наложи се да дръпнат няколко пъти въженцето на стартера, за да потеглят, но най-сетне успяха и поеха — Мама насочи лодката през лагуната в тесен канал, който водеше към мочурището. Носеха се като перце по каналите, но Мама не познаваше много пътищата и когато навлязоха в една плитка лагуна, заседнаха в лепкавата черна кал, гъста като катран. Опитаха се да избутат лодката с пръти насам и натам, но тя не помръдваше. Не им оставаше нищо друго, освен да се смъкнат отстрани, както бяха облечени с поли, и да затънат до колене в тинята.

Под виковете на Мама: „Сега да не я обърнете, момичета, да не я обърнете“, те теглиха лодката, докато не се освободи, като пищяха при вида на изкаляните си лица. Малко трудничко се покатериха отново вътре и се пльоснаха отстрани като току-що уловена риба. И вместо да седнат на седалките, и четирите се натъпкаха на дъното на лодката, наредени една до друга, вдигнаха крака до небето и замърдаха с пръсти, а розовите им нокти проблясваха изпод калта.

Докато лежаха там, Мама каза: „Сега слушайте, това е като житейски урок. Да, заседнахме, но какво направихме ние, момичетата? Превърнахме го в забавление, смяхме се. За това са сестрите и приятелките. Да се подкрепят дори и в калта, особено в калта“.

Мама не беше купила лакочистител, затова, когато лакът започна да се бели и лющи, ноктите на краката и ръцете им станаха на избелели петна, но и така им напомняха за добре прекараното време и за онзи житейски урок.

Загледана в старото шишенце лак, Кая се опита да си представи лицата на сестрите си. И каза на глас:

— Къде си сега, Мамо? Защо не остана?

На другия ден следобед, още щом стигна поляната с дъбовете, Кая забеляза ярките и неестествени цветове на фона на приглушеното зелено и кафяво на гората. На пъна имаше малка картонена опаковка от мляко в червено и бяло, а до нея — още едно перо. Изглежда, момчето беше вдигнало мизата. Кая приближи и първо взе перото.

Сребристо и меко, то беше от качулката на нощна чапла, една от най-красивите птици в мочурището. После Кая надзърна в картонената опаковка. Вътре имаше здраво увити пакетчета със семена — репи, моркови и зелен боб, — а на дъното й, опакована в амбалажна хартия, автомобилна свещ за мотора на лодката. Кая отново се усмихна и се завъртя в кръг. Беше се научила да се оправя без повечето неща, но от време на време й трябваше свещ за двигателя. Джъмпин я беше научил как да прави някои дребни поправки, за всяка част обаче се налагаше да ходи до града и да плаща в брой.

А ето че имаше резервна свещ за двигателя, когато й потрябваше. В повече. Кая усети сърцето си пълно. Със същото чувство, както когато имаше пълен резервоар с бензин или пък наблюдаваше залеза в пересто оцветеното небе. Стоеше съвсем неподвижно и се опитваше да проумее какво ли означаваше всичко това. Беше наблюдавала как мъжки птици ухажват женските, като им носят подаръци. Но беше твърде млада, за да свие гнездо.

На дъното на картонената опаковка имаше бележка. Тя я разгъна и се загледа в буквите, изписани старателно с едър шрифт, който можеше да прочете дори и дете. Кая усещаше със сърцето си времето на приливите и отливите, можеше да намери пътя за дома по звездите, познаваше всяко орлово перо, но дори и на четиринайсет години не можеше да прочете тези думи.

Беше забравила да донесе нещо, което да му остави. В джобовете си имаше само обикновени пера, раковини и семена, затова забърза към къщурката и застана пред стената с перата — да избере. Най-изискани бяха опашните пера на тундровия лебед. Тя свали едно от стената, за да го остави върху пъна, когато мине следващия път.

Падна нощ, Кая взе одеялото и отиде да спи в мочурището, близо до едно дере, пълно с луна и миди, и до зазоряване беше събрала два чувала. Пари за бензин. Бяха много тежки за носене, затова тя извлече единия обратно до лагуната. Въпреки че това не беше най-краткият път, мина през поляната с дъбовете да остави лебедовото перо. Промуши се между дърветата, без да се озърта, и видя момчето с перата, подпряно на един пън. Позна, че е Тейт, който й беше показал пътя за дома през мочурището, когато Кейт беше малко момиченце. Тейт, когото тя наблюдаваше седем години от разстояние, без да посмее да се приближи. Разбира се, сега той беше по-висок и порасъл, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен. Златистите му къдрици стърчаха изпод шапката на всички страни, лицето му беше загоряло и приятно. Той беше спокоен, усмихваше се широко и от усмивката цялото му лице светваше. Но Кая остана пленена най-вече от очите му — златистокафяви със зелени точици, втренчени в нейните както очите на чапла, когато лови риба лещанка.

Тя спря, разтърсена, че ненадейно е нарушила неписаните правила. Та нали това му беше забавното — игра, в която не трябваше да разговарят и дори да се виждат. Лицето й пламна.

— Хей, Кая. Моля те… не… бягай. Това съм… просто аз… Тейт — изрече той много тихо и бавно, като че ли тя беше тъпа или нещо такова.

Вероятно хората от града приказваха точно това, че почти не може да говори.

Тейт не можеше да се удържи да не я гледа. Сигурно беше на тринайсет-четиринайсет години, помисли си той. Но дори и на тази възраст тя имаше най-поразителното лице, което бе виждал. Големите й очи бяха почти черни, а малкото носле над хубавите устни й придаваше екзотичен вид. Беше висока и слаба, което я правеше да изглежда крехка и гъвкава, сякаш изваяна от вятъра. И въпреки това с ненатрапчива сила прозираха младите й, едва загатнати мускули.

Първият й подтик, както винаги, беше да хукне. Но Кая усети и друго. Пълнота, която не беше изпитвала от години. Все едно в сърцето й бяха влели топлина. Тя се сети за перата, за автомобилната свещ, за семената. Всичко това можеше да свърши, ако тя побегнеше. Без да продума, вдигна ръка и му протегна прелестното лебедово перо. Бавно, сякаш от страх тя да не хукне като подплашено сърненце, той се приближи и го разгледа в ръката й. Кая го наблюдаваше мълчаливо, приковала очи единствено в перото, не в лицето му, да не говорим за очите.

— От тундров лебед, нали? Кая, невероятно е. Благодаря ти — каза той.

Беше десетина сантиметра по-висок от нея и се приведе леко, когато го взе. Разбира се, сега беше моментът да му благодари за подаръците, но Кая остана безмълвна, с желание той да си тръгне и да продължат с тяхната игра.

В опит да запълни мълчанието, той продължи:

— Баща ми ме научи да различавам птиците.

Най-сетне Кая го погледна и каза:

— Не можах да прочета бележката ти.

— Ами да, нали не ходиш на училище. Забравих. В нея се казваше, че съм те виждал няколко пъти, когато идвах за риба, и това ме накара да помисля, че може би ще използваш семената и автомобилната свещ. Имах в излишък и помислих, че може да ти спести едно ходене до града. Също така реших, че ще харесаш перата.

Кая наведе глава и продума:

— Благодаря ти за тях, беше много мило от твоя страна.

Тейт забеляза, че докато лицето и тялото й загатват за съзряването й като жена, държанието и начинът й на изразяване са донякъде детински. За разлика от момичетата в градчето, чието държание — да прекаляват с грима, да ругаят и да пушат — надхвърляше далеч подобно съзряване.

— Е, няма защо. Аз по-добре да вървя, става късно. Ще наминавам от време на време, ако нямаш нищо против.

Кая не отрони и дума в отговор. Играта май беше свършила. Веднага щом разбра, че тя няма да проговори повече, той й кимна, докосна шапката си и се обърна да си върви. Но точно когато наведе глава, за да навлезе в гъсталака от калина, се обърна и я погледна.

— Знаеш ли, мога да те науча да четеш.