Дилия Оуенс
Където пеят раците (43)

Четиридесет и втора глава
Килията

1969 година

През прозорчето на килията на Кая струяха мътни лъчи светлина. Кая гледаше как прашинките танцуват тихо в една посока, сякаш следваха призрачен водач. Стигнеха ли до сенките — изчезваха. Не представляваха нищо без слънцето.

Кая изтегли дървения сандък, който й служеше за маса, под вдигнатия два метра над земята прозорец. Облечена със сив анцуг с надпис ЗАТВОРНИК на гърба, Кая стъпи върху сандъка и загледа морето, което едва се виждаше отвъд дебелото зарешетено стъкло. Белите зайчета на вълните плискаха и плюеха пяна, а пеликаните, изпънали глави за риболов, летяха ниско над вълните. Ако проточеше врат силно вдясно, Кая можеше да види плътната корона на дърветата в края на мочурището. Вчера видя как един орел се стрелна да улови риба.

Окръжният затвор се състоеше от шест килии, три и половина на три и половина метра всяка, в едноетажен циментов блок зад полицейското управление в края на града. Килиите бяха разположени по дължината на сградата само от едната страна, така че затворниците да не могат да се виждат. Три от стените бяха влажни циментови панели, четвъртата беше решетка със заключена врата. Във всяка килия имаше дървено легло с памучен дюшек на буци, натъпкана с пера възглавница, чаршафи, сиво вълнено одеяло, мивка, дървен сандък за маса, плюс тоалетна чиния. Вместо огледало над мивката висеше репродукция на Исус Христос, закачена там от женското крило на Баптистката църква. Единствената отстъпка, която бяха направили за нея — първата от години жена затворничка, която се различаваше от обичайните клиенти за по една нощ, — беше сивата найлонова завеса, която можеше да дръпне около мивката и тоалетната чиния.

Затвориха я в килията два месеца преди началото на делото, без възможност да я пуснат под гаранция заради неуспешния й опит да избяга от шерифа с лодката. Кая се зачуди кой ли пръв е започнал да използва думата „килия“ вместо „клетка“. Вероятно в някакъв незнаен момент от времето милосърдието е наложило тази промяна. Беше разчесала ръцете си до кръв. Безброй минути, седнала на леглото, разглеждаше кичури от косата си и ги скубеше като пера. Като чайките.

Сега, застанала върху сандъка и извила врат към мочурището, Кая рецитираше стихотворение от Аманда Хамилтън.

Ранената чайка от Брандън Бийч

Душа крилата, ти виеше в небето своя танц

и стряскаше зората с острите си писъци.

Струеше в полет над морето всеки ден,

а после пак се връщаше при мен.

 

Но ето че сега със счупено крило

оставяш диря подир себе си във пясъка.

Пера прекършени не ще познаят висота,

но кой решава иде ли смъртта?

 

Изчезна ти незнайно накъде,

ала следите от крилете ти останаха.

Сърцето плаче жално за онази красота,

но кой решава иде ли смъртта?

Макар че затворниците не се виждаха помежду си, единствените други клиенти — двама мъже в края на редицата — прекарваха голяма част от деня и вечерта в бърборене. И двамата излежаваха по трийсет дни заради бой в пивницата, завършил със счупени огледала и няколко кости и предизвикан от разногласието кой кого ще надплюе в Проклетата бирария. През повечето време те се търкаляха по леглата и се провикваха един към друг от съседните килии, а гласовете им отекваха като във варел. По-голямата част от шегичките им се въртяха около клюките по случая на Кая, които те научаваха от хората, дошли им на свиждане. Особено възможността да бъде осъдена на смърт, което не се беше случвало в окръга вече от двайсет години и никога на жена.

Кая чуваше всяка тяхна дума. Мисълта за смъртта не я тревожеше, заплахите за прекратяване на този неин призрачен живот не я плашеха. Но планираният процес да бъде убита от ръката на някой друг по график беше толкова немислим, че й спираше дъхът.

Сънят й бягаше, промъкваше се по периферията, а после изчезваше. Разсъдъкът й потъваше сред дебелите стени на ненадейно връхлетял я лек сън — мигове на блаженство, — а после тялото й се разтрисаше будно.

Тя слезе от сандъка и седна на леглото със свити под брадичката колене. Доведоха я тук след заседанието на съда, а сега сигурно беше някъде около шест часът. Беше изминал само един час. А може би и по-малко.