Дилия Оуенс
Където пеят раците (33)

Тридесет и втора глава
Алибито

1968 година

Над стоманеносивото море към Баркли Коув препускаха ниски тъмни облаци. Пръв връхлетя вятърът, който разтресе прозорците и запремята вълни през кея. Завързаните на пристана лодки заподскачаха нагоре-надолу като детски играчки, а мъжете с жълти мушами се впрегнаха да затягат ту едно, ту друго въже, за да не се откъснат. След това кос дъжд блъсна странично градчето и заличи всичко, освен някой и друг жълт силует, който се луташе из сивата пелена.

Вятърът свиреше в прозореца на шерифа и той повиши глас.

— Е, Джо, имаш ли да ми кажеш нещо?

— Със сигурност. Открих къде госпожица Кларк ще твърди, че е била в нощта, когато е загинал Чейс.

— Какво? Добра ли се най-сетне до нея?

— Шегуваш ли се? Хлъзгава е като проклета змиорка. Изчезва всеки път, щом се приближа. Затова днес сутринта отидох с колата до морската бензиностанция на Джъмпин, за да разбера може ли да ми каже кога ще дойде тя следващия път. Както и всички други, ще трябва да иде при него, за да си купи бензин, та си направих сметка, че рано или късно ще я хвана. Няма да повярваш какво открих.

— Казвай.

— Два достоверни източника твърдят, че в онази нощ не е била в града.

— Какво? Кои? Тя никога не напуска града, а дори и да го е напуснала, кой може да знае?

— Спомняш ли си Тейт Уокър? Вече доктор Уокър. Работи в новата лаборатория по екология.

— Да, знам го. Баща му лови скариди. Скупър Уокър.

— Е, та Тейт каза, че познавал доста добре Кая — нарича я Кая — от времето, когато били по-млади.

— Така ли?

— Не съвсем така. Били са още деца. Очевидно той я е научил да чете.

— Това той ли ти го каза?

— Да. Беше при Джъмпин. Аз разпитвах Джъмпин знае ли къде и как мога да задам някои въпроси на Момичето от мочурището. Джъмпин ми каза, че никога не знаел кога ще се появи.

— Джъмпин винаги е бил добър с нея. Съмнявам се, че ще ни каже нещо.

— Е, аз го попитах дали случайно не знае какво е правила в нощта, когато е умрял Чейс. И той ми отговори, че всъщност знаел, че е дошла при него на втората сутрин след смъртта на Чейс и точно той й е съобщил, че Чейс е мъртъв. Каза ми, че била две нощи в Грийнвил, включително и в нощта, когато е умрял Чейс.

— В Грийнвил ли?

— Така ми каза и тогава Тейт, който стоеше там през цялото време, се намеси и потвърди, че да, тя е ходила в Грийнвил и че именно той й е обяснил откъде да си купи билет за автобуса.

— Е, това вече е новина — рече шериф Джаксън. — И колко удобно само, че и двамата са били там с една и съща история. Защо й е да ходи в Грийнвил?

— Тейт каза, че от едно издателство — представяш ли си, тя взела, че написала книга за раковините и още една за морските птици, — ами, платили й разноските да иде там и да се запознае с тях.

— Трудно ми е да си представя някакви нафукани издатели да искат да се запознаят с нея. Предполагам, че никак няма да е трудно да проверим. Защо Тейт ти е казал, че я е научил да чете?

— Попитах го откъде я познава. Той ми обясни, че ходел близо до къщурката й за риба и когато разбрал, че не може да чете, я научил.

— М-м. Така ли?

Джо добави:

— Във всеки случай това променя всичко. Тя има алиби. И то добро. Бих казал, че да си в Грийнвил по онова време, е доста добро алиби.

— Да. Поне на пръв поглед. Нали знаеш какво казват за добрите алибита? А пък ние имаме онзи ловец на скариди, който твърди, че я видял да кара лодката право към пожарникарската кула в същата нощ, когато е паднал Чейс.

— Може и да е сбъркал. Било е тъмно. Никаква луна. Може и да е била в Грийнвил, а той да е видял някой друг в лодка, която прилича на нейната.

— Е, както вече казах, няма да е трудно да проверим предполагаемото й пътуване до Грийнвил.

Бурята беше утихнала до тих вой на вятъра и ръмеж, но въпреки това двамата закрилници на закона изпратиха човек да им донесе пилешки кюфтета, зелен боб с масло, задушена лятна тиква, тръстиков петмез и содени питки.

 

 

Точно след обедната почивка на вратата на шерифа се почука. Госпожица Панзи Прайс я отвори и влезе вътре. Джо и Ед се изправиха на крака. Тюрбанът й лъщеше в розово.

— Добрутро, госпожице Панзи — кимнаха и двамата.

— Добро утро, Ед, Джо. Може ли да седна? Няма да ви бавя много. Мисля, че имам важна информация по случая.

— Да, разбира се. Седнете, моля.

И двамата мъже седнаха веднага щом госпожица Панзи се намести като едра кокошка на стола, сетне поприбра оттук-оттам по някое перо и сложи дамската си чанта на скута като ценно яйце. Шерифът не издържа да не я подкачи.

— За кой случай става дума, госпожице Панзи?

— О, за бога, Ед. Знаеш за кой случай. Кой уби Чейс Андрюс. За този случай.

— Не знаем дали е бил убит, госпожице Панзи. Ясно ли е? Сега какво имате да ни кажете?

— Както знаете, работя в „Крес“ — тя никога не принизяваше общественото си положение с цитиране на пълното име на магазина „За пет цента при Крес“. Изчака шерифът да кимне, че е разбрал — въпреки че той прекрасно знаеше къде работи, защото още като дете беше купувал от нея оловни войничета, — и след това продължи. — Предполагам, че е заподозряно Момичето от мочурището. Вярно ли е?

— Кой ви каза?

— О, много хора са убедени, но основен източник е Пати Лъв.

— Разбирам.

— Е, от магазина аз и още неколцина, които работят там, видяхме как Момичето от мочурището се качва и слиза от автобуса в определени дни, според което излиза, че е била извън града в нощта, когато е загинал Чейс. Мога да свидетелствам за тези дати и часове.

— Така ли? — Джо и Ед се спогледаха. — Кои са тези дати и часове?

Госпожица Панзи изправи гръб на стола.

— На двайсет и осми октомври тя напусна града с автобуса в два и половина следобед и се върна в един и шестнайсет на трийсети октомври.

— Казвате, че са я видели и други?

— Да, ако искате, мога да ви дам списък.

— Няма нужда. Ако искаме показания, ще дойдем в „За пет цента“. Благодаря ви, госпожице Панзи.

Шерифът стана, така че госпожица Панзи и Джо го последваха.

Тя тръгна към вратата.

— Е, благодаря за отделеното време. Както казахте, знаете къде да ме намерите.

Сбогуваха се.

Джо седна отново.

— Е, туй то. Потвърди онова, което са казали Джъмпин и Тейт. Онази нощ е била в Грийнвил или поне се е качила на автобуса и е отишла някъде.

Шерифът издиша продължително.

— Така изглежда. Но мисля, че щом някой може да иде с автобус до Грийнвил през деня, то може да се върне с него и през нощта. Да си свърши работата и отново да вземе автобуса до Грийнвил. Без да разбере никой.

— Предполагам. Но ми се струва малко пресилено.

— Иди вземи разписанието на автобуса. Ще видим дали часовете съвпадат. Дали за една нощ е възможно да идеш и да се върнеш.

И преди Джо да излезе, Ед добави:

— Може да е искала да я видят посред бял ден как се качва и слиза от автобуса. Като си помислиш, човек би трябвало да направи нещо необичайно, за да си осигури алиби. Ако твърдеше, че както обикновено е седяла самичка в къщурката в нощта, когато е загинал Чейс, нямаше да има алиби. И ето че, хоп! Планира нещо, в което да я видят много хора. Осигурява си страхотно алиби пред всички на Главната. Блестящо.

— Ами да, така си е. Във всеки случай не трябва повече да се правим на интересни. Можем да си седим тук, да си пием кафето и дамите от града да притичват насам и да ни разказват каквото трябва. Отивам да взема разписанието.

След петнайсет минути Джо се върна.

— Прав беше — каза. — Ето, виждаш ли тук, възможно е за една нощ да идеш с автобус от Грийнвил до Баркли Коув и да се върнеш. Всъщност не е трудно.

— Да, има достатъчно време между двата автобуса, за да блъснеш някого от пожарникарската кула. Викам да идем да вземем съдебно решение за претърсване.