Дилия Оуенс
Където пеят раците (17)

Шестнадесета глава
Четенето

1959 година

Дните отминаваха, а Тейт не се връщаше за урока по четене. Преди играта с перата самотата се беше превърнала за Кая в нейно естествено продължение, като ръката й. Сега обаче се вкорени и притисна гърдите й.

Веднъж късно следобед тя пое на път с лодката. „Не мога само да седя и да чакам.“

Вместо да спре лодката на кея при Джъмпин, където щяха да я видят, тя я скри в малък залив южно от него и с брезентова торба в ръка тръгна по сенчестата пътека към Квартала на цветнокожите. През по-голямата част от деня бе ръмял ситен дъждец и сега, когато слънцето клонеше към залез, гората оформяше своя собствена мъглица, която се носеше бавно на талази над тучните горски поляни. Кая не беше ходила никога в Квартала на цветнокожите, но знаеше къде е и предполагаше, че ще намери къщата на Джъмпин и Мейбъл, след като стигне там. Беше облечена с джинси и розова блуза от Мейбъл. В брезентовата торба имаше два половинлитрови буркана с истинско полутечно къпиново сладко, което беше сварила сама, за да се отблагодари за добрината на Джъмпин и Мейбъл. Необходимостта да бъде с някого, шансът да разговаря с жена приятелка я тласкаше към тях. Ако Джъмпин още не се беше върнал, може би тя щеше да седне и да погостува на Мейбъл.

После, когато наближи един завой на пътя, чу, че към нея се приближават гласове. Спря и се заслуша внимателно. Бързо отби от пътя в гората и се скри зад гъсталак от мирта. Минута по-късно от завоя се появиха две бели момчета, облечени с парцаливи гащеризони, влачеха риболовни такъми и връзка морски котки, дълга колкото ръката й. Тя замръзна зад храстите и зачака.

Едно от момчетата посочи надолу по пътечката.

— Виж там.

— Какви късметлии сме. Някаква чернилка се тътри към Квартала на чернилките.

Кая погледна надолу по пътеката и видя Джъмпин, който се прибираше за вечеря. Беше съвсем наблизо и сигурно беше чул момчетата, но само наведе глава, навлезе в гората, за да ги заобиколи, и продължи.

Какво му ставаше, защо не направеше нещо? Кая се ядоса на себе си. Знаеше, че „чернилка“ беше наистина лоша дума — знаеше от начина, по който Татко я използваше в ругатните си. Джъмпин можеше да сблъска главите на момчетата една в друга, да им е за урок. Но той бързо отмина.

— Една стара чернилка към градчето отива. Внимавай, чернилко, да не стъпиш накриво — започнаха да римуват момчетата, за да подразнят Джъмпин, който бе забил поглед в краката си.

Едното от тях се наведе, вдигна камък и го хвърли по гърба му. С глух удар камъкът го уцели точно под лопатката. Той залитна напред, но продължи да върви. Момчетата се разсмяха, когато Джъмпин изчезна зад завоя, а после награбиха още камъни и тръгнаха подире му.

Кая прекоси горичката и ги задмина, не сваляше очи от шапките им, които подскачаха между клоните. Клекна на едно място, където до пътеката растяха гъсти храсти — след секунди момчетата щяха да минат на някаква си педя от нея. Джъмпин беше избързал напред и не се виждаше. Тя нави стегнато платнената торба със сладкото и я върза около бурканите. Когато момчетата се изравниха с гъсталака, Кая замахна с тежката торба и цапна по-близкото момче отзад по главата. То се препъна и падна по лице. С крясъци и викове Кая се втурна към второто момче, готова да фрасне и него по главата, но то търти да бяга. След петдесетина метра Кая се шмугна сред дърветата и загледа как първото момче се изправя — държеше се за главата и ругаеше.

Като влачеше торбата с бурканите със сладко, тя тръгна обратно към лодката и се прибра у дома.

Реши, че сигурно никога вече няма да гостува на никого.

 

 

На другия ден, когато звукът от моторната лодка на Тейт отекна през канала, Кая изтича до лагуната, застана в храстите и се зае да следи как той слиза от нея с раница в ръка. Тейт се огледа, извика я по име и тя бавно излезе, облечена с джинси, които й бяха по мярка, и бяла блуза с различни копчета.

— Хей, Кая. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Трябваше да помогна на баща си, но на бърза ръка ще те научим да четеш.

— Хей, Тейт.

— Хайде да седнем тук — посочи той един извит дъбов корен в дълбоката сянка на лагуната.

От раницата извади тънка избеляла книжка с азбуката и тефтер с раирана хартия. Внимателно и бавно изписваше буквите между линиите — а А, б Б, — караше я да прави същото и търпеливо чакаше, докато тя се мъчеше с изплезен език. Тейт произнасяше тихо и бавно буквите на глас и тя ги пишеше.

Кая помнеше някои букви от Джоди и Мама, но не знаеше как да ги слива в думи.

Само след няколко минути той й каза:

— Виждаш ли, вече можеш да изписваш дума.

— Какво искаш да кажеш?

— К-а-б. Можеш да напишеш думата „каб“^[1].

— Какво значи каб? — попита тя.

А той се усети навреме да не се разсмее.

— Не се притеснявай, ако не знаеш думата. Да продължим. Скоро ще напишеш дума, която знаеш.

По-късно й каза:

— Трябва да поработиш повечко върху азбуката. Ще ти отнеме известно време да я схванеш, но вече можеш да четеш по малко. Ще ти покажа.

Тъй като нямаха читанка, първата й книга беше „Алманахът на Пясъчния окръг“ от Алдо Лиополд, собственост на бащата на Тейт. Той й посочи първото изречение и я накара да му го прочете. Първата дума беше there^[2] и Кая трябваше да се върне отново към азбуката и да упражнява изговора на всяка буква, но Тейт търпеливо й обясняваше специалния звук th и когато най-сетне тя го произнесе правилно, вдигна ръце във въздуха и се разсмя. Тейт я наблюдаваше със светнало лице.

Лека-полека Кая разгадаваше всяка дума в изречението: „Има хора, които могат да живеят без диви животни, а има и такива, които не могат“.

— О — каза тя. — О!

— Можеш вече да четеш, Кая. Вече няма да има момент, в който да не можеш.

— Не е само това — тя почти шепнеше. — Не знаех, че думите могат да значат толкова. Не знаех, че едно изречение може да бъде толкова пълно.

Той се усмихна.

— Изречението е много хубаво. Не всички думи значат толкова.

През следващите дни, седнал на дъбовото коренище на сянка или на брега на слънце, Тейт я научи как да чете думите, които пееха за истинските гъски и жерави наоколо. „Какво ще стане, ако не чуем повече музиката на гъските?“

В промеждутъците от време, което отделяше да помага на баща си или да играе бейзбол с приятелите си, Тейт идваше при Кая по няколко пъти седмично и сега, независимо какво правеше — дали плевеше градината, хранеше кокошките, или търсеше раковини, — тя се вслушваше за звука на моторната му лодка, която бръмчеше по канала.

Един ден на плажа, докато четеше какво обядват синигерчетата, Кая го попита:

— Ти със семейството си ли живееш в Баркли Коув?

— Живея с баща си. Да, в Баркли.

Тя не го попита дали е имал и други роднини, които може би също са си отишли. Сигурно и неговата майка го беше напуснала. Дълбоко в себе си копнееше да го докосне по ръката, но пръстите й не помръдваха. Вместо това запечати в паметта си синкавите вени отвътре на китката му, също толкова преплетени, колкото нарисуваните жилки по крилете на осите.

Вечерно време, седнала на кухненската маса, тя преговаряше уроците на газена лампа, чиято мека светлина проникваше през прозорците на къщурката и докосваше долните клони на дъбовете. Единствената светлина в километричния мрак, с изключение на мекото примигване на светулките.

Отново и отново Кая изписваше и изговаряше старателно всяка дума. Тейт казваше, че дългите думи са просто нанизани една до друга къси, така че тя не се плашеше от тях и започна да научава „плейстоцен“ наред с думата „седна“. Да се учи да чете, беше най-забавното нещо, което й се беше случвало. Но не проумяваше защо Тейт беше предложил да обучава беден-бял-измет като нея, защо изобщо беше дошъл да й носи красиви пера. Тя обаче не го попита от страх, че ако се позамисли за това, той може да си иде.

Най-сетне Кая можеше да надпише етикетите на всичките си безценни образци. Тя проверяваше в книгите на Мама за всяко перо, насекомо, раковина или цвете как се пише името му и старателно го записваше върху рисунката на амбалажна хартия.

 

 

Какво следва след двайсет и девет? — попита тя един ден Тейт.

Той я погледна. Кейт знаеше повече за приливите и отливите, за снежните гъски, орлите и звездите, отколкото много хора щяха изобщо да научат през живота си, и въпреки това не можеше да брои до трийсет. Той не искаше да я засрамва и не показа, не е изненадан. Кая много я биваше да разчита погледи.

— Трийсет — каза простичко. — Ето, ще ти покажа цифрите и ще се заемем с малко елементарна аритметика. Лесно е. Ще ти донеса книги за това.

Кая четеше всичко, което попаднеше пред очите й — указанията върху пликовете с царевичен булгур, бележките на Тейт и приказките в нейните детски книжки, които се бе преструвала, че чете от години. А после, една вечер, Кая възкликна о! и свали Библията от полицата. Седнала на масата, започна да я разлиства внимателно и стигна до страницата с имената на семейството й. Откри своето най-накрая. Ето го рождения й ден: госпожици Катрин Даниел Кларк, родена на 10 октомври 1945 година. След това продължи нагоре по списъка и прочете истинските имена и на братята и сестрите си.

Господин Джереми Андрю Кларк, 2 януари 1939 година.

— Джереми — изрече тя на глас. — Джоди, със сигурност никога не съм и помисляла за теб като за господин Джереми.

Госпожица Аманда Маргарет Кларк, 17 май 1938 година. Кая докосна името с пръсти. Повтори го няколко пъти. И продължи да чете.

Господин Нейпиър Мърфи Кларк, 4 април 1936 година.

— Мърф, ама името ти било Нейпиър — каза тихо Кая.

И най-отгоре беше най-голямата, госпожица Мери Хелън Кларк, 19 септември 1934 година. Кая прокара отново пръсти по имената, като извикваше лицата им пред очите си. Те се размиваха, но тя ги виждаше как, седнали натясно около масата, ядат яхния, подават си царевичния хляб и дори се смеят. Беше я срам, че е забравила имената им, но сега, след като ги откри, вече никога нямаше да ги забрави.

Над списъка с имената на децата прочете: На 12 юни 1933 година господин Джаксън Хенри Кларк взе за съпруга госпожица Жулиен Мария Жак. До този момент Кая не знаеше истинските имена на родителите си.

Поседя така няколко минути с отворената Библия на масата. Със семейството си пред себе си.

Времето така подрежда нещата, че децата няма как да познават родителите си на младини. Кая нямаше да разбере никога как в началото на трийсетте години на века красивият Джейк влиза наперено в млечния бар на Ашвил и забелязва там Мария Жак — красавица с черни къдрици и червени устни, която е дошла на гости от Ню Орлиънс. Докато пият млечен шейк, той й разказва, че семейството му има плантация, че след гимназията ще продължи да учи за адвокат и ще живее в имение с колони.

Когато обаче Голямата депресията се задълбочава, банката разпродава на търг земята направо пред очите на семейство Кларк и баща му спира Джейк от училище. Те се преместват по-надолу по пътя в малка къщурка от борови дъски, в която преди това са живели роби. Джейк работи на полята с тютюн, ниже листа с чернокожите мъже и жени, завързали новородените си деца на гърба с пъстри шалове.

Две години по-късно, една нощ, без да се сбогува, Джейк тръгва на зазоряване, като взима със себе си колкото може повече от хубавите дрехи и семейните ценности, включително златния джобен часовник на дядо си и пръстена с диамант на баба си. Стига на стоп до Ню Орлиънс и открива Мария, която живее със семейството си в красива къща близо до морето. Те са потомци на френски търговец и притежават фабрика за обувки.

Джейк залага семейните ценности, води Мария по хубави ресторанти с червени плюшени завеси и й разправя, че ще й купи онова имение с колоните. И когато коленичи пред нея под една магнолия, тя се съгласява да се омъжи за него. Така през 1933 година минават под венчило на скромна църковна церемония, на която семейството й отива от немай-къде.

По онова време парите на Джейк вече са свършили и той приема да работи за тъста си в обувната фабрика. Предполага, че ще го назначат управител, но господин Жак, човек, когото е трудно да заблудиш, настоява Джейк да изучи занаята от самото начало като всеки друг работник. И така Джейк превива гръб и изрязва подметки.

Живеят с Мария в малко жилище над един гараж, обзаведено с тежки мебели от зестрата на Мария, омешани с маси и столове от битпазар. Джейк се записва във вечерно училище, за да завърши гимназия, но обикновено пропуска занятията, за да играе покер, и вмирисан на уиски, се прибира късно при младата си жена. След третата седмица учителят го задрасква от списъците.

Мария го умолява да спре да пие, да прояви усърдие в работата си, за да може баща й да го повиши. Но започват да се раждат децата и той така и не спира пиенето. Между 1934 и 1940 година те вече имат четири деца, а Джейк е получил само едно повишение.

Войната с Германия изравнява шансовете. Облечен в униформа със същия цвят, както и всички останали, той може да прикрие срама си и отново да се почувства горд. Но една нощ в някаква кална траншея във Франция се чува вик, че сержантът им е прострелян и лежи кървящ на двайсетина метра от тях. Войниците са още момчета, които би трябвало да седят на резервната скамейка в очакване да поемат батата и да нервничат заради някоя бърза топка. Въпреки това те скачат веднага и се хвърлят да спасят ранения мъж — всички без един.

Джейк се свива в ъгъла, твърде уплашен, за да помръдне, но точно тогава зад траншеята избухва в жълто и бяло мина, която раздробява костите на левия му крак на парчета. Когато войниците се строполяват обратно в окопа, довлекли сержанта, те решават, че Джейк е бил ранен, докато е помагал на другите да спасят другаря си. Обявяват го за герой. Никой не знае истината. Освен самия Джейк.

С медал и уволнение заради инвалидност го изпращат у дома. Твърдо решен да не работи повече в обувната фабрика, Джейк остава само няколко нощи в Ню Орлиънс. С мълчаливата подкрепа на Мария той продава всичките й мебели и сребърни съдове, после качва семейството си на влака и се премества в Северна Каролина. Научава от стар приятел, че майка му и баща му са починали, а по този начин са разчистили терена за неговия план.

Убеждава Мария, че за тях ще бъде ново начало да живеят в къщурка, построена от баща му като подслон за риболов по крайбрежието на Северна Каролина. Няма да има наем и Джейк ще завърши гимназия. Купува малка лодка в Баркли Коув и преминава километри по каналите на мочурището със семейството си и имуществото им, натрупано около тях, с няколко красиви кутии за шапки най-отгоре. Когато накрая слизат в лагуната, където разнебитената къщурка с ръждясали мрежи на верандата се гуши под дъбовете, Мария притиска в прегръдките си най-малкото им дете, Джоди, и едва надмогва сълзите си.

Джейк я убеждава:

— Няма да се тревожиш. Ще я оправя за нула време.

Но така и не поправя къщурката, нито пък завършва гимназия. Скоро след като пристигат, започва отново да пие и да играе покер в „Блатната чернилка“ в непрестанни опити да удави в чашките алкохол спомена за онази траншея.

Мария прави каквото може, за да превърне къщурката в дом. Купува чаршафи на битпазара за дюшеците на пода и тенекиена вана за седящи, пере прането под крана в двора и сама се научава как да засади градина и как да гледа кокошки.

Скоро след пристигането им, облечени с най-хубавите им дрехи, тя завежда децата пеша до Баркли Коув, за да ги запише на училище. Джейк обаче се присмива на идеята за образование и често поощрява Мърф и Джоди да не учат, а да ловят катерици или риба за вечеря.

Джейк извежда Мария само веднъж с лодката на романтична разходка на лунна светлина, резултат от която е последното им дете, наречено Катрин Даниел и по-късно получило прякора Кая, защото това бил отговорът й, когато я попитали за пръв път как се казва.

От време на време, когато е трезвен, Джейк мечтае отново да завърши училище, да осигури по-добър живот за всички, но случката в траншеята хвърля сянката си върху ума му. Някога самоуверен, наперен, красив и в добра физическа форма, той вече не може да понася мъжа, в когото се е превърнал, и току надига бутилката в книжния плик. Най-лесно му е да се слее с побойниците, пияниците и псуващите дезертьори от мочурището.