Дилия Оуенс
Където пеят раците (8)

Седма глава
Риболовният сезон

1951 година

Онази вечер, след като момчето, което ловеше риба, я беше превело през мочурището до дома й, Кая седеше със скръстени крака върху леглото на верандата. През закърпената мрежа на вратата се просмукваше мъгла от пороя, която я докосваше по лицето. Кая си мислеше за момчето — добро, но силно като Джоди. Единствените хора, с които сега разговаряше, бяха понякога Татко, жената на касата в „Пигли Уигли“, госпожа Сингълтъри, която напоследък се бе заела да учи Кая как да различава монетите от четвърт долар и от по пет и десет цента — Кая вече познаваше пенитата. Но госпожа Сингълтъри беше доста любопитна.

— Миличка, как всъщност ти е името? И защо майка ти не идва вече? Не съм я виждала, откакто извадиха репите.

— Мама има много за шетане, затова изпрати мен в магазина.

— Да, миличка, но никога не купуваш достатъчно продукти за цялото ви семейство.

— Да, госпожо, трябва да вървя. На мама царевичният булгур й трябва веднага.

Когато можеше, Кая избягваше госпожа Сингълтъри — отиваше при другата жена на касата, която не проявяваше към нея никакъв интерес, само й казваше, че децата не бива да идват боси на пазар. На Кая й идеше да отговори, че не смята да бере грозде с пръстите на краката си. Та кой ли можеше да си позволи грозде изобщо?

Все по-често не разговаряше вече с никого, освен с чайките. Чудеше се дали не може да се спазари с Татко да използва лодката му. Навътре в мочурището можеше да събира пера и раковини и понякога да вижда момчето. Никога не беше имала приятел, но усещаше необходимостта, привличането. Можеха да карат лодките си из приливните устия, да изучават блатистите местности. Той сигурно я мислеше за малко дете, но умееше да се ориентира из мочурището и можеше да научи и нея.

Татко нямаше автомобил. Използваше лодката, за да лови риба, да иде в града и да маневрира през тресавището до „Блатната чернилка“ — брулена от стихиите пивница и свърталище на покерджии, от която се стигаше до сушата по паянтово дъсчено мостче, вързано с тръстика. Грубо скована от застъпващи се дъски, под тенекиен покрив, сградата се кривеше от пристройка до пристройка и подът й беше на различни нива в зависимост от това колко високо „кокошите крака“ от тухли са я издигнали над тресавището. Когато Татко отиваше там или където и да било, той взимаше лодката, много рядко ходеше пеш, защо тогава да й я дава?

Но пък я даваше на братята й, когато не му трябваше, вероятно защото ловяха риба за вечеря. Кая не се интересуваше от риболов, но може би щеше да се спазари за нещо друго — знаеше, че именно това е начинът да убеди баща си. Може би трябваше да готви, да върши повече домакинска работа, докато Мама се върнеше.

Дъждът отслабна. Само по някоя капка разклащаше тук-таме някое листо като помръдване на котешко ухо. Кая скочи, почисти шкафа хладилник, изми захабения кухненски под от шперплат и остърга натрупаните с месеци остатъци от царевична каша по кръговете на готварската печка. На другата сутрин изпра чаршафите на Татко, които воняха на пот и уиски, и ги простря по палмите. С парцала за прах и метлата мина през стаята на братята си, малко по-голяма от килер. В дъното бяха струпани мръсни чорапи, по двата захабени матрака на пода бяха разхвърляни пожълтели комикси. Тя се опита да си припомни лицата на момчетата, краката, които обуваха чорапите, но подробностите й се губеха. Избледняваше дори лицето на Джоди — за миг Кая виждаше очите му, а после изчезваха и те и се затваряха.

На другата сутрин с четирилитрова туба за бензин в ръка тя пое по песъчливите пътеки до „Пигли“ и купи кибрит, кокали и сол. Спести две монети по десет цента. „Не мога да купя мляко, трябва да купя бензин.“

Спря на бензиностанцията „Синг Ойл“, която се намираше точно в края на Баркли Коув, сгушена в борова горичка и заобиколена от ръждясали камиони и таратайки върху циментови блокове.

Господин Лейн я видя, че идва.

— Махай се оттук, ти, рошаво просякинче такова. Измет от мочурището.

— Имам пари, господин Лейн. Трябва ми бензин и шило за моторната лодка на Татко — и тя протегна две десетцентови и две петцентови монети и пет пенита.

— Е, не си заслужава да се пъна за такива смешни пари, ма хайде, дай ги тука — и той се протегна за очуканата квадратна туба.

Кая благодари на господин Лейн, който отново изгрухтя. Продуктите и тубата й натежаваха все повече с всеки изминат километър и й отне доста време да се добере до дома. Най-сетне в сянката на лагуната тя изпразни тубата в резервоара и почисти лодката с парцали и домакински пясък, докато металните бордове се показаха изпод мръсотията.

На четвъртия ден след заминаването на Татко Кая започна да го чака. Късно следобед я обхвана студен ужас, който затисна гърдите й. Ето че тя отново стоеше и се взираше в пътеката. Колкото и да беше гаден Татко, Кая имаше нужда той да се завърне. Най-сетне в ранната вечер Татко закуцука през пясъчните коловози. Тя изтича в кухнята и сложи на масата гулаш от сварени листа на горчица, кокали и царевична каша. Не умееше да прави сос, затова изля бульона от кокалите — в който плуваха парченца бяла лой — в празен буркан от сладко. Чиниите бяха напукани, от различни сервизи, но Кая беше сложила вилицата отляво, а ножа отдясно, както я беше учила Мама. После зачака, залепена до хладилния шкаф като прегазен на пътя щъркел.

Татко блъсна входната врата в стената, с три крачки прекоси всекидневната до стаята си, без да повика Кая или да погледне в кухнята. Това беше нормално. Тя го чу да тръшва куфара си на пода, да отваря чекмеджета. Бе забелязал изпраните чаршафи и със сигурност чистия под. Ако не с очи, щеше да усети разликата с носа си.

След няколко минути той излезе оттам и влезе право в кухнята, погледна пренесената маса, купите с димяща храна. Видя Кая, застанала до хладилника, и двамата се зяпнаха, като че ли никога не се бяха виждали.

— Бре ей, виж ти, момиче, к’во е това? Май си взела, че си пораснала. Готвиш и разни там.

Не се усмихна, но лицето му беше спокойно. Беше небръснат, с тъмна немита коса, провиснала над лявото му слепоочие. Но беше трезвен — тя познаваше признаците.

— Да, замесих и царевичен хляб, ама не се надигна.

— Е, благодаря ти. Браво на теб. Капнал съм и съм гладен като свиня в кочина.

Той измъкна стол и седна, затова седна и Кая. Напълниха мълчаливо чиниите си и започнаха да гризат жилавото месо от почти голите кокали. Татко вдигна един прешлен и осмука мозъка, а мазнината лъсна по бакенбардите му. Глозга ги тези кокали, докато не ги лъсна като панделки.

— Това тук е по-добро от студен сандвич с царевични пърженки и зеле — каза той.

— Жалко, че царевичният хляб не се надигна. Може би трябваше да сложа повече сода и по-малко яйца — на Кая не й се вярваше, че изрича тези думи, не можеше обаче да се спре. — Мама го правеше толкова хубав, но сигурно не съм внимавала достатъчно кое как става…

После си помисли, че не е трябвало да споменава Мама, и млъкна.

Татко побутна чинията си към нея.

— Ще има ли още някоя лъжица?

— Да, има още много.

— О, и тури малко от царевичния хляб право в яхнията. Умирам да топя бульона и се обзалагам, че този хляб става идеално за това, кашав е като качамак.

Тя се усмихна вътрешно, докато пълнеше чинията му. Кой би помислил, че царевичният хляб може да ги свърже.

После обаче, след като поразмисли малко, Кая се разтревожи, че ако го помоли сега да използва лодката, той ще реши, че е сготвила и изчистила само заради това, което отначало така си и беше, но сега вече изглеждаше по-различно. Харесваше й да седнат и да се хранят като семейство. Нуждата й да разговаря с някого беше много остра.

Затова не спомена, че иска да кара лодката сама, а вместо това попита:

— Мога ли някой път да дойда с теб за риба?

Той се разсмя шумно, но не злобно. Смееше се за пръв път, откакто Мама и останалите си бяха тръгнали.

— Риба ли искаш да ловиш?

— Да, искам.

— Та ти си момиче — каза той с очи в чинията, докато дъвчеше един кокал.

— Да, аз съм твоето момиче.

— Е, мога да те взема някой път.

На другата сутрин Кая тичаше по пясъчната пътечка, накланяше изпънатите си ръце и издаваше влажни звуци, от което пръскаше слюнка. Щеше отначало да плава през мочурището и да търси гнезда, а после щеше да се издигне и да хвръкне крило до крило с орлите. Пръстите й се превърнаха в протегнати косо към небето дълги пера, които събираха под нея вятъра. Но после виковете на Татко откъм лодката я приземиха рязко. Крилете й се свлякоха, стомахът й се сви — сигурно се беше досетил, че я е взимала. Тя почти усещаше удара на веслото по дупето си и отзад по краката. Знаеше как да се скрие и да изчака, докато е пиян, и той никога нямаше да я намери. Но сега се беше отдалечила много по пътечката, беше точно пред погледа на Татко, а той стоеше с всичките си въдици и пръчки и й махаше да иде при него. Тя го приближи, тиха и уплашена. Риболовните такъми бяха разпилени наоколо, под седалката му имаше шише с царевичен алкохол.

— Качвай се!

С това поканата му се изчерпа.

Кая понечи да изрази радост или благодарност, но безизразното му лице я накара да замълчи, докато тя пристъпваше към носа на лодката и сядаше върху металната седалка с лице напред. Татко запали и поеха по канала: промушваха се под сведените клони, докато кръжаха нагоре-надолу по водните пътища, а тя запаметяваше счупените дървета и остатъците от стари пътепоказатели. Татко заглуши мотора в една затънтена лагуна и й даде знак да седне на средната седалка.

— Хайде вземи и извади няколко червея от консервената кутия — каза той и си сви цигара, която увисна в ъгъла на устата му.

Научи я как да закачва примамката, да хвърля въдицата и да подсича рибата. Извиваше тялото си почти неестествено, за да избегне допира с нея. Говореха само за риболов, никога не подхващаха други теми, нито пък се усмихваха много, но пък общуваха уверено по въпроса, който ги свързваше. Той пийна малко алкохол, после обаче се улиса в работа и не пи повече. Късно през деня слънцето въздъхна и избеля до масленожълто, а те, може би, без да забележат, най-сетне приведоха рамене и мускулите на вратовете им се отпуснаха.

Кая тайничко се надяваше да не хване никаква риба, но усети подръпване, подсече рязко въдицата и на нея увисна едра платика, блеснала в сребърно и синьо. Татко се наведе и я хвана с кепчето, а после се облегна назад, като се пляскаше по коленете и ухаше така, както никога не го беше виждала. Тя грейна в усмивка, двамата се погледнаха в очите и затвориха кръга.

Преди Татко да я окачи на кокана, платиката се мяташе по дъното на лодката и на Кая й се наложи да се загледа в литналите в далечината пеликани, да се взре във формата на облаците и изобщо да се занимава с всичко друго, но не и да гледа умиращата риба в очите, втренчени в един свят без вода, докато всмукваше безполезния въздух с широката си уста. Но цената за всичко това и цената, която плащаше рибата, си заслужаваха да бъдат платени заради жалките останки от семейството й. Може би това не важеше толкова за рибата, но все пак.

 

 

На следващия ден те отново излязоха с лодката и в тъмната лагуна Кая забеляза как по повърхността на водата припламват меките гръдни пера на голям вирджински бухал. Всички пера се бяха извили нагоре от двете си страни и се носеха наоколо като малки оранжеви лодки. Тя ги събра в шепа и ги пъхна в джоба си. По-късно намери изоставено гнездо на колибри, свито на един протегнат клон, и го скри на сигурно място на носа.

Вечерта Татко приготви вечеря от прясна риба — панирана с царевично брашно и черен пипер и поднесена с царевична каша и зеленчуци. Докато Кая миеше чиниите след вечеря, Татко влезе в кухнята със старата си мешка от Втората световна война. Застанал до вратата, той я метна грубо на един от столовете. Тя се свлече на пода с тупване, от което Кая подскочи и се обърна рязко.

— Мисля, че можеш да я използваш за твоите пера, птичи гнезда и всички там други неща, които събираш.

— О — каза Кая. — О, благодаря ти.

Но той вече беше излязъл на верандата. Кая вдигна опърпаната мешка, направена от достатъчно здрав брезент да издържи цял живот и изпъстрена с малки джобчета и тайни отделения. С яки ципове. Погледна през прозореца. Досега Татко никога не й беше давал нищо.

Всеки по-топъл зимен ден и всеки пролетен ден Татко и Кая излизаха с лодката далеч нагоре и надолу покрай крайбрежието, хвърляха стръв и въртяха макарите. Във всяко приливно устие или поток тя се оглеждаше за онова момче Тейт в неговата лодка, надяваше се да го види отново. Понякога си мислеше за него, искаше да се сприятелят, но нямаше представа какво да направи и дори как да го намери. А после, един следобед, просто така, тя и Татко взеха един завой и видяха момчето да лови риба на същото място, където Кая го бе видяла за пръв път. То веднага се усмихна и махна. Без да се замисли, тя също вдигна ръка и махна почти с усмивка. А след това също толкова бързо си свали ръката, когато Татко я погледна изненадан.

— Един от приятелите на Джоди, преди да си тръгне — рече Кая.

— Трябва да внимаваш с хората тук — каза Татко. — Горите гъмжат от бели боклуци. Почти всеки тук е никаквец.

Тя кимна. Искаше й се да се обърне и да погледне момчето, но не го направи. А после се притесни, че то ще я сметне за темерут.

Татко познаваше мочурището, както ястребът познава ливадата си — как да ловува, как да се скрие, как да тормози натрапниците. А въпросите, които задаваше Кая с широко отворени наивни очи, го подтикваха да й обяснява сезоните на гъските, навиците на рибите, как да познава времето по облаците и насрещните течения по вълните.

Някои дни Кая взимаше в мешката храна като за пикник и те ядяха ронливия царевичен хляб, който тя почти се бе научила да пече, с нарязан лук, докато залязващото слънце застиваше над мочурището. От време на време Татко забравяше контрабандния алкохол и пиеха чай в буркани от сладко.

— Моите хора невинаги са били бедни, тъй да знаеш — изтърси веднъж Татко, докато седяха в сянката на дъбовете, хвърлили въдиците в една кафява лагуна, звънтяща от бръмченето на ниско литнали насекоми. — Имаха земя, богата земя, гледаха тютюн и памук и такива неща. Близо до Ашвил. Баба ти от моя страна носеше капели колкото колелата на каруца и дълги поли. Живеехме в къща с веранда, дето я опасваше цялата, на два етажа. Беше хубаво, много хубаво.

— Баба ли? — Устните на Кая се разтвориха.

Някъде имаше или бе имала баба. Къде беше тя сега? Кая копнееше да разпита какво се е случило с всеки. Но се боеше.

А Татко продължи.

— После всичко се срина накуп. Аз бях малък през повечето време и не разбирах, но имало депресия, молец по памука и не знам още к’во и всичко замина. Останаха само дългове, много дългове.

По тези накъсани подробности Кая се мъчеше да си представи миналото му. Не знаеше нищо за историята на Мама. Татко изпадаше в ярост, ако някой споменеше живота им, преди да се роди Кая. Тя знаеше, че семейството й е живяло много далеч от мочурището, близо до другите й баба и дядо, на място, където Мама е носела рокли, купени от магазина, с малки седефени копченца и атлазени панделки и обточени с дантела. След като се преместиха в къщурката, Мама ги държеше в един сандък и на няколко години вадеше по една, за да я преправи на работна дреха, защото нямаха пари за нищо ново. Сега тези хубави дрехи бяха изчезнали заедно с историята си, изгорени в огъня, запален от Татко в деня, след като всички си тръгнаха.

Кая и Татко продължиха да хвърлят въдиците, те изсвистяваха над мекия жълт полен, който плуваше върху неподвижната вода, и тя реши, че това е краят на историята му, но Татко добави:

— Някой ден ще те заведа в Ашвил и ще ти покажа земята, която беше наша и трябваше да бъде твоя.

След малко дръпна рязко въдицата си.

— Я виж тук, сладурче, хванах ни риба, голяма колкото Алабама — а!

След като се върнаха в къщурката, изпържиха рибата и бухти от царевично брашно, „дебели като гъши яйца“. После тя му показа сбирките си: внимателно забоде насекомите върху парче картон и закачи перата на стената в задната стая в мек и вълнуващ колаж. По-късно лежеше в леглото си на верандата и се вслушваше в боровете. Затвори очи, а после ги ококори отново. Ха, та той я беше нарекъл „сладурче“.