Дилия Оуенс
Където пеят раците (25)

Двадесет и четвърта глава
Пожарникарската кула

1964 година

Буреносните облаци се трупаха и отместваха хоризонта, докато Кая навлизаше с лодката в следобедното море. След пикника им на плажа преди десет дни не беше виждала Чейс, но все още усещаше формата и твърдостта на тялото му, което я притискаше към пясъка.

Нямаше никакви други лодки, когато пое към едно приливно устие на юг от Пойнт Бийч, където веднъж беше видяла необикновени пеперуди — толкова невероятно бели, че биха могли да са албиноси. На трийсетина метра от брега обаче изведнъж изключи мотора, защото видя приятелите на Чейс да товарят ярките кърпи и кошниците за пикник в лодките си. Кая бързо зави, за да потегли с пълна скорост, но тласкана от силно привличане, се обърна да потърси с поглед Чейс. Знаеше, че този неин копнеж е напълно безсмислен. Нелогичното й поведение да запълни празнината нямаше да доведе до нищо. Каква цена можеше да плати човек, за да победи самотата си?

Близо до мястото, където я беше целунал, го видя да върви с въдиците към лодката си. Винаги-нося-перли влачеше подире му хладилна чанта.

Ненадейно Чейс извърна глава и погледна право към нея, докато Кая дрейфуваше с лодката. Тя не се извърна и също го загледа. Но както винаги свенливостта й надделя, Кая извърна очи, даде газ и се мушна в едно сенчесто заливче. Преди да стъпи на плажа, щеше да изчака, докато малката им флотилия си тръгне.

След десет минути излезе отново в морето и далеч напред видя Чейс сам в яхтата си да подскача по вълните. В очакване.

У нея се надигна старият копнеж. Тя все още го интересуваше. Вярно е, че Чейс беше прекалил на пикника, но когато Кая го бе отблъснала, беше спрял. Беше се извинил. Може би Кая трябваше да му даде още един шанс.

Той й махна и извика:

— Здравей, Кая.

Тя не се приближи, но и не си тръгна. Чейс докара яхтата по-близо.

— Кая, съжалявам за онзи ден. Искам да ти покажа пожарникарската кула.

Тя все така мълчеше, но остави течението да носи лодката й към него, макар да съзнаваше, че проявява слабост.

— Виж, ако никога не си се качвала на кулата, това е страхотен начин да видиш мочурището отвисоко. Следвай ме.

Тя даде газ и обърна лодката си към неговата, през цялото време оглеждаше морето, за да се увери, че приятелите му не се виждат.

Чейс й посочи да тръгне на север от Баркли Коув — градчето остана в далечината, ведро и колоритно — и слезе на плажа на малък залив, сгушен в гъста гора. След като завързаха лодките, той я поведе по пътека, обрасла с восъчна мирта и бодлива зеленика. Кая никога не беше идвала в тази наводнена и корениста гора, защото бе разположена от другата страна на градчето и беше твърде близо до хората. Докато вървяха, под храстите се процеждаха тънки вадички застояла вода, напомнящи подмолно, че тази земя принадлежи на морето.

А после се ширна истинското тресавище с торфената си миризма и спарен въздух. Едновременно изненадващо, коварно и безмълвно, то се врязваше в устата на тъмната отдръпваща се гора.

Кая видя как над дървесния свод стърчи разнебитената дървена площадка на изоставената пожарникарска кула и след още няколко минути те стигнаха до разкрачената й основа, направена от грубо издялани греди. Около пилоните и под кулата се процеждаше черна кал, влажна плесен разяждаше гредите. Към върха се виеха стъпала, конструкцията се стесняваше на всяко ниво. Прецапаха през калта и започнаха да се изкачват, Чейс водеше. На петата площадка гъстите дъбови гори се отдръпнаха на запад, докъдето стигаше поглед. Във всички останали посоки попътните течения, лагуните, потоците и приливните устия се виеха сред искрящо зелената трева към морето. Кая никога не се беше изкачвала толкова високо над мочурището. Сега всички парченца от пъзела бяха пред очите й и тя за пръв път видя изцяло лицето му.

Когато се изкачиха до последното стъпало, Чейс протегна ръка и вдигна желязната решетка, която преграждаше стълбите. След като се качиха на площадката, той отново спусна решетката. Преди да стъпи върху нея, Кая я пробва, като почука с пръстите на краката си. Чейс се засмя.

— Здрава е, не се тревожи.

Поведе я към парапета, откъдето се откриваше гледка към мочурището. С вятър, свирещ в крилете им, два червеноопашати ястреба се рееха на нивото на очите им, извили изненадано глави към младия мъж и младата жена, които стояха в тяхното въздушно пространство.

Чейс се обърна към нея и промълви:

— Благодаря, че дойде, Кая. Че ми даде още един шанс да ти кажа колко съжалявам за онзи ден. Прекалих и няма да се случи повече.

Тя не отговори. Дълбоко в себе си искаше да го целуне, да почувства силата му до себе си.

Вместо това бръкна в джоба на джинсите си и каза:

— Направих ти гердан с раковината, която намери. Ако не искаш, няма нужда да го носиш.

Предишната вечер беше закачила раковината на тънко кожено ремъче: беше решила, че уж ще я носи тя самата, но всъщност се надяваше да срещне отново Чейс и ако има възможност, да му подари гердана. Дори и в своя изпълнен с желание блян обаче Кая не си представяше как двамата стоят на върха на пожарникарската кула и гледат отгоре света. От един и същи връх.

— Благодаря ти, Кая — каза той. Погледна гердана, а после промуши глава през ремъчето, като опипваше раковината, която легна върху гърлото му. — Разбира се, че ще го нося.

Не изтърси нищо банално от рода на „Ще го нося винаги, докато съм жив“.

— Заведи ме в твоята къща — подкани Чейс.

Кая си представи дървената къщурка, сгушена под дъбовете, сивите й дъски с лекета от кръвта на ръждясалия покрив. Замрежените врати с повече дупки, отколкото мрежа. Изкърпена отвсякъде.

— Далече е — каза само.

— Кая, не ме е грижа колко е далеч или как изглежда. Да вървим.

Ако откажеше, щеше да изгуби този шанс да бъде приета.

— Добре.

Слязоха от кулата и той я поведе обратно към заливчето, като й махна да води с нейната лодка. Тя пое на юг към плетеницата от приливни устия и наведе глава, когато се плъзна в своя обрасъл със зеленина канал. Неговата яхта беше твърде голяма за такава джунгла, да не говорим колко бяла и синя бе, но се промъкна между стържещите по корпуса й клони.

Пред тях се разкри лагуната й, а фините подробности на всеки обрасъл с мъх клон и на всяко блестящо листо се отразяваха в бистрата тъмна вода. Водните кончета и белите чапли хвръкнаха за миг при вида на странната му яхта, а после грациозно и безшумно се върнаха. Кая завърза лодката си, докато Чейс приближаваше към брега. Голямата синя чапла, отдавна приела не толкова дивите като нея, които се мотаеха наоколо, стоеше неподвижно като щъркел на около метър от тях.

Прането на Кая от избелели работни гащеризони и тениски се вееше парцаливо на въжето и към гората се бяха разселили толкова много репи, че беше трудно да се определи къде свършва градината и къде започва пущинакът.

Докато оглеждаше кърпените мрежи на верандата, Чейс я попита:

— От колко време живееш тук сама?

— Не помня точно кога си тръгна Татко. Но мисля, че от около десет години.

— Страхотно. Да живееш така без родители, които да ти казват какво да правиш.

Кая не му отговори, само пророни:

— Вътре няма нищо интересно.

Но Чейс вече се изкачваше по паянтовите стъпала от дъски и тухли. Първото, което видя, бяха колекциите й, подредени върху самоделни рафтове. Колаж от трептящ живот зад мрежата.

— Ти ли ги събра всичките? — попита той.

— Да.

Чейс разгледа част от пеперудите, но бързо изгуби интерес. И си помисли: „Защо й е да събира неща, които може да види отвън пред вратата си?“.

Малкият й дюшек на пода на верандата беше оправен спретнато с износено покривало от стара хавлия. С няколко крачки прекосиха тясната дневна с изтърбушения диван, после Чейс надникна в задната стая, където на стената бяха закачени пера с всякакви цветове, форми и размери.

Кая му махна да влезе в кухнята, чудеше се с какво ли да го почерпи. Със сигурност не разполагаше с кока-кола или студен чай, нямаше сладки, та дори и студени питки. Царевичният хляб от предишния ден беше оставен отгоре на печката, до тенджера с грах, обелен и готов да бъде сварен за вечеря. Нямаше нищичко за гости.

По навик Кая мушна няколко дръвца в готварската печка. Поразръчка ги с ръжена и огънят веднага пламна.

— Това е — каза, обърната с гръб към него, докато наливаше вода в очукания чайник с ръчната помпа — илюстрация на двайсетте години на века на показ през шейсетте.

Без водопровод, без електричество или баня. Тенекиената вана с очукан и ръждив ръб беше подпряна в ъгъла на кухнята. В кутията за хляб имаше някакви остатъци, загърнати старателно с тънки кърпи за ръце, а изгърбеният хладилник зееше с отворена врата, подпряна с мухобойка. Чейс никога не беше виждал нищо подобно.

Той задейства помпата и загледа как водата се излива в емайлирания леген, използван като мивка. Докосна спретнато подредените дърва до печката. Само няколко газени лампи с опушени до сиво стъкла даваха светлина.

Чейс беше първият й посетител след Тейт, който приемаше нещата по съвсем естествен начин, както останалите живинки от мочурището. С Чейс тя се чувстваше разголена, сякаш някой я режеше на парчета като риба. В нея се надигна срам. Тя продължи да стои с гръб към него, но го чуваше как ходи из стаята, следван от познатото поскръцване на дъските. После застана зад нея, нежно я обърна към себе си и я прегърна леко. Притисна устни до косата й и тя усети дъха му до ухото си.

— Кая, никой от моите познати не би могъл да живее тук сам, по този начин. Повечето деца, дори и момчетата щеше да ги е страх.

Кая помисли, че Чейс ще я целуне, но той свали ръце и отиде при масата.

— Какво искаш от мен? — попита го тя. — Кажи ми истината.

— Виж, няма да те лъжа. Разкошна си, свободна и дива като проклет вихър. Миналия път исках да се доближа колкото може повече до теб. Кой не би го поискал? Но не беше редно. Не трябваше да се държа така. Просто искам да съм теб, разбираш ли? Да се опознаем.

— И после какво?

— Ще разберем как се чувстваме. Няма да направя нищо, ако ти не го искаш. Какво мислиш?

— Ами добре.

— Каза, че имаш плаж. Да идем на плажа.

Тя отряза за чайките парчета от стария царевичен хляб и тръгна първа по пътеката, докато пред тях не се ширнаха лъскавият пясък и морето. Щом чуха тихия й зов, чайките се появиха и закръжиха над тях и около раменете им. Едрият мъжкар, Големия червеноточко, кацна и се заразхожда върху краката й.

Чейс стоеше малко встрани и гледаше как Кая изчезва сред вихъра от птици. Нямаше намерение да изпитва чувства към това чудато и неопитомено босоного момиче, но докато я наблюдаваше как се върти по пясъка с птиците на върха на пръстите си, беше заинтригуван от способността й да разчита само на себе си, както и от красотата й. Не познаваше друга като Кая — наред с желанието в него се размърда любопитство. Когато тя се върна при него, той я попита може ли да дойде отново на другия ден, обеща дори да не я хваща за ръка, каза, че иска единствено да бъде близо до нея. Кая само кимна. За пръв път, откакто си отиде Тейт, в сърцето й пламна надежда.