Дилия Оуенс
Където пеят раците (56)

Петдесет и пета глава
Цветята на тревите

1969 година

Докато пикапът на Джоди поемаше с подскок от паважа по пясъчния път към мочурището, той й говореше тихичко, че всичко ще се подреди, но че ще й трябва известно време. Кая обхождаше с очи папура и чаплите, боровете и малките езерца, които проблясваха по пътя им. Изви врат да проследи двойка бобри, които гребяха като с весла. Като на прелетна птица рибарка, изминала десет хиляди километра до родния си бряг, умът на Кая пулсираше в копнеж и очакване на дома, тя почти не чуваше какво й бърбори Джоди. Искаше й се той да замълчи и да се вслуша в пустошта вътре в себе си. Тогава можеше да прогледне.

Кая се задъха, когато Джоди взе последния завой от криволичещата пътека и под дъбовете в очакване изникна старата къщурка. Испанският мъх се вееше леко по вятъра над ръждясалия покрив, а чаплата се крепеше на един крак в сенките на лагуната. Щом Джоди спря пикапа, Кая изскочи и изтича в къщурката, докосваше леглото, масата, печката. Джоди знаеше добре какво ще й потрябва, затова беше оставил в ъгъла плик с трохи и изпълнена с нова енергия, с облени в сълзи страни Кая изтича с трохите на плажа, където чайките литнаха към нея от всички страни на брега. Големият червеноточко кацна и затъпка около нея, кимаше с глава.

Коленичила на брега, заобиколена от птичата вихрушка, тя се разтрепери. „Никога не съм искала нищо от хората. Може би сега ще ме оставят на мира.“

Джоди пренесе малобройните й вещи в къщурката и направи чай в стария чайник. Седна на масата да я чака. Най-сетне чу вратата на верандата да се отваря и тя влезе в кухнята с думите:

— О, ти още си тук.

Разбира се, че беше тук — пикапът му отвън се набиваше на очи.

— Моля те, седни за минутка, а? — каза той. — Искам да поговорим.

Тя не седна.

— Добре съм, Джоди. Наистина.

— Това значи ли, че искаш да си тръгна? Кая, ти прекара два месеца сама в онази килия, мислеше, че целият град е против теб. Почти не позволи на никого да те посещава. Разбирам това, да, но не мисля, че трябва да си замина и да те оставя сама. Искам да остана с теб няколко дни. Имаш ли нещо против?

— Живяла съм сама почти през целия си живот, а не някакви си два месеца! И не мислех, че целият град е против мен.

— Кая, не позволявай на тази ужасия да те отблъсне още повече от хората. Изпитанието бе смазващо за душата, но това все пак е възможност да започнеш наново. Присъдата може би беше техният начин да кажат, че ще те приемат.

— На повечето хора не им се налага да ги оправдават по обвинение в убийство, за да ги приемат.

— Знам и ти имаш достатъчно причини на този свят да мразиш хората. Не те обвинявам, но…

— Ето как никой не ме разбира — тя повиши глас. — Никога не съм мразила хората. Те мразеха мен. Те ме изоставиха. Те ме тормозеха. Те ме нападаха. Е, вярно е, че се научих да живея без тях. Без теб. Без Мама! Или без когото и да било!

Той искаше да я прегърне, но Кая се изскубна.

— Джоди, може би в момента съм изморена. Всъщност изтощена съм. Моля те, имам нужда да преодолея всичко това — делото, затвора, мисълта, че ще ме екзекутират — насаме, защото насаме е единственият начин, който познавам. Не умея да бъда утешавана. Твърде съм изморена дори да водя този разговор. Аз… — гласът й заглъхна.

Не изчака отговора му, излезе от къщурката и потъна в дъбовата гора. Осъзнал, че няма смисъл, той не я последва. Щеше да я изчака. Предишния ден беше заредил къщурката с продукти — в случай че я оправдаят — и сега се зае да реже зеленчуци за любимия й домашен пай с пилешко. Когато обаче слънцето залезе, не му останаха сили да изтърпи отсъствието й нито минута повече, затова заряза горещия пай отгоре на печката и излезе. Кая беше обиколила няколко пъти плажа и когато чу, че пикапът му поема бавно по пясъчната пътека, изтича у дома.

Дъх на препечено тесто изпълваше къщурката до тавана, но Кая все още не чувстваше глад. В кухнята извади боите и започна да крои планове за следващата си книга за тревите в мочурището. Хората рядко забелязваха тревите, освен да ги окосят, да ги отъпчат или да ги отровят. Четката й хвърчеше по платното по-скоро в черни, отколкото в зелени тонове. Мрачни картини на може би загиващи поляни под ударите на бурята. Трудно беше да се каже.

Кая наведе глава и зарида.

— Защо съм гневна сега? Защо сега? Защо се държах така гадно с Джоди?

Свлече се като парцалена кукла на пода. Свита на кълбо, все още разридана, копнееше да се гушне в единственото същество, което някога я беше приело такава, каквато е. Но котаракът беше останал в затвора.

Точно преди здрач Кая се върна на плажа, където чайките си почистваха перата и се настаняваха да нощуват. Когато нагази в разбиващите се вълни, в пръстите на краката й в повратния си бяг към морето се блъснаха парченца раковини и черупки от раци. Тя посегна и вдигна две пера от пеликан точно като перото, сложено от Тейт на раздела „П“ в речника, който й бе подарил преди години за Коледа.

И зашепна стихотворение от Аманда Хамилтън.

Отново идваш

и ме заслепяваш

като слънчев лъч, искрящ върху вълна.

Едва почувствала отново свободата,

и ето че луната вае твоя образ на прозореца.

И всеки път, когато те забравя,

очите ти надзъртат в сърцето ми и то прескача.

Затова — сбогом,

до следващия път.

Когато ще те видя за последно.

На другата сутрин Кая седна в леглото си на верандата и попи наситените миризми на мочурището направо със сърцето си. На слабата светлина, която се процеждаше в кухнята, си приготви каша от царевичен булгур, бъркани яйца и питки — леки и пухкави като на Мама. Изяде всичко до троха. А после, когато слънцето изгря, изтича при лодката и потопила пръсти в бистрата дълбока вода, пое по лагуната.

Докато лодката разпенваше водата в канала, Кая разговаряше с костенурките и чаплите и вдигаше ръце високо над главата си. У дома.

— Ще събирам цял ден каквото си пожелая — каза.

А подсъзнателно се надяваше да срещне Тейт. Може би той работеше наблизо и тя щеше да го срещне случайно. Можеше да го покани в къщурката да хапнат от пая с пилешко, който бе изпекъл Джоди.

На по-малко от километър оттам Тейт газеше из плитката вода и взимаше проби в малки епруветки. При всяка негова стъпка, при всяко потапяне на епруветката се разбягваше ветрило от малки вълнички. Беше решил да работи в близост до къщичката на Кая. Може би тя щеше да излезе с лодката в мочурището и двамата щяха да се срещнат. Ако не се получеше, довечера той щеше да иде до къщичката й. Не беше решил какво точно ще й каже, но му мина през ум да й налее малко разум с целувки.

В далечината се чу сърдитият рев на мотор, много по-силен от обикновена моторна лодка, който надделяваше над тихите звуци в мочурището. Тейт проследи приближаващия се към него звук и изведнъж пред погледа му изскочи една от новите лодки с въздушно витло, които не беше виждал досега. Тя разсичаше злорадо водата, издигаше се над нея и дори над тревите с шлейф от пръски подире си. И вдигаше шум като десет сирени.

Като мачкаше храсти и треви, лодката проряза своя диря през мочурището и после даде газ в приливното устие. Чаплите възроптаха шумно. На кормилото стояха трима мъже и щом зърнаха Тейт, обърнаха към него. Когато се приближиха, той позна шерифа и неговия помощник, а с тях и още един мъж.

Убила скоростта, лъскавата лодка си седна на задницата и продължи да се приближава. Шерифът извика нещо на Тейт, но дори и със свити до ушите си длани и наведен към тях, Тейт не можа да чуе нищичко от шума. Те се приближиха с поредна маневра, лодката се заклати до тази на Тейт и го оплиска с вода. Шерифът се наведе и кресна нещо.

Кая, която беше наблизо и също бе чула странната лодка, видя, че тя се приближава към Тейт. Даде на заден, вкара своята лодка в един гъсталак и остана да гледа как след думите на шерифа той замръзва с наведена глава и отпуснати рамене като ударен. Дори и от такова разстояние в стойката му се усещаше отчаяние. Шерифът изкрещя още веднъж и Тейт най-сетне подаде ръка и се остави помощникът да го изтегли в лодката им. Другият мъж скочи във водата и се покатери в лодката на Тейт. С отпусната брадичка и сведени очи Тейт стоеше между двамата униформени, а те обърнаха лодката и засилиха през мочурището към Баркли Коув, последвани от другия мъж в лодката на Тейт.

Кая ги изпрати с очи, докато лодките се скриха зад един обрасъл с морска зостера^[1] нос. Защо бяха задържали Тейт? Имаше ли това нещо общо със смъртта на Чейс? Арестуваха ли го?

Прониза я остра болка. Най-сетне, след цял един живот, тя си беше признала, че това за нея е възможност да се срещне отново с Тейт, с надеждата, с която завиваше по потоците и го дебнеше през тръстиките и която я тласкаше в мочурището всеки ден от живота й, още откакто беше навършила седем години. Познаваше любимите му лагуни и пътеките през опасните тресавища, винаги го следваше на безопасно разстояние. Дебнеше го да си открадне любов. Никога не я споделяше. Никой не можеше да те нарани, ако го обичаш от другия край на приливно устие. През всичките тези години тя го беше отхвърляла, но беше оцелявала, защото той беше там и я чакаше някъде из мочурището. Сега обаче може би нямаше вече да е тук.

Кая продължи да гледа по посока на отдалечаващия се шум на странната лодка. Джъмпин знаеше всичко — щеше да знае и защо шерифът е задържал Тейт и какво може да направи тя по въпроса.

Кая включи двигателя на лодката и пое на скорост през мочурището.