Дилия Оуенс
Където пеят раците (53)

Петдесет и втора глава
Мотелът „Трите планини“

1969 година

Съдия Симс влезе в съдебната зала и кимна към масата на защитата.

— Господин Милтън, готови ли сте да призовете първия свидетел на защитата?

— Готов съм, Ваша чест.

— Давайте.

След като свидетелят се закле и седна, Том се обърна към него.

— Моля кажете ни името си и с какво се занимавате в Баркли Коув.

Кая вдигна глава колкото да види ниската възрастна жена с побеляла коса с лилав оттенък, накъдрена на студено на ситни къдрици, която преди години все я питаше защо винаги идва в магазина сама. Може сега да й се струваше по-ниска и с по-дребни къдрици, но изглеждаше забележително непроменена. Колкото и госпожа Сингълтъри да обичаше да си пъха носа в чуждите работи и да командори, все пак именно тя беше дала на Кая мрежестия коледен чорап със синята свирка вътре онази зима, след като Мама си отиде. Това й беше цялата Коледа на Кая.

— Аз съм Сара Сингълтъри и съм продавачка в бакалията „Пигли Уигли“ в Баркли Коув.

— Сара, вярно ли е, че от касата в „Пигли Уигли“ виждаш спирката на автобусите на „Трейлуейс“?

— Да, виждам я ясно.

— А видя ли на двайсет и осми октомври миналата година ответницата госпожица Катрин Кларк да чака на спирката в два и половина следобед?

— Да, видях госпожица Кларк да стои там.

При тези думи Сара хвърли поглед към Кая и си спомни за малкото момиченце, което дълги години е идвало да пазарува босоного. Никой никога нямаше да разбере, но преди Кая да се научи да брои, Сара даваше на детето по някоя дребна пара в повече — от собственото си портмоне, за да й излезе касата. Разбира се, Кая боравеше с много малки суми, така че Сара й даваше само монети от по няколко цента, но сигурно и това й беше в помощ.

— Колко време чака ответницата? И всъщност видя ли я да се качва на автобуса в два и половина следобед?

— Мисля, че чака около десет минути. Всички я видяхме как си купува билет от шофьора, как му дава куфара си и се качва в автобуса. Автобусът тръгна и тя определено беше вътре.

— И предполагам, че си я видяла също така да се връща след два дни на трийсети октомври, с автобуса в един и шестнайсет следобед. Вярно ли е?

— Да, след два дни, малко след един и петнайсет следобед вдигнах поглед, когато автобусът спря, и видях госпожица Кларк, слизаше от него. Посочих я на останалите касиерки.

— И какво направи тя после?

— Отиде на кея, качи се в лодката си и пое на юг.

— Благодаря ти, Сара. Нямам повече въпроси.

— Имаш ли въпроси, Ерик? — попита съдия Симс.

— Не, Ваша чест, нямам въпроси. Всъщност от списъка на свидетелите виждам, че защитата възнамерява да извика неколцина граждани да свидетелстват, че госпожица Кларк се е качила и е слязла от автобуса на „Трейлуейс“ на датите и в часовете, посочени от госпожа Сингълтъри. Обвинението не оспорва тези показания. Всъщност това отговаря и на нашата теза, че госпожица Кларк е пътувала с автобусите в посочените часове, и ако съдът сметне за нужно, не е необходимо да разпитвате останалите свидетели по този въпрос.

— Добре. Госпожо Сингълтъри, свободна сте. Какво ще кажете, господин Милтън? Ако обвинението приема факта, че госпожица Кларк се е качила на автобуса в два и половина следобед на двайсет и осми октомври 1968 година и се е върнала някъде около един и шестнайсет следобед на трийсети октомври 1968 година, има ли нужда да призовавате други свидетели за целта?

— Не, Ваша чест.

Външно Том изглеждаше спокоен, но наум изруга. Алибито на Кая, че е отсъствала от града по време на смъртта на Чейс, беше един от най-силните козове на защитата. Ерик обаче успешно разводни това алиби, като просто го прие и дори заяви, че няма нужда да се изслушват показанията, че Кая е пътувала за и от Грийнвил през деня. За обвинението това нямаше значение, защото то твърдеше, че Кая се е върнала в Баркли през нощта и тогава е извършила убийството. Том беше предвидил този риск, но реши, че е жизненоважно съдебните заседатели да изслушат показанията, да си представят как Кая напуска града през деня и се връща вече след злополуката. А сега те щяха да решат, че алибито й не е достатъчно важно дори за да бъде потвърдено.

— Отбелязваме го. Моля, продължете със следващия си свидетел.

Плешив и нисичък, с плътно закопчано сако около кръглото коремче, господин Ланг Фърлоу даде показания, че притежава и стопанисва мотела „Трите планини“ в Грийнвил и че госпожица Кларк е била отседнала в мотела от двайсет и осми до трийсети октомври 1968 година.

Кая изпитваше погнуса дори да слуша този мазен и космат мъж, когото се надяваше никога повече да не види и който сега стоеше тук и говореше за нея, като че ли тя не присъстваше. Той обясни как я завел до стаята й в мотела, но не спомена, че се е мотал там твърде дълго. Все измисляше причини да остане в стаята й, докато тя не отвори вратата и не му намекна да си върви. Когато Том го попита откъде знае за идването и заминаването на госпожица Кларк от мотела, той се ухили и каза, че тя е от онези жени, които мъжете забелязват. Добави колко била странна и как не знаела да използва телефона, как дошла пеш от автогарата с мукавения си куфар и как си донесла вечерята в пликче.

— Господин Фърлоу, на следващата нощ, двайсет и девети октомври 1968 година, когато умира Чейс Андрюс, вие сте дежурили през нощта на рецепцията в мотела. Вярно ли е това?

— Да.

— След като госпожица Кларк се е върнала в стаята си в двайсет и два часа след вечеря с редактора й, видяхте ли я да напуска отново? По което и да било време през нощта на двайсет и девети или пък рано сутринта на трийсети октомври, видяхте ли я да напуска или да се връща в стаята си?

— Не. Бях там цяла нощ и не я видях да излиза от стаята си. Както казах, стаята й беше точно срещу рецепцията, така че щях да я забележа да излиза.

— Благодаря ви, господин Фърлоу, това е всичко. Свидетелят е на ваше разположение.

След като няколко минути подложи свидетеля на кръстосан разпит, Ерик продължи.

— Добре, господин Фърлоу, значи вие сте напускали два пъти рецепцията, за да идете до тоалетната в апартамента си и да се върнете, момчето от пицарията ви е донесло пица и вие сте му платили, настанили сте четирима нови клиенти и двама клиенти са си заминали, между всичко това сте си проверявали сметките. Трябва да ви призная, господин Фърлоу, че в цялата тази суматоха госпожица Кларк е имала достатъчно възможности да излезе тихо от стаята си, да пресече бързо улицата и вие изобщо да не я видите. Възможно ли е това?

— Е, предполагам, че е възможно. Но не съм видял нищо. Казвам само, че онази нощ не съм я видял да излиза от стаята си.

— Разбирам ви, господин Фърлоу. А пък аз казвам, че е много възможно госпожица Кларк да е излязла от стаята си, да е отишла до автогарата, да се е качила на автобуса за Баркли Коув, да е убила Чейс Андрюс, да се е върнала в стаята си, а вие изобщо да не сте я видели, защото сте били достатъчно зает с работата си. Нямам повече въпроси.

 

 

След обедната почивка, когато вече всички се бяха настанили и съдията седна на мястото си, в съдебната зала влезе Скупър. Когато Тейт се обърна, видя баща си, все още с работния гащеризон и жълтите гумени ботуши, да върви по пътеката. Скупър не идваше на делото, защото, както твърдеше той, имаше работа, а най-вече защото се смущаваше от продължителната привързаност на сина си към госпожица Кларк. Тейт като че ли така и не изпита чувства към никое друго момиче и дори като зрял професионалист все още обичаше тази странна и тайнствена жена. Жена, която сега обвиняваха в убийство.

Днес следобед обаче, застанал в лодката със струпаните около ботушите му мрежи, Скупър изведнъж се задъха. Лицето му пламна от срам, когато проумя, че и той като някои невежи граждани е предубеден спрямо Кая, защото бе израсла сред мочурището. Спомни си как Тейт с гордост му показва първата книга на Кая на рафтовете в магазина и как самият Скупър е бил слисан от уменията й на учен и на художник. Той си купи по един брой от всичките й книги, но не спомена това пред Тейт. Каква глупост.

Толкова се гордееше, че синът му винаги знае какво иска и как да го постигне. Е, Кая беше направила същото при много по-трудни условия.

Как можеше да не подкрепи Тейт? Нищо нямаше значение пред това да подкрепи сина си. Той захвърли мрежата в краката си, остави лодката да се клатушка край кея и се запъти право към съдебната зала.

Когато стигна до първия ред, Джоди, Джъмпин и Мейбъл се сместиха да му направят място до Тейт. Баща и син си кимнаха и очите на Тейт се наляха със сълзи.

Том Милтън изчака Скупър да седне и в помещението да настъпи пълна тишина и после каза:

— Ваша чест, защитата призовава Робърт Фостър.

Облечен в сако от туид, с вратовръзка и панталон в цвят каки, господин Фостър беше спретнат, среден на ръст мъж с грижливо подстригана брада и благи очи. Том го попита за името и професията му.

— Казвам се Робърт Фостър и съм старши редактор в издателство „Харисън и Морис“ в Бостън, Масачузетс.

Притиснала ръка към челото си, Кая беше забила поглед в земята. Редакторът й беше единственият човек, който не я възприемаше като Момичето от мочурището, който й бе показал уважение и дори изпитваше благоговение пред познанията и таланта й. А ето че сега беше тук, в съда, и я виждаше като подсъдима, обвинена в убийство.

— Вие ли сте редактор на книгите на госпожица Катрин Кларк?

— Да, аз съм. Тя е много талантлива естественичка, художничка и писателка. Една от любимите ни авторки.

— Можете ли да потвърдите, че на двайсет и осми октомври 1968 година сте пътували до Грийнвил, Северна Каролина, и на двайсет и девети и трийсети октомври сте се срещнали с госпожица Кларк?

— Точно така. Присъствах на една конференция там и знаех, че ще ми остане време да се срещнем, докато съм в града, но нямаше да ми стигне времето да пътувам чак до Баркли Коув, затова поканих госпожица Кларк да дойде в Грийнвил, за да се срещнем.

— Можете ли да ни посочите точния час, в който я закарахте до мотела й в нощта на двайсет и девети октомври миналата година?

— След срещата ни вечеряхме в хотела и после закарах Кая до мотела й в двайсет и един и петдесет и пет часа.

Кая си спомни как е стояла на прага на ресторанта. Масите, осветени от свещи в елегантни свещници. Високите чаши за вино върху белите покривки. Стилно облечените посетители, които разговаряха тихо, и тя самата, облечена с най-обикновена пола и блуза. Двамата с Робърт вечеряха пъстърва от Северна Каролина, панирана в бадеми, див ориз, пюре от спанак и франзели с мая. Кая се чувстваше удобно, а той поддържаше разговора с непринудена изтънченост, като се придържаше към теми от природата, които й бяха познати.

Сега при спомена за това тя се смая, че е успявала да поддържа разговора. Но всъщност ресторантът с целия си блясък не можеше да се мери с величието на любимия й пикник от миналото. Една сутрин, когато Кая беше на петнайсет години, Тейт пристигна на зазоряване в къщурката й и след като я заметна с одеяло, потеглиха през плетеница от канали навътре в сушата до една гора, която тя никога не беше виждала. Повървяха около километър до някаква наводнена поляна, където през калта избиваше свежа трева, и той постла там одеялото под папрати, големи колкото чадъри.

„Трябва да почакаме“ — каза й, докато й наливаше горещ чай от термоса и й предлагаше „топки от енот“ — хлебно тесто, изпечено с плънка от кренвирш и люто сирене чедър, — които беше приготвил за случая. Дори и сега, на фона на тази студена съдебна зала, тя си спомняше топлите му рамене, които я докосваха под одеялото, докато хапваха и отпиваха на този сутрешен пикник.

Не им се наложи да чакат дълго. Само след няколко минути от север се надигна тупурдия като от стрелба. „Ето ги, идат“ — каза Тейт.

На хоризонта се зададе тънък черен облак, който, докато се приближаваше към тях, се разширяваше нагоре. Писъците станаха още по-силни и остри, облакът бързо закри небето и не остана ни едно синьо петно. Стотици хиляди снежни гъски с плясък на криле, крясъци и планиране във въздуха се спуснаха над света. Част от тях се виеха във виражи, за да се приземят. Някъде около половин милион бели криле се вдигаха в пълен синхрон, с увиснали под тях розово-оранжеви крака, докато птичата фъртуна се готвеше да кацне. Не беше затъмнение, а истинско избелване, при което всичко на земята изчезна наблизо и далеч. Отначало поединично, после с десетки и сетне със стотици гъските кацаха само на метри от мястото, където Кая и Тейт седяха под папратите. Небето се опразни, а влажната поляна се изпълни с пухкав сняг.

Нито един лъскав ресторант не можеше да се мери с това, а „топките на енота“ бяха по-пикантни и вкусни от пъстървата с коричка от бадеми.

— Видяхте ли госпожица Кларк да влиза в стаята си?

— Разбира се. Отворих й вратата и я изпратих да влезе здрава и читава вътре, преди да си тръгна.

— Срещнахте ли се с госпожица Кларк на другия ден?

— Бяхме се уговорили да се срещнем за закуска, така че я взех в седем и половина сутринта. Закусихме в заведението за палачинки „Стак Ем Хай“. Върнах я в мотела й в девет часа. И тогава я видях за последен път преди днешния ден — той хвърли поглед към Кая, но тя беше забила очи в масата.

— Благодаря ви, господин Фостър. Нямам повече въпроси.

Сега към редактора се обърна Ерик.

— Господин Фостър, чудех се защо вие сте отседнали в хотел „Пидмонт“, най-добрия в града, а издателството ви е платило госпожица Кларк — талантлива авторка и една от най-любимите ви, както отбелязахте — да отседне в такъв долнопробен мотел като „Трите планини“?

— Е, ние, разбира се, й предложихме, дори препоръчахме на госпожица Кларк да отседне в „Пидмонт“, но тя настоя да отиде в мотела.

— Така ли? Тя знаеше ли името на мотела? Специално ли настоя да отседне в „Трите планини“?

— Да, изпрати писмо, че предпочита да отседне в „Трите планини“.

— Обясни ли ви защо?

— Не, не зная защо.

— Е, аз имам известна представа. Това тук е туристическата карта на Грийнвил — Ерик размаха картата, докато се приближаваше към свидетелското място. — Ето, вижте, господин Фостър, хотел „Пидмонт“ — четиризвездният хотел, който сте предложили на госпожица Кларк — е разположен в центъра на града. От друга страна, мотелът „Трите планини“ се намира на шосе четиридесет, близо до автогарата на автобусите на „Трейлуейс“. Всъщност, ако разгледате картата внимателно като мен, ще видите, че „Трите планини“ е мотелът най-близо до автобусната гара…

— Възразявам, Ваша чест — обади се Том. — Господин Фостър не е специалист по градоустройствения план на Грийнвил.

— Но картата е. Разбирам накъде биеш, Ерик, и ще те оставя да го направиш. Продължавай.

— Господин Фостър, ако някой смята да стигне посред нощ бързо до автобусната гара, не е ли логично да избере „Трите планини“ вместо „Пидмонт“? Особено ако смята да върви пеш. Искам от вас само потвърждение, че госпожица Кларк е поискала изрично да отседне в „Трите планини“, а не в „Пидмонт“.

— Както вече казах, тя помоли да я настаним в „Трите планини“.

— Нямам повече въпроси.

— Пренасочване на свидетеля? — попита съдия Симс.

— Да, Ваша чест. Господин Фостър, от колко години работите с госпожица Кларк?

— От три.

— И макар че не сте я срещали преди посещението й в Грийнвил през октомври миналата година, можете ли да кажете, че сте поопознали госпожица Кларк доста добре от кореспонденцията ви през всичките тези години? Ако е така, как бихте я описали?

— Да, поопознах я. Мисля, че е стеснително и кротко същество. Предпочита да си стои сама в пущинака. Отне ми известно време да я придумам да дойде в Грийнвил. От всяко положение тя би избегнала човешките тълпи.

— Като тълпата хора, които ще срещнете в голям хотел като „Пидмонт“ ли?

— Да.

— Всъщност не смятате ли, господин Фостър, че няма нищо изненадващо в това, че госпожица Кларк — която обича да е сама — би избрала малък и по-скоро отдалечен мотел, отколкото голям и оживен хотел в центъра на града? Че подобен избор би отговарял на характера й?

— Да, така смятам.

— Освен това нима не е разбираемо от практична гледна точка, че госпожица Кларк, която не е била запозната с обществения транспорт и е знаела, че ще трябва да върви пеш от автогарата до хотела и обратно с куфар в ръка, да избере най-близкия хотел или мотел до автогарата?

— Така е.

— Благодаря ви. Това е всичко.

Когато Робърт Фостър напусна свидетелското място, той седна при Тейт, Скупър, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, зад Кая.

 

 

Същия ден следобед Том призова шерифа като свой следващ свидетел.

От списъка със свидетели на Том Кая знаеше, че не са останали много хора за призоваване, и от тази мисъл й призляваше. След свидетелите идваха окончателните доводи и после присъдата. Докато потокът от свидетели я крепеше, тя можеше да се надява на оправдание или поне на отсрочване на присъдата. Ако съдопроизводството се влачеше безкрай, присъдата нямаше да бъде изречена никога. Тя се помъчи да се залута наум сред полята със снежни гъски, както правеше от самото начало на процеса, но вместо това виждаше само килии, решетки и влажни циментови стени. От време на време пред вътрешния й взор преминаваше образът на електрическия стол. С много каиши за връзване.

Внезапно Кая усети, че не й стига въздух, че не може да остане тук повече, че главата й тежи твърде много, за да я държи изправена. Тя се свлече леко на стола и когато Том се извърна от шерифа към нея, видя как главата й клюмва в ръцете й. Той се втурна към нея.

— Ваша чест, искам кратка почивка. Госпожица Кларк има нужда от такава.

— Разрешавам. Съдът се оттегля за петнайсет минути почивка.

Том й помогна да стане и бързо я изведе през странична врата в малка заседателна зала, където тя рухна на един стол. Седнал до нея, той я попита:

— Какво има, Кая, какво не е наред?

Тя зарови лице в ръцете си.

— Как можете да ми задавате такъв въпрос? Не е ли очевидно? Как може човек да преживее всичко това? Чувствам се много зле и много изморена, за да седя там. Трябва ли да го правя? Не може ли делото да продължи без мен?

Единственото, което беше в състояние да направи и което искаше, бе да се върне в килията и да се свие на кълбо с Неделния съдия.

— Не, боя се, че не може. В дела за убийство като това тук законът изисква присъствието ти.

— Ами ако не мога? Ако откажа? Могат само да ме хвърлят в затвора.

— Кая, такъв е законът. Трябва да присъстваш и във всеки случай е по-добре за теб да присъстваш. На съдебните заседатели им е по-лесно да осъдят ответника в негово отсъствие. Но, Кая, остава още малко.

— От това не се чувствам по-добре, не разбирате ли? Онова, което предстои, е още по-лошо.

— Не знаем дали е така. Не забравяй, че можем да обжалваме, ако нещата се развият зле за нас.

Кая не отговори. Мисълта за обжалване я поболяваше още повече — все същото насилствено преминаване през други съдебни зали, все по-далеч от мочурището. Може би в големи градове. Небе без чайки. Том излезе от помещението и се върна с чаша сладък изстуден чай и пакетче солени фъстъци. Тя отпи от чая и отказа фъстъците. След няколко минути съдебният пристав почука на вратата и ги отведе в съдебната зала. Реалността ту избледняваше, ту се завръщаше в мислите й и тя улавяше само откъслеци от показанията.

— Шериф Джаксън — каза Том, — обвинението твърди, че госпожица Кларк се е измъкнала от мотела късно през нощта и е отишла пеш до автогарата, което й е отнело най-малко двайсет минути. После се е качила на нощния автобус от Грийнвил до Баркли Коув в двайсет и три и петдесет часа, но автобусът е закъснял, така че тя не би могла да стигне до Баркли преди един и четиридесет след полунощ. Обвинението твърди, че от автобусната спирка в Баркли тя е отишла на кея — за около три-четири минути, после е поела с лодката до заливчето близо до пожарникарската кула — най-малкото за двайсет минути, отишла е на кулата — още осем минути, покатерила се е горе в пълен мрак — да речем, поне за четири-пет минути, отворила е решетката за няколко секунди, изчакала е Чейс — неизвестно колко време… и после е повторила всичко това в обратен ред. За целта й трябват най-малко час и седем минути, като в това време не влиза предполагаемото изчакване на Чейс. Автобусът, който е трябвало да хване обратно за Грийнвил обаче, тръгва само петдесет минути след пристигането й. Оттук и простичкият факт, че всъщност не е имала време да извърши предполагаемото престъпление. Вярно ли е това, шерифе?

— Щеше да й дойде нанагорно, вярно е. Но тя би могла да изтича от лодката до кулата и обратно и да спести по някоя минута тук или там.

— Минута тук или там нямаше да й стигнат. Щяха да й трябват още двайсет минути. Най-малко. Откъде би могла да ги спести тези двайсет минути?

— Е, може изобщо да не е отишла с лодката, може да е вървяла пеш от автобусната спирка по Главната и после по пясъчната пътека до кулата. Така е щяла да стигне по-бързо, отколкото по море.

От мястото си при масата на обвинението Ерик Частейн хвърли на шерифа убийствен поглед. Той беше убедил съдебните заседатели, че Кая е имала достатъчно време да извърши престъплението и да се върне до автобуса. Не им трябваше кой знае колко да бъдат убедени. Освен това имаше и важен свидетел, ловецът на скариди, който даде показания, че е видял как госпожица Кларк се е насочила към кулата с лодката си.

— Имате ли някакви доказателства, че госпожица Кларк е стигнала до кулата по суша, шерифе?

— Не. Но стигането дотам по суша е добра теория.

— Теория ли! — Том се обърна към съдебните заседатели. — Имали сте време за теории, преди да арестувате госпожица Кларк и преди да я държите два месеца в затвора. Истината е, че не можете да докажете, че е отишла по суша, а времето е било недостатъчно, за да стигне дотам по море. Нямам повече въпроси.

Ерик се изправи пред шерифа за кръстосан разпит.

— Шерифе, вярно ли е, че морето около Баркли Коув е известно с бързите си течения, насрещни и обратни, които могат да повлияят върху скоростта на една лодка?

— Да, вярно е. Знае го всеки, който живее тук.

— Човек, който знае как да използва такива течения, може да стигне много бързо от пристанището до кулата. Съответно ще му е съвсем удобно и да намали пътя по вода с двайсет минути. Вярно ли е това?

Ерик се ядосваше, че трябва да предлага поредната теория, но бе достатъчно да изложи някакво правдоподобно предположение, за което съдебните заседатели да се хванат и да паднат в капана.

— Да, вярно е.

— Благодаря.

Веднага щом Ерик се извърна от мястото на свидетелите, свидетелят беше пренасочен към Том.

— Шерифе, отговорете ми само с да или не, разполагате ли с данни в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври да е имало силно течение, насрещно или обратно, и то да е скъсило времето, за което се стига от Баркли Коув до пожарникарската кула.

— Не, но съм сигурен…

— Шерифе, онова, в което сте или не сте сигурен, няма значение. Разполагате ли с данни, че в нощта на двайсет и девети октомври 1968 година е имало силно течение?

— Нямам.