Дилия Оуенс
Където пеят раците (46)

Четиридесет и пета глава
Червената шапка

1969 година

В понеделник сутринта след посещението на Тейт, когато съдебният пристав въведе Кая в съдебната зала, тя не погледна към присъстващите, както и преди, а зарея поглед дълбоко в сенчестите дървета отвън. Дочу обаче познат звук, може би тихо кашляне, и обърна глава. На първия ред в залата заедно с Тейт седяха Джъмпин и Мейбъл с шапката си за неделните църковни служби, украсена с копринени рози. Хората се размърдаха, когато те влязоха с Тейт и седнаха в „частта за бели“. Но щом съдебният пристав го спомена пред съдия Симс, който все още беше в кабинета си, съдията му нареди да съобщи, че в неговата съдебна зала всеки, независимо от цвета на кожата и вероизповеданието си, може да седи където си поиска и ако това не харесва на някого, то този някой е свободен да напусне. Всъщност съдията щял да се погрижи сам за това.

След като видя Джъмпин и Мейбъл, Кая почувства някакъв прилив на сили и леко изправи гръб.

Следващият свидетел на обвинението, съдебният лекар Стюард Коун, беше с много късо подстригана побеляваща коса и очила, смъкнати ниско на носа му — навик, който го караше да накланя глава назад, за да погледне през тях. Докато той отговаряше на въпросите на Ерик, Кая се отплесна да мисли за чайките. През дългите месеци в затвора тя тъгуваше за тях, но Тейт през цялото време е ходел да ги храни. Не са били изоставени. Кейт се замисли за Големия червеноточко, как винаги стъпваше върху пръстите на краката й, когато им хвърляше трохи.

Съдебният лекар наклони глава назад, за да намести очилата си, и този негов жест върна Кая в съдебната зала.

— Значи, да обобщим, вие свидетелствахте, че Чейс Андрюс е починал между полунощ на двайсет и девети и два часа сутринта на трийсети октомври 1968 година. Причина за смъртта е било масивно увреждане на мозъка и гръбначния мозък поради падане на земята през отворената решетка на пожарникарската кула. Докато е падал, е ударил тила си в трегера, факт, потвърден от кръвта и пробите коса, взети от трегера. Всичко това вярно ли е според мнението ви на експерт?

— Да.

— Кажете, доктор Коун, каква е причината един интелигентен и в чудесна физическа форма млад мъж като Чейс Андрюс да стъпи в отвора на решетката и да се пребие до смърт? За да изключим една от възможностите, имаше ли в кръвта му алкохол или някакво друго вещество, което да е замъглило преценката му?

— Не, нямаше.

— Според изложените по-горе доказателства Чейс Андрюс си е ударил в трегера главата отзад, а не челото — Ерик застана пред съдебните заседатели и направи голяма крачка. — Но когато пристъпвам напред, главата ми е издадена малко по-напред от тялото. Ако стъпя в дупка тук пред мен, инерцията и тежестта на главата ми ще ме тласнат напред. Така ли е? Ако е пристъпил напред, Чейс Андрюс би трябвало да си удари в гредата челото, а не задната част на черепа. Затова не е ли вярно, доктор Коун, че според доказателствата Чейс е пристъпил назад, когато е паднал?

— Да, доказателствата са в подкрепа на това заключение.

— Значи може да заключим също така, че ако Чейс е стоял с гръб към отворената решетка и е бил блъснат от някого, е щял да падне назад, а не напред?

И преди Том да възрази, Ерик изрече много бързо:

— Не искам от вас да заявите, че това доказва по безспорен начин как Чейс е загинал, защото е бил блъснат назад. Просто пояснявам, че ако някой е блъснал Чейс назад през отвора, раната по главата му от носещата греда ще съответства на онази, която бе открита. Вярно ли е?

— Да.

— Добре. Доктор Коун, когато на трийсети октомври преглеждахте Чейс Андрюс в клиниката, той носеше ли гердан с мида?

— Не.

За да потисне надигащото се гадене, Кая се съсредоточи върху Неделния съдия, който се чистеше върху перваза на прозореца. Засукан в невъзможна поза, проточил единия си крак право нагоре, той облизваше вътрешната страна на опашката си. И сякаш беше погълнат изцяло да се мие.

Прокурорът попита:

— Вярно ли е, че в нощта на смъртта си Чейс Андрюс е носел джинсово яке?

— Да, вярно е.

— И според официалния ви доклад, доктор Коун, вие сте намерили по това яке червени вълнени влакна? Влакна, които не са от друга дреха, която той е носел?

— Да.

Ерик вдигна прозрачно найлоново пликче с червени вълнени влакна.

— Това ли са червените влакна, които са били намерени върху якето на Чейс Андрюс?

— Да.

Ерик вдигна от бюрото си по-голям плик.

— А вярно ли е, че червените вълнени влакна, открити по якето на Чейс, отговарят на влакната от тази червена шапка? — и той я връчи на свидетеля.

— Да, това са образци с моите етикети и влакната от шапката отговарят точно на влакната от якето.

— Къде беше намерена тази шапка?

— Шерифът е открил шапката в дома на госпожица Кларк.

Този факт не беше общоизвестен и през множеството премина вълна от шепот.

— Има ли доказателства, че тя някога е носила тази шапка?

— Да. По шапката бяха намерени косми от косата на госпожица Кларк.

Докато наблюдаваше Неделния съдия в съдебната зала, Кая се замисли защо семейството й никога не е имало домашен любимец. Нито куче, нито котка. Единственото създание, което се доближаваше до това понятие, беше един женски скункс — копринено, дебнещо и дръзко създание, — който живееше под къщурката. Мама й викаше Шанел.

След няколко почти фалови положения те се опознаха взаимно и Шанел стана много учтива, заплашваше с оръжието си само когато играта с децата загрубяваше. Тя идваше и си отиваше, понякога оставаше на разстояние от няколко метра от онези, които се качваха или слизаха по стъпалата.

Всяка пролет придружаваше дечицата си в набезите им из дъбовите гори и по посока на приливните течения. Те подтичваха с блъскане подире й като черно-бяла тълпа.

Татко, разбира се, все заплашваше да се отърве от нея, но Джоди прояви много повече зрялост от баща си и заяви с каменно лице: „Друга ще се настани на мястото й и все си мисля, че е по-добре да имаш скункс, когото познаваш, отколкото скункс, когото не познаваш“. Тя се усмихна при мисълта за Джоди. А после се взе в ръце.

— И така, доктор Коун, в нощта, когато Чейс Андрюс умира, в нощта, когато е паднал назад през отвора на решетката — положение, отговарящо на това, че е бил блъснат от някого, — влакната по якето му са били от червената шапка, намерена в дома на госпожица Кларк. И по шапката е имало косми от косата на госпожица Кларк.

— Да.

— Благодаря ви, доктор Коун. Нямам повече въпроси.

Том Милтън погледна за миг Кая, която наблюдаваше небето. От настроението, натежало в полза на обвинението, подът в помещението като че ли се наклони и това, че Кая седеше сковано и отнесено, сякаш изсечена от лед, никак не й помагаше. Адвокатът отметна бялата коса от челото си и се приближи до съдебния лекар за кръстосан разпит.

— Добро утро, доктор Коун.

— Добро утро.

— Доктор Коун, вие свидетелствахте, че раната върху тила на Чейс Андрюс отговаря на това, че е паднал назад през отвора на кулата. Вярно ли е, че ако е стъпил назад и е паднал случайно през отвора, резултатите от удара в тила щяха да бъдат съвсем същите?

— Да.

— Имаше ли някакви следи по гърдите и ръцете му, които да свидетелстват, че е бил бутнат или блъснат?

— Не. От падането имаше, разбира се, тежки наранявания по цялото му тяло. Предимно отзад и по краката му. Нямаше обаче нищо, което да бъде окачествено изрично като нараняване от бутане или блъскане.

— Всъщност вярно ли е, че няма никакви доказателства, че Чейс Андрюс е бил блъснат в отвора?

— Вярно е. Няма доказателства, които да са ми известни, че Чейс Андрюс е бил блъснат.

— И така, доктор Коун, значи след професионалния ви преглед на тялото на Чейс Андрюс няма доказателства, че това е било убийство, а не нещастен случай?

— Не.

Том помълча малко, докато отговорът на съдебния лекар стигне до всички съдебни заседатели, после каза:

— А сега да поговорим за червените влакна, открити по якето на Чейс Андрюс. Има ли начин да се определи от колко време влакната са били върху якето?

— Не. Можем да кажем откъде са дошли, но не можем да кажем кога.

— С други думи, тези влакна може да са били по якето от година или дори две?

— Точно така.

— Дори и ако якето бъде изпрано?

— Да.

— Значи няма доказателства, че тези влакна са се залепили за якето в нощта, когато е умрял Чейс?

— Не.

— Тук изслушахме показания, че обвиняемата е познавала Чейс Андрюс от две години преди смъртта му. Значи вие твърдите, че по всяко време през тези две години, когато са се срещали, облечени с тези дрехи, е възможно влакната да са полепнали от шапката по якето.

— От онова, което видях — да.

— Значи червените влакна не доказват, че госпожица Кларк е била с Чейс Андрюс в нощта, когато е умрял. Има ли изобщо някакви доказателства, че госпожица Кларк е била близо до Чейс Андрюс онази нощ? Например частици от кожата й по тялото, под ноктите му или пък отпечатъци от пръстите й по копчетата или закопчалките на якето му? Кичури от косата й по дрехите или тялото му?

— Не.

— Значи всъщност, тъй като червените влакна биха могли да стоят върху това яке цели две години, изобщо не съществуват никакви доказателства, че госпожица Катрин Кларк е била близо до Чейс Андрюс в нощта на неговата смърт?

— Според онова, което съм установил, е така.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Съдия Симс обяви ранна обедна почивка.

Том докосна леко по лакътя Кая и прошепна, че кръстосаният разпит е преминал добре. Тя му кимна едва-едва, докато хората ставаха и се протягаха. Почти всички останаха в залата доста дълго и видяха как слагат на Кая белезниците и я извеждат.

След като Джейкъб остави Кая в килията й и стъпките му отзвучаха в коридора, тя се свлече на леглото. Когато в началото я бяха затворили в килията, не й разрешиха да вземе със себе си мешката, но й позволиха да пресипе в кафяв амбалажен плик някои неща от нея. Тя бръкна в плика и извади листчето с телефонния номер на Джоди и адреса му. Откакто беше тук, почти всеки ден Кая вадеше листчето и се чудеше дали да се обади на брат си да пристигне, за да й дава кураж. Знаеше, че той ще го направи, и Джейкъб й беше казал, че може да използва телефона да му се обади. Но тя не го направи. Как можеше да му каже: „Моля те, ела. Аз съм в затвора, обвинена в убийство“.

Тя прибра старателно листчето обратно в плика и извади компаса от Първата световна война, който й беше дал Тейт. Загледа се как иглата се завъртя на север и се успокои. Притисна го до сърцето си. Едва ли имаше друго място, където компасът можеше да й потрябва повече.

След това прошепна една строфа от Емили Дикинсън:

Изметох сърцето си

и изхвърлих любовта,

която не ще потърсим отново

до свършека на вечността.