Дилия Оуенс
Където пеят раците (45)

Четиридесет и четвърта глава
Другарче по килия

1969 година

Кая стоеше в средата на килията. Беше в затвора. Ако онези, които обичаше, включително Джоди и Тейт, не я бяха изоставили, сега нямаше да е тук. Възможността да се опреш на някого те приземява.

Преди да я арестуват, бе зърнала някаква пътечка обратно към Тейт, сърцето й полека се отваряше. Любовта се издигаше по-близо до повърхността. Но макар че той вече няколко пъти идва да я види в затвора, Кая отказа да се срещне с него. Не разбираше защо затворът е захлопнал сърцето й още повече. Защо тя отказва да посегне към утехата, която Тейт можеше да й предложи на такова място. Струваше й се, че сега, когато бе по-уязвима от всякога, като че ли именно това беше причината още по-малко да се доверява на околните.

И на това особено несигурно място в живота си Кая се обърна към единствената спасителна мрежа, която познаваше — към себе си.

Това, че бе хвърлена зад решетките, без да може да излезе под гаранция, показваше ясно колко самотна бе. Предложението на шерифа да се възползва от правото си на телефонно обаждане само й напомни особено остро, че няма на кого да се обади.

Единственият телефонен номер, който знаеше, беше на Джоди, но как да се обади на брат си и да му каже, че е в затвора по обвинение в убийство? След всичките тези години как да го занимава с проблемите си? А може би и срамът си казваше думата.

Бяха я изоставили да оцелява и да се защитава. И ето я тук отново сама.

Тя вдигна за пореден път чудесната книга за раковините, която й беше донесъл Том Милтън — откъдето и да погледнеш, най-ценният й том. На пода бяха струпани статии по биология, за които надзирателят й каза, че ги е донесъл Тейт, но думите се разбягваха пред очите й. Изреченията поемаха в най-различни посоки, кръжаха и отново се връщаха в началото. С рисунките на раковините беше по-лесно. Върху покрития с евтини плочки под отекнаха стъпки и пред вратата й изникна Джейкъб, дребничък чернокож, който беше надзирател в затвора. Държеше голям пакет, увит в амбалажна хартия.

— ʼЗвинявам се, че ви безпокоя, госпойце Кая, ама имате пос’тител. Елате с мен.

— Кой е той?

— Вашият адвокат, господин Милтън — затрака метал върху метал и Джейкъб отключи вратата и й връчи пакета. — А туй тук е от Джъмпин.

Тя остави пакета на леглото и тръгна след Джейкъб по коридора към една стая, по-малка и от килията й. Том Милтън стана от стола, когато тя влезе. Кая му кимна и се загледа през прозореца, където набъбваше огромен кълбест облак с оцветени в прасковено страни.

— Добър вечер, Кая.

— Господин Милтън.

— Кая, моля те, наричай ме Том. Какво е станало с ръката ти? Наранила ли си се?

Тя си дръпна рязко ръката, за да прикрие издраното по нея.

— Май са просто ухапвания от комари.

— Ще поговоря с шерифа, не би трябвало да имаш комари в… стаята си.

С ниско наведена глава тя го помоли:

— Моля ви, недейте, всичко е наред. Насекомите не ме притесняват.

— Добре, разбира се, че няма да направя нищо, което не желаеш. Кая, искам да знаеш, че имаш някаква възможност.

— Каква възможност?

— Ще ти обясня. В момента е трудно да се предскаже накъде ще се ориентират съдебните заседатели. Обвинението се представи добре. В никой случай не убедително, но като вземем предвид колко предубедени са хората в града, трябва да си готова, че няма да ни е лесно да спечелим. Можем обаче да постигнем сделка с признаване на вина. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съвсем.

— Ти не се призна за виновна в предумишлено убийство. Ако изгубим, губиш много — очаква те живот в затвора или както вече ти е известно, ще ти искат смъртно наказание. Имаш възможност да се признаеш за виновна в нещо по-незначително, да речем, в непредумишлено убийство. Ако искаш, можеш да кажеш, че, да, онази нощ си отишла на кулата, срещнали сте се с Чейс, скарали сте се и за нещастие, той е паднал назад през отворената решетка. Делото може веднага да бъде прекратено, няма да е нужно да изживяваш повече тази драма и можем да преговаряме с обвинението каква да бъде присъдата. Тъй като никога досега не си била обвинявана в нищо, вероятно ще те осъдят на десет години затвор и ще излезеш, да речем, след шест. Знам, че не звучи добре, но е по-добре от това да прекараш целия си живот в затвора или пък онова другото.

— Не, няма да кажа нищо, което да ме представи за виновна. Няма да ида в затвора.

— Кая, разбирам, но все пак помисли малко. Нали не искаш да прекараш целия си живот в затвора, нито пък онова… другото.

Кая отново погледна през прозореца.

— Няма нужда да го обмислям. Няма да остана в затвора.

— Е, не се налага да го решаваме сега. Разполагаме с известно време. Да видим какво ще стане. Преди да си тръгна, има ли нещо, което би искала да обсъдиш с мен?

— Моля ви, измъкнете ме оттук. По единия… или по другия начин.

— Ще направя всичко възможно да те измъкна, Кая. Не се отчайвай. И моля те, помогни ми. Както вече ти казах, ангажирай се повече, поглеждай към съдебните заседатели от време на време…

Но Кая вече се беше обърнала да си върви.

Джейкъб я отведе отново в килията, където тя вдигна пакета от Джъмпин — вече проверен от надзирателя и залепен криво-ляво отново. Тя го отвори, като запази и сгъна хартията. Вътре имаше кошница с малки бурканчета боя, четка, хартия и книжен плик с царевичните мъфини на Мейбъл. Кошницата беше постлана като гнездо с борови иглички, листа от дъб, няколко раковини и няколко папура. Кая вдъхна дълбоко аромата им. Прехапа устни. Джъмпин. Мейбъл.

Слънцето беше залязло. Нямаше прашинки, които да следи.

По-късно Джейкъб дойде да вземе подноса от вечерята.

— Шʼви кажа, госпойце Кларк, май хич не ядете. Швинските котлети и зеленчуците си бяха съвсем добри.

Тя се усмихна леко, а после се заслуша в стъпките му, трополящи в края на коридора. Изчака да чуе как тежката метална врата се затръшва окончателно.

А после нещо се размърда на пода в коридора, точно пред решетката. Очите й се стрелнаха натам. Неделния съдия седеше на дупе, втренчил зелените си очи в тъмните очи на Кая.

Сърцето й запрепуска. Беше заключена тук сам-самичка през всичките тези седмици, а ето че сега това същество можеше да премине като с магия през решетката. Да остане с нея.

Неделния съдия отклони очи и хвърли поглед надолу по коридора към другите бръщолевещи затворници. Кая изпита ужас, че ще я зареже и ще иде при тях. Но той я погледна отново, мигна със задължителното котешко отегчение и с лекота се промуши между решетките. Вътре.

Кая издиша предпазливо. Прошепна: „Моля те, остани“.

Без да бърза, котаракът подуши всички ъгълчета в килията, изследва влажните циментови стени, оголените тръби, мивката, но все така, без да обръща внимание на Кая. Някаква пукнатина в стената му се стори особено интересна. Кая разбра по това, че котаракът издаваше мислите с опашката си. Приключи обиколката при тясното й легло. После съвсем непринудено скочи на скута й, намести се на кравай и започна да мачка леко бедрата й с големите си бели лапи. Кая седеше замръзнала, с леко вдигнати ръце, за да не го прекъсне. Най-накрая той се намести, все едно се беше сгушвал там всяка божа нощ. Погледна я. Тя го погали лекичко по главата, почеса го по врата. Заля я вълна от мъркане. След като той я прие с такава лекота, Кая притвори очи. Стори й се направо невероятно в целия й живот, изпълнен с копнеж за такова приемане.

Седеше вдървено, боеше се да помръдне, докато кракът й не изтръпна, а после се размърда леко, за да отпусне мускулите си. Без да отваря очи, Неделния съдия се плъзна от скута й и се сви на кълбо до нея. Тя си легна, без да се съблича, и двамата се гушнаха. Не потъна в дълбок сън с внезапни стряскания, а най-сетне се унесе в изпразнено от мисли спокойствие.

Веднъж през нощта Кая отвори очи и го видя да спи по гръб с разперени предни и задни лапи. Но когато на изгрев-слънце се събуди, той вече си беше отишъл. От гърлото й се отрони стон.

По-късно Джейкъб стоеше пред килията й с подноса със закуската в едната ръка и ключа, с който отключваше, в другата.

— Т’ва тук е овесената ви каша, госпойце Кларк.

Тя пое подноса и попита:

— Джейкъб, черно-бялата котка, която спи в съдебната зала. Тя беше тук снощи, нали?

— О, много съжалявам. Т’ва е Неделния съдия. Понякога се промъква край мен и аз не го виждам, нали разнасям подносите с вечерята. И така го затварям с всички вас.

Колко мило от негова страна да не каже „заключвам“.

— Няма нищо. Приятно ми е да е тук. Моля те, ще го пуснеш ли, ако го видиш след вечеря? Или по друго време?

Джейкъб я погледна с кротките си очи.

— Разбира се, че ще го пусна. Ще го направя, госпойце Кларк, със сигурност. Виждам, че може да е страшно добра компания.

— Благодаря ти, Джейкъб.

 

 

Вечерта на същия ден.

— Ето ви сега храната, госпойце Кларк. Пържено пиле с к’ртофено пюре и сос от ресторанта. Надявам се вече да хапнете нещо тази вечер.

Кая стана, за да поеме подноса.

— Благодаря ти, Джейкъб. Виждал ли си котарака?

— Не. Никак. Ама ще се оглеждам.

Кая кимна. Отпусна се на леглото — единственото място, на което можеше да седне, и се втренчи в чинията. Тук, в затвора, храната беше по-добра от всичко, което бе видяла през живота си. Тя побутна пилето, разрови масления боб. При вида на храната стомахът й не знаеше какво да прави.

После Кая дочу как в тежката ключалка се завърта ключ и металната врата се отвори.

Кая чу Джейкъб да казва в края на коридора:

— Хайде, върви там, господин Неделен съдия.

Затаила дъх, тя втренчи очи в пода пред килията и след няколко секунди там се появи Неделния съдия. Петната по козината му бяха изненадващо отчетливи и същевременно меки. Този път без никакво колебание той влезе и дойде при нея. Тя сложи чинията на пода и котаракът изяде пилето — смъкна кълката направо на пода, — а после облиза соса. Пропусна масления боб. Тя му се радваше, докато той поглъщаше всичко това, а после избърса пода с чиста салфетка.

След това той скочи на леглото й и двамата потънаха в сладък сън.

На другия ден Джейкъб застана пред вратата й.

— Госпойце Кларк, имате пак пос’тител.

— Кой?

— Пак е господин Тейт. Той вече идва няколко пъти, госпойце Кларк, или носи нещо, или пита да ви види. Няма ли да се срещнете днес с него, госпойце Кларк? Съб’та е, няма заседания на съда, няма ’кво да се прави по цял ден.

— Добре, Джейкъб.

Джейкъб я отведе в същата мрачна стаичка, където се бе срещнала с Том Милтън. Докато влизаше, Тейт се надигна от стола отсреща и прекоси бързо стаята. По устните му играеше лека усмивка, но в очите му се четеше тъга, че я вижда тук.

— Кая, изглеждаш добре. Толкова се тревожех. Благодаря, че се съгласи да се видим. Сядай.

Те седнаха един срещу друг, а Джейкъб в ъгъла се зачете много съсредоточено във вестника.

— Здравей, Тейт. Благодаря ти за книгите, които ми донесе.

На вид беше спокойна, но сърцето й се късаше.

— Какво да направя още за теб?

— Може би да нахраниш чайките, когато наминеш натам.

Той се усмихна.

— Ами храня ги. Горе-долу през ден.

Привидно прозвуча с лекота, но той отиваше с лодката до къщурката й всеки ден на зазоряване или по залез, за да ги нахрани.

— Благодаря ти.

— Бях в съдебната зала, Кая, седях точно зад теб. Ти така и не се обърна, не знаех разбрала ли си. Но ще бъда там всеки път.

Тя зарея поглед през прозореца.

— Том Милтън е много добър, Кая. Може би най-добрият адвокат в тази част на щата. Той ще те измъкне. Просто трябва да издържиш.

И когато тя отново не продума, Тейт продължи:

— И щом излезеш оттук, ще изследваме отново лагуните, както някога.

— Тейт, моля те, трябва да ме забравиш.

— Никога не съм те забравял и няма да те забравя, Кая.

— Знаеш, че съм различна. Не си пасвам с другите хора. Не мога да бъда част от твоя свят. Моля те, толкова ли не разбираш, че се боя да се сближа с когото и да било вече. Не мога.

— Не те виня, Кая, но…

— Тейт, изслушай ме. От години копнеех да живея с хора. Наистина вярвах, че някой ще остане с мен, че всъщност ще имам приятели и семейство. Че ще бъда част от някаква група. Никой обаче не остана. Нито ти, нито пък някой от семейството ми. Сега вече най-сетне знам как да се справя и как да се защитя. Но сега не мога да говоря за това. Признателна съм, че си дошъл да ме видиш тук, наистина. И някога вероятно ще можем да бъдем приятели, но сега не мога да мисля какво ще стане по-нататък. Не и тук.

— Добре. Разбирам. Наистина разбирам.

След като помълча малко, той продължи.

— Вирджинските бухали вече се търсят.

Тя кимна и почти се усмихна.

— О, и вчера, когато бях при къщурката ти, няма да повярваш, но един от ястребите на Купър кацна точно на стъпалата пред вратата.

При мисълта за ястреба тя най-сетне се усмихна. Това беше един от много личните й спомени.

— Вярвам ти.

След десет минути Джейкъб каза, че времето им за свиждане е изтекло, и Тейт трябваше да си върви. Кая му благодари още веднъж, че е дошъл.

— Ще продължа да храня чайките, Кая. И ще ти нося книги.

Тя поклати глава и тръгна след Джейкъб.