Дилия Оуенс
Където пеят раците (34)

Тридесет и трета глава
Белегът

1967 година

Една сутрин през зимата на 1967 година Кая седеше на масата в кухнята и рисуваше с водни бои дебеличка гъба в оранжево й розово. Беше завършила книгата си за морските птици и сега работеше върху наръчник за гъби. Смяташе да напише и друга книга — за дневните и нощните пеперуди.

Грах, червен лук и шунка вряха в старата очукана тенджера върху печката на дърва, която тя предпочиташе пред новата на газ. Особено през зимата. Тенекиеният покрив пееше под лекия дъждец. Изведнъж до ушите на Кая достигна звук на пикап, който се бореше с пясъка по пътеката. С надигаща се в гърдите й паника тя зърна червен пикап, който криволичеше по калните коловози.

Първата мисъл на Кая беше да побегне, но пикапът вече спираше до верандата. Приклекнала до перваза на прозореца, тя видя как от него слиза мъж със сиво-зелена военна униформа. Той постоя известно време така с отворена врата на пикапа, оглеждаше се към гората и към пътя за лагуната. След това затвори тихичко пикапа, притича през дъжда до вратата на верандата и почука.

Кая изруга. Сигурно се беше изгубил, щеше да поиска да му покаже пътя и щеше си върви, но на нея не й се занимаваше с него. Можеше да се скрие в кухнята и да се надява, че ще си тръгне. Чу го обаче да вика:

— Хей! Има ли някой вкъщи? Ехо!

Подразнена, но все пак любопитна, тя прекоси новообзаведената всекидневна и излезе на верандата. Непознатият, висок и тъмнокос, стоеше на стъпалото и беше отворил мрежестата врата на около метър и половина от нея. Униформата му изглеждаше ушита от толкова твърд плат, че като че ли нямаше да падне и празна, сякаш точно тя го държеше като едно цяло. Куртката му се пъстрееше на гърдите със знаци за най-различни военни награди. Но най-силно ловеше око назъбеният червен белег, който пресичаше лицето му от лявото ухо до горната устна. Кая ахна.

За по-малко от миг тя се върна мислено в онази великденска неделя, около половин година преди Мама да си отиде завинаги. Както пееха „Грамада вековечна“^[1], двете с Мама прекосиха рамо до рамо всекидневната и отидоха в кухнята, където бяха оставили ярко боядисаните яйца от предишната вечер. Другите деца бяха навън да ловят риба, така че те с Мама имаха достатъчно време да скрият яйцата, а после да сложат пилето и содените питки да се пекат във фурната. Братята и сестрите й бяха твърде големи, за да търсят скрити лакомства, но щяха да тичат наоколо, да се преструват, че не ги намират, а после да вдигат всяко новооткрито съкровище високо във въздуха и да се смеят.

Мама и Кая излизаха от кухнята с кошници, пълни с яйца и шоколадови зайчета от „За пет цента“, точно когато от антрето се зададе Татко.

Той дръпна великденското боне от главата на Кая и го размаха във въздуха, а после се разкрещя на Мама.

— Откъде взимаш пари за тези измишльотини? Бонета и лъскави кожени обувки? Лигави яйца и шоколадови зайци? Казвай. Откъде?

— Хайде, Джак, моля те успокой се. Великден е, те са за децата.

Той блъсна Мама назад.

— Ходиш да мърсуваш, това е. Така ли печелиш парите? Кажи ми веднага.

Хвана Мама за ръцете и толкова силно я разтърси, че лицето й сякаш затрептя около очите, които оставаха неподвижни и широко отворени. Яйцата се изхлузиха от кошницата и се търкулнаха в несигурен пастелен поток по пода.

— Татко, моля те, спри! — извика Кая, а после изхълца.

Той вдигна ръка и зашлеви Кая през лицето.

— Я млъквай, разглезена ревла такава! Смъквай тази глупава рокля и лъскави обувки от себе си. Това са курвенски дрехи.

Стиснала бузата си, тя се мушна под ръката му, за да гони ръчно боядисаните от Мама яйца.

— На теб говоря, жено! Откъде взимаш тези пари?

Той грабна железния ръжен от ъгъла и тръгна към Мама.

Кая изпищя с всички сили и увисна на ръката на Татко, когато той удари Мама с ръжена през гърдите. От роклята с презрамки на цветя пръсна кръв като червени точици върху плат. А после едно едро тяло прекоси антрето и когато Кая вдигна поглед, видя как Джоди се хвърля отзад върху Татко и двамата се просват на пода. Брат й застана между Мама и Татко, изкрещя на Кая и Мама да бягат и те хукнаха. Но преди да се обърне, Кая видя как Татко вдигна ръжена и халоса Джоди през лицето, а челюстта му се изкриви неестествено и рукна кръв. Цялата тази сцена сега премина за миг през ума й. Как брат й рухва на пода между лилаво-розовите яйца и шоколадовите зайци. Как те с Мама тичат сред палмите, за да се скрият в храстите. С окървавена отпред рокля Мама продължаваше да повтаря, че всичко е наред, че яйцата няма да се счупят, че те все още могат да опекат пилето. Кая не разбираше защо трябва да се крият там — беше сигурна, че брат й умира, че има нужда от помощта им, но беше твърде уплашена, за да помръдне. Останаха така дълго време, а после се промъкнаха обратно и надникнаха през прозореца, за да се уверят, че Татко си е отишъл.

Джоди лежеше в безсъзнание на пода, около него имаше локва кръв и Кая проплака, че е мъртъв. Но Мама го вдигна и го премести на дивана, а после заши лицето му с иглата за шиене. Когато всичко се успокои, Кая грабна бонето си от пода, притича бързо през гората и го запокити с все сила в острицата.

Сега тя надникна в очите на непознатия мъж, застанал на верандата, и промълви:

— Джоди.

Той се усмихна и белегът се изкриви.

— Кая, надявах се да си тук.

Всеки се вглеждаше в по-зрелите очи на другия. Джоди нямаше как да знае, че винаги е присъствал в мислите й през всичките тези години, че десетки пъти й е показвал пътя през мочурището, че отново и отново я е учел за чаплите и светулките. От всички хора на света тя най-много искаше да види отново Джоди и Мама. Умът й беше изтрил белега и цялата съпровождаща го болка. Нищо чудно, че беше погребал и сцената, нищо чудно, че Мама си беше отишла. Ударена с ръжен през гърдите. Кая видя отново онези изтрити петна върху плажната рокля като кръв.

Джоди искаше да я прегърне, да обвие около нея ръце, но когато направи крачка напред, Кая, силно притеснена, наведе ниско глава встрани и се дръпна назад. Така че Джоди просто пристъпи на верандата.

— Влез — покани го тя и го поведе в малката всекидневна, задръстена с нейните образци.

— О! — каза Джоди. — Ами да. Видях книгата ти, Кая. Не бях съвсем сигурен, че си ти, но, да, сега виждам, че си. Невероятно е.

Обикаляше, разглеждаше колекциите й, оглеждаше стаята с новите й мебели, надничаше от антретата в спалните. Не за да любопитства, а за да обхване всичко с очи.

— Искаш ли кафе, чай?

Кая не знаеше дали е дошъл да я види, или за да остане тук. Какво искаше всъщност той от нея след всичките тези години?

— Кафе ще бъде чудесно. Благодаря ти.

В кухнята Джоди видя старата печка на дърва до новата на газ и хладилника. Прокара длан по старата кухненска маса, която Кая бе запазила в някогашния й вид. С цялата й история от люпеща се боя. Тя наля кафе в големи чаши и двамата седнаха.

— Значи сега си войник.

— Бих се два пъти във Виетнам. Ще остана в армията още няколко месеца. Държаха се добре с мен. Платиха да завърша колеж — машиностроене, в Техническия университет на Джорджия. Мога да остана при тях поне още малко.

Джорджия не беше чак толкова далеч — можеше да дойде да я види и по-рано. Но сега беше тук.

— Вие всички си отидохте — каза Кая. — Татко остана малко след вас, но после и той си отиде. Не знам къде е, не знам дори дали е жив.

— Значи оттогава ти тук си сама?

— Да.

— Кая, не трябваше да те оставям с това чудовище. Болно ми беше и се чувствах ужасно години наред. Държах се като страхливец, глупав страхливец. Тези проклети медали нищо не са — той махна с ръка към гърдите си. — Изоставих те, едно малко момиченце да оцелява самичко в мочурището с един луд. Не очаквам изобщо някога да ми простиш.

— Джоди, няма нищо. Ти самият тогава беше още дете. Какво можеше да направиш?

— Можех да се върна, когато попораснах. Отначало преживявах ден за ден в покрайнините на Атланта — той се ухили подигравателно. — Тръгнах оттук със седемдесет и пет цента в джоба. Откраднах ги от парите, които Татко държеше в кухнята, взех ги, макар да знаех, че ще останат по-малко за вас. Работех какво ли не, докато армията не ме прибра. След тренировъчния период веднага ме пратиха на фронта. Когато се върнах, беше изминало толкова много време, че реших, че и ти отдавна си напуснала или избягала. Затова и не писах, мисля, че втория път, когато кандидатствах да ида във Виетнам, като че ли го направих да се самонакажа. Смятах, че това заслужавам, след като те бях напуснал. После преди няколко месеца завърших Техническия университет и видях книгата ти в една книжарница. Катрин Даниел Кларк. Сърцето ми хем се късаше, хем подскачаше от радост. Трябваше да те намеря — реших да започна оттук и после вече да тръгна да те търся другаде.

— Е, ето ни сега тук — тя се усмихна за пръв път. Очите му не се бяха променили. Лицата се променят в отговор на данъка, който плащаме на живота, но очите ни остават отворени като прозорци към онова, което е било, и тя го виждаше в тях. — Джоди, толкова съжалявам, че си се измъчвал, задето си ме напуснал. И аз те обвинявах неведнъж. Но ние бяхме жертвите, не бяхме виновниците.

Той се усмихна.

— Благодаря ти, Кая.

В очите им се надигнаха сълзи и двамата отклониха погледи. Тя се поколеба, а после каза:

— Може би ще ти е трудно да повярваш, но известно време Татко беше добър с мен. По-малко пиеше, научи ме да ловя риба и често кръстосвахме с лодката цялото мочурище. Но после, разбира се, отново се запи и ме остави да се боря сама.

Джоди кимна.

— Да, и аз съм забелязвал тази негова страна няколко пъти, но винаги се връщаше към бутилката. Каза ми веднъж, че било свързано с войната. Бил съм на война и съм видял неща, които могат да накарат човек да се пропие. Но не трябваше да си го изкарва върху жена си и децата си.

— Какво е станало с Мама, с останалите? — попита тя. — Чувал ли си нещо за тях, знаеш ли къде са отишли?

— Не знам нищо за Мърф, Манди или Миси. Няма да ги позная, дори и да се разминем на улицата. Предполагам, че са се пръснали по вятъра. Но Мама, ами това е още една причина да те открия, Кая. За нея имам новини.

— Новини? Какви? Кажи ми — побиха я тръпки чак до пръстите на ръцете.

— Кая, не са добри. Научих едва миналата седмица. Мама е починала преди две години.

Кая се преви на две, стиснала лицето си с ръце. От гърлото й се отрониха тихи стонове. Джоди се опита да я прегърне, но тя се отдръпна от него.

— Мама е имала сестра, Роузмари, и тя се е опитала да ни открие чрез Червения кръст, когато Мама починала, но те не могли да ни намерят. А после преди няколко месеца ме откриха чрез армията и ме свързаха с Роузмари.

Кая промърмори дрезгаво.

— Мама е била жива допреди две години. А аз я чаках всичките тези години да се върне тук по пътечката — тя се изправи и се хвана за мивката. — Защо не се е върнала? Защо никой не ми каза къде е? А сега вече е твърде късно.

Джоди се приближи до нея и въпреки че тя се опитваше да извърне глава, я прегърна.

— Съжалявам, Кая. Ела да седнеш. Ще ти разкажа какво ми съобщи Роузмари.

Изчака я да седне и продължи.

— Мама получила сериозен нервен срив, когато ни остави и замина за Ню Орлиънс, където била израснала. Била болна умствено и физически. Спомням си малко от Ню Орлиънс. Мисля, че бях на пет, когато го напуснахме. Спомням си само хубава къща с големи прозорци, през които се виждаше градина. Но щом се настанихме тук, Татко не даваше на никой от нас да спомене Ню Орлиънс, нито баба и дядо, нито каквото и да било друго. Така че всичко в главата ми се заличи.

Кая кимна.

— Не съм знаела.

— Роузмари каза, че родителите им от самото начало били против брака на Мама и Татко — продължи Джоди, — но Мама заминала за Северна Каролина със съпруга си без пукнат грош. По-късно Мама започнала да пише на Роузмари за хала си — как живее в къщурка в тресавището с пияница, който бие нея и децата. А после, след години, един ден Мама се появила. Била с обувки от изкуствена крокодилска кожа на висок ток, които обичала. Не се била къпала и не се била ресала с дни. Мълчала с месеци, не продумвала и дума. Настанила се в старата си стая в дома на родителите си и почти не ядяла. Разбира се, повикали лекари, но никой не могъл да й помогне. Бащата на Мама се обадил на шерифа в Баркли Коув да пита дали децата на Мама са добре, но оттам му отговорили, че дори не се и опитват да следят хората от мочурището.

От време на време Кая хлипаше.

— Най-сетне, почти година по-късно, Мама изпаднала в истерия и разказала на Роузмари как си спомня, че била изоставила децата си. Роузмари й помогнала да напише писмо до Татко, в което го питала може ли да дойде да ни вземе да живеем с нея в Ню Орлиънс. Той й отговорил, че ако се върне или се свърже с някого от нас, ще ни пребие до смърт. А тя знаела, че той бил способен на това.

Писмото в синия плик. Мама я е потърсила, потърсила е всички тях. Мама е искала да я види. Но последиците от това писмо бяха съвсем различни. Думите бяха разярили Татко и го бяха тласнали отново към пиенето, а после Кая изгуби и него. Тя не призна на Джоди, че все още пази пепелта от писмото в малко бурканче.

— Роузмари каза, че Мама не се сприятелила с никого, не вечеряла със семейството и не общувала с никого. Не си позволила да живее и да изпитва някакво удоволствие. След известно време започнала да говори повече и приказвала само за децата си. Роузмари каза, че Мама ни е обичала през целия си живот, но била като вцепенена от ужасната мисъл, че ще ни навреди, ако се върне, или че ще бъдем изоставени, ако не се върне. Не ни е зарязала заради каприз, а е била тласната към лудост и почти не е съзнавала, че ни е изоставила.

— Как е починала? — попита Кая.

— Била е болна от левкемия. Роузмари каза, че би могла да се излекува, но тя отказвала всички лекарства. Все повече и повече отслабвала и просто угаснала преди две години. Роузмари каза, че умряла, както и живяла. В мрак и тишина.

Джоди и Кая седяха неподвижно. Кая се сети за едно стихотворение от Голуей Кинъл, което Мама бе подчертала в книгата си.

Изпитвам облекчение, че всичко свърши —

накрая съжалявам само

за онзи порив към повече живот.

… Сбогом.

Джоди стана.

— Ела с мен, Кая, искам да ти покажа нещо.

Той я заведе до пикапа и се качи отзад. Внимателно отвори голям кашон и извади една по една неопаковани картини, рисувани с маслени бои. Нареди ги покрай каросерията на пикапа. На едната имаше три момичета — Кая и сестрите й, — клекнали край лагуната да наблюдават водните кончета. На другата Джоди и брат им държаха нанизана риба на канап.

— Донесох ги, в случай че все още си тук. Роузмари ми ги изпрати. Каза, че Мама с години ни е рисувала дни и нощи наред.

На една от картините и петте деца като че ли следяха с поглед художничката. Кая се вгледа в очите на сестрите и братята си, които сега се взираха в нея.

— Кой кой е? — прошепна тя.

— Какво?

— У дома няма нито една снимка. Не ги познавам. Кой кой е?

— О! — на Джоди му секна дъхът, но най-сетне каза: — Ами това е Миси, най-голямата. После са Мърф. Манди. Разбира се, този малък сладур съм аз. А това си ти.

Той я остави да им се нагледа, а после каза:

— Я виж тази.

Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето едва беше проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.

— Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър — каза Джоди.

— Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?

— Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.

— Защо не си спомням?

— Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.

Не и докато не ме изпрати дотук, когато бях изкарала за пръв път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината — толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си беше извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.

Джоди и Кая седяха на ръба на каросерията на пикапа и все така безмълвно съзерцаваха картините. Той продължи да говори.

— Мама беше толкова изолирана и сама. В такива условия хората се държат различно.

Кая изстена тихичко.

— Моля те, не ми говори за изолация. Няма нужда някой да ми обяснява как тя променя хората. Преживяла съм я. Аз съм олицетворение на изолацията — прошепна тя малко остро. — Прощавам на Мама, че си тръгна. Но не разбирам защо не се върна — защо ме изостави. Сигурно не си спомняш, но след като тя си тръгна, ти ми каза, че лисицата понякога изоставяла лисичетата си, ако гладувала или била под краен стрес. Лисичетата умирали — както сигурно така или иначе щели да умрат, — но лисицата оставала, за да даде живот на ново потомство, когато условията са по-добри, когато може да отгледа ново котило. Оттогава прочетох доста по въпроса. В природата — там, където пеят раците — това наглед безмилостно поведение всъщност увеличава броя на малките, отгледани от майката в продължение на целия й живот, и така, когато изостави потомството си по време на стрес, гените й се предават на следващото поколение. И тъй нататък, и тъй нататък. Същото се случва и с хората. Някои видове поведение, които сега ни се струват безмилостни, са осигурили оцеляването на човека в ранните му години, в каквото тресавище и да се е намирал по онова време. Без това сега нямаше да сме тук. Тези инстинкти все още са заложени в нашите гени и се проявяват, когато надделяват определени обстоятелства. Някои части от нас още от древни времена винаги остават онова, което сме, което трябва да бъдем, за да оцелеем. Може би някакъв първичен подтик — някакви древни гени, вече неподходящи — е принудил Мама да ни изостави заради стреса, ужаса и реалната опасност да живее с Татко. Това не я оправдава — тя трябваше да избере да остане. Но след като знаем, че тези тенденции са заложени в биологичните ни програмни схеми, това може да ни помогне да простим дори и на една провалила се майка. Това може да обясни напускането й, но аз все още не разбирам защо не се е върнала. Защо дори не ми писа. Би могла да изпраща писмо след писмо година след година, докато някое от тях най-сетне стигне до мен.

— Предполагам, че някои неща не могат да бъдат обяснени, а само простени или не. Не зная отговора. Може би няма такъв. Съжалявам, че ти донесох лоши новини.

— През по-голямата част от живота ми не съм имала семейство, нито новини за семейството. Сега само за няколко минути открих брат си и изгубих майка си.

— Съжалявам, Кая.

— Не съжалявай. Всъщност изгубих Мама преди много години, а сега ти се върна, Джоди. Не мога да ти обясня колко много исках да те видя отново. Това е един от най-щастливите и най-тъжните дни в живота ми — тя докосна ръката му с пръсти и Джоди вече я познаваше достатъчно, за да разбере какъв рядък жест е това.

Двамата се върнаха в кухнята и той огледа новите неща, прясно боядисаните стени, ръчно изработените шкафове.

— Как се оправяше, Кая? Преди да излезе книгата ти, откъде взимаше пари, храна?

— О, това е дълга и досадна история. Най-вече продавах миди, стриди и пушена риба на Джъмпин.

Джоди отметна глава и се засмя гръмогласно.

— Джъмпин! Не съм се сещал за него от години. Все още ли е жив?

Кая не се засмя.

— Години наред Джъмпин беше най-добрият ми приятел, единственият ми приятел. Единственото ми семейство, ако не броиш сребристите чайки.

Джоди стана сериозен.

— Нямаше ли приятели в училище?

— Ходих на училище само един-единствен ден в живота си — ухили се тя. — Децата ми се присмяха, така че аз повече не стъпих там. Прекарвах седмици да надхитрям служителите, отговарящи за самоволните отсъствия от училище. А това не беше чак толкова трудно след всички неща, на които ме беше научил ти.

Той я погледна смаяно.

— Как се научи да четеш? Как написа книгата си?

— Всъщност Тейт Уокър ме научи да чета.

— Продължавате ли да се виждате?

— От време на време — тя се изправи и се обърна към печката. — Искаш ли още кафе?

Джоди усети как присъствието на самотния й живот тегне в кухнята. Забелязваше се по малобройните лукови глави в кошницата за зеленчук, по единствената чиния, оставена да се отцеди на сушилката, по царевичния хляб, завит грижливо с тънка кърпа, както би го завила стара вдовица.

— Пих достатъчно, благодаря. Но какво ще кажеш да се повозим из мочурището? — попита той.

— Разбира се. Няма да повярваш, имам нова лодка, но все още използвам старата.

Слънцето беше пробило през облаците и сияеше ярко и топло за такъв зимен ден. Докато Кая прекарваше лодката през тесните канали и блестящите като стъкло приливни устия, той възкликваше при вида на някой познат щръкнал дънер, останал непроменен през всичките тези години, или къщурка на бобри, струпана на все същото предишно място. Двамата се смяха, когато стигнаха до лагуната, където Мама, Кая и сестрите й бяха заседнали с лодката в калта.

Щом се върнаха в къщурката, Кая събра в една кошница храна, която изядоха на плажа с чайките.

— Бях толкова малка, когато всички напуснаха — каза тя. — Разкажи ми за другите.

И Джоди й разказа за по-големия им брат Мърф, който я носел на раменете си през гората.

— Ти се смееше през цялото време. Той тичаше и правеше кръгове с теб на раменете си. И веднъж ти се смя толкова много, че се напишка на врата му.

— О, не! Не съм го направила — Кая се облегна назад със смях.

— Да, напишка се. Той поквича малко, но продължи да тича и влезе в лагуната, докато не се скри под водата, а ти остана на раменете му. Ние всички — Мама, Миси, Манди и аз — ви гледахме и се смяхме до сълзи. Мама направо трябваше да седне на земята, толкова много се смя.

Кая си представяше сцените, които той й описваше. Парченца от семейния им живот, за които не бе и подозирала, че ги помни.

— Миси започна първа да храни чайките — продължи Джоди.

— Какво? Наистина ли! Мислех си, че аз съм започнала, когато всички си отидоха.

— Не, тя хранеше чайките всеки ден, когато можеше да се измъкне. Беше им дала имена на всичките. Една от тях наричаше Големия червеноточко, спомням си го. Нали знаеш, заради онова червено петно на клюновете им.

— Разбира се, това не е същата птица… през мен минаха няколко поколения Големи червеноточковци. Но ето там, вляво, е сегашният Голям червеноточко.

Тя се опита да си представи сестра си, която й беше подарила чайките, но виждаше само лицето от картината. А това беше повече от всичко, с което бе разполагала досега.

Както беше известно на Кая, червената точка върху клюна на сребристата чайка не беше единствено за украса. Само когато малките кълвяха тази точка с клюновете си, родителят им даваше донесената за тях храна. Ако червената точка не се виждаше и малките не я кълвяха, родителят нямаше да ги нахрани и те щяха да умрат. Дори и в природата границата между родители и деца беше по-тънка, отколкото човек можеше да си представи.

Седнаха за малко и Кая каза:

— Просто не си спомням много за онова време.

— Е, значи си късметлийка. Така е по-добре.

Поседяха безмълвно. Без да си спомнят.

 

 

Тя сготви южняшка вечеря, както я приготвяше Мама — грах с червен лук, пържена шунка, царевичен хляб с пръжки, маслен боб, задушен с масло и мляко. И плодов сладкиш с къпини и бита сметана с бърбъна, който беше донесъл Джоди. Докато се хранеха, той й каза, че би искал да остане няколко дни, ако Кая няма нищо против, и тя му отговори, че е добре дошъл да стои, докогато си иска.

— Това вече е твоя земя, Кая. Ти си я спечели. Аз още известно време съм разквартируван във форт Бенинг, не мога да остана дълго. След това вероятно ще си намеря работа в Атланта, за да можем да поддържаме връзка. Ще ми се да те виждам всеки път, когато мога да се измъкна дотук. През целия си живот съм искал само едно — да знам, че си добре.

— Ще бъде чудесно, Джоди. Заповядай, когато можеш.

На другата вечер, докато седяха на плажа, а върховете на вълните гъделичкаха пръстите на босите им крака, Кая бъбреше неудържимо и все Тейт й беше в устата. Как й показал веднъж пътя до дома, когато тя, още като малка, се била изгубила в мочурището. Как бил първият човек, който й прочел стихотворение. Разказа на Джоди за играта с пера и как Тейт я научил да чете, как сега работел като учен в лабораторията. Как бил първата й любов, но я зарязал, когато заминал да учи в колежа, оставил я да го чака на брега на лагуната. И така всичко свършило.

— Преди колко време се случи това? — попита Джоди.

— Някъде преди седем години. Когато отиде за пръв път в Чейпъл Хил.

— Виждала ли си го оттогава?

— Върна се да ми се извини, каза, че все още ме обичал. Точно той предложи да публикувам наръчниците. Приятно ми е да го срещам от време на време из мочурището, но никога вече няма да се обвържа с него. Не мога да му имам доверие.

— Кая, това се е случило преди седем години. Той е бил още момче, за пръв път далеч от дома си, със стотици хубави момичета наоколо. Щом се е върнал да се извини и е казал, че те обича, може би не трябва да го съдиш твърде строго.

— Повечето мъже прескачат от една на друга жена. Недостойните се перчат и те примамват с лъжи. Което, предполагам, е причината Мама да си падне по Татко. Тейт не е единственият мъж, който ме е изоставил. Чейс Андрюс дори ми говореше за женитба, а се ожени за друга. И дори не ми каза — прочетох го във вестника.

— Много съжалявам. Наистина, но, Кая, не само мъжете изневеряват. И мен са ме мамили, зарязвали са ме и са ме прегазвали няколко пъти. Да си признаем честно, любовта в повечето случаи не продължава дълго. Но дори и когато е несполучлива, тя те свързва с други хора и в крайна сметка това ти остава — връзките. Да вземем нас двамата, сега отново се намерихме и само си помисли, че ако всеки от нас има деца, това ще е цяла нова верига от връзки. И така ще продължава. Кая, ако обичаш Тейт — престраши се.

Кая се сети за картината, на която Мама ги беше нарисувала с Тейт като деца, събрали глави, заобиколени с пастелни цветя и пеперуди. В крайна сметка може пък това да беше послание от Мама.

 

 

На третия ден от посещението на Джоди те разопаковаха картините на Мама — с изключение на една, която Джоди задържа за себе си — и ги закачиха по стените. Къщурката някак си светна, като че ли й се отвориха още прозорци. Кая отстъпи назад и ги загледа — какво чудо бе да има част от картините на Мама по стените си. Измъкнати от огъня.

След това тя изпрати Джоди до пикапа и му даде пакета с обяда, който беше приготвила за пътуването. Двамата плъзгаха погледи в гората, по пътеката, къде ли не, но не и в очите един на друг. Най-сетне той каза:

— По-добре да тръгвам, но ето адреса и телефонния ми номер — и й подаде листче от тефтер.

Дъхът й спря, с лявата ръка зад гърба си тя потърси да се опре на пикапа, а с дясната взе листчето. Такова простичко нещо — адресът на брат й на листче хартия. Такова изумително нещо — семейство, което можеше да намери. Номер, на който можеше да се обади и той щеше да отговори. Тя се задави безмълвно, когато Джоди я прегърна, и най-сетне след дълги години живот се облегна на него и се разплака.

— Не мислех, че ще те видя вече. Мислех, че си отиде завинаги.

— Винаги ще съм тук, обещавам. Ако се преместя другаде, ще ти изпратя новия ми адрес. Ако някога имаш нужда от мен, пиши или ми се обади, чуваш ли?

— Ще го направя. И идвай на гости, когато можеш.

— Кая, намери Тейт. Той е добър човек.

Джоди й маха от прозореца на пикапа през цялото време, докато караше по пътеката, а тя го гледаше, плачеше и се смееше едновременно. И след като свърна на пътя, червеният пикап все още се провиждаше през изсветлените места в гората, където някога просветваше белият шал. Джоди й махаше с дългата си ръка, докато не изчезна.