Дилия Оуенс
Където пеят раците (12)

Единадесета глава
Конопените чували

1955 година

През зимата на 1955 година Татко докуцукваше до къщурката все по-рядко. Минаваха седмици без бутилка от уиски на пода, без тяло, проснато на леглото, и без пари в понеделник. Кая все очакваше да го види как куцука между дърветата с хартиения плик в ръка. Мина едно пълнолуние, после още едно, откакто го бе видяла за последен път.

Чинарите и американските орехи протягаха голи клони към унилото небе, а безмилостният вятър изсмукваше всякаква радост, която зимното слънце би могло да внесе в помръкналия пейзаж. Безполезен изсушаващ вятър в морска земя, която не можеше да изсъхне.

Седнала на стъпалата пред къщурката, Кая размишляваше. Можеше да са пребили баща й при игра на покер и да са го изхвърлили в тресавището през някоя студена и дъждовна нощ. Или може би просто беше паднал, докато се е прибирал пиян някъде из горите, с лице, потопено във водата на някое блато.

„Мисля, че си отиде завинаги.“

Кая прехапа устни, докато устата й побеля. Не я болеше толкова, както когато Мама си тръгна — всъщност насилваше се да жали за него. Но чувството да останеш сама беше толкова необятно, че направо отекваше в душата й и властите със сигурност щяха да научат и да дойдат да я приберат. Трябваше да се преструва дори пред Джъмпин, че Татко все още скита някъде наоколо.

И в понеделник няма да има пари. Кая успя да изкара седмици с последните няколко долара, хранеше се с царевична каша, варени миди и по някое яйце от дивите кокошки. Единствените й запаси бяха няколко кибритени клечки, парченце сапун и шепа царевичен булгур. С малкото останали кибритени клечки нямаше да изкара зимата. А без тях нямаше да може да си свари кашата, която правеше за себе си, за чайките и за кокошките.

„Не знам как да живея без царевичен булгур.“

Помисли си, че където и да се беше запилял Татко, този път беше отишъл пеш. Лодката остана за Кая.

Разбира се, тя трябваше да открие друг начин да си намира храна, но за момента изтласка тази мисъл в някакво отдалечено кътче на съзнанието си. След вечерята от сварени миди, които се беше научила да размачква на каша и да маже върху солени содени питки, тя прелисти любимите книги на Мама, преструваше се, че чете приказките. Дори и на десет години, Кая все още не можеше да чете.

После газената лампа примигна, избледня и угасна. Мекият кръг от онова, което допреди малко беше нейният свят, се смени от тъма. Кая изхлипа. Татко винаги купуваше газта и пълнеше лампата, така че тя не се беше замисляла много по въпроса. Докато не остана на тъмно.

Кая поседя няколко секунди в опит да изстиска светлина от остатъците, но не успя да направи почти нищо. После в мрака се очертаха закръглената издатина на хладилния шкаф и прозоречната рамка и тогава тя прокара ръка по плота, докато не напипа остатък от свещ. Трябваше да използва една клечка, за да я запали, а й бяха останали само пет. Но в момента трябваше да се пребори с тъмнината.

Фъш-ш. Кая драсна клечката, запали свещта и тъмнината се оттегли в ъглите. Тя обаче се беше запознала достатъчно отблизо с нея, за да разбере, че й трябва светлина, а газта струваше пари. Кая задиша плитко — плитко. „Може би трябва да ида до града и да се предам на властите. Поне ще ми дадат храна и ще ме пратят на училище.“

Но след като поразмисли минута, си каза: „Не, не мога да изоставя чайките, чаплата, къщурката. Мочурището е единственото ми семейство“.

Докато свещта догаряше, на Кая й хрумна нещо.

На другата сутрин тя стана по-рано от обикновено, още докато имаше отлив, навлече гащеризона и се измъкна с кофа в ръка, закривен нож и празни торби. Клекнала в калта, засъбира миди по края на блатцата, както Мама я беше учила, и след два часа клякане и лазене напълни два конопени чувала.

Слънцето се измъкваше бавно от морето, докато тя прекосяваше с лодката до бензиностанцията на Джъмпин. Той се изправи, когато Кая се приближи.

— Здравей, госпожице Кая, сигурно искаш бензин?

Тя наведе глава. Не беше продумала с никого нито дума от последното си посещение в „Пигли Уигли“ и говорът й изневеряваше.

— Може би и бензин. Ама зависи. Чух приказки, че купуваш миди, а аз тук съм събрала. Можеш ли да ми платиш в брой и да добавиш малко бензин?

И тя посочи чувалите.

— Да, като нищо. Пресни ли са?

— Извадих ги преди изгрев. Току-що.

— Добре тогава. Мога да ти дам петдесет цента за единия чувал и пълен резервоар за другия.

Кая се усмихна леко. Това бяха истински пари, които бе спечелила сама.

— Благодаря — каза само.

Докато Джъмпин й пълнеше резервоара, Кая влезе в магазинчето му на кея. Никога не му беше обръщала внимание, защото пазаруваше в „Пигли“, но сега видя, че освен стръв и тютюн той продаваше кибрит, мас, сапун и сардини, виенски кренвирши, царевичен булгур, солени содени питки, тоалетна хартия и газ. Почти всичко, което й трябваше на този свят, беше складирано там. На тезгяха бяха подредени пет половинлитрови буркана, пълни с бонбони за по едно пени — желирани червени, твърди захарни и карамелени на клечка. Като че ли тук бяха събрани всички бонбони на света.

С парите от мидите Кая купи кибрит, една свещ и царевичен булгур. Газта и сапунът трябваше да почакат, докато донесе друг чувал. Наложи й се да впрегне цялата си воля да не си вземе един карамел на клечка вместо свещ.

— Колко чувала купуваш седмично? — попита тя.

— Сега какво, бизнес сделка ли сключваме? — попита той на свой ред, като се засмя по особения си начин — със затворена уста и отметната назад глава. — Купувам към двайсетина кила на всеки два-три дни. Но имай предвид, че и други ми носят. Ако донесеш, а аз вече съм взел, тогава си извън играта. Който изпревари, той ще натовари. Няма друг начин да се играе.

— Добре. Благодаря ти, ще стане. Довиждане, Джъмпин — а после добави. — О, между другото, Татко ти праща поздрави.

— Така ли, добре тогава. И ти му предай от мен, моля. Довиждане и на теб, госпожице Кая.

Докато тя тръгваше, той разцъфна в голяма усмивка. Тя също почти му се усмихна. Пазаруването на бензин и продукти със собствени пари определено я правеше по-голяма. По-късно, в къщурката, когато разопакова малката си купчинка запаси, Кая намери и една изненада в жълто и червено на дъното на плика. Беше станала по-голяма, ама не чак толкова, че да не се зарадва на карамела на клечка, който Джъмпин й беше пуснал в плика.

За да изпревари другите събирачи на миди, Кая се промъкваше до мочурището на свещ и на светлината на луната, сянката й се люшкаше по лъщящия пясък и тя събираше миди в сърцето на нощта. Добавяше и стриди към улова си, понякога спеше край каналите под звездите, за да стигне при Джъмпин още на разсъмване. На парите от мидите можеше да разчита повече, отколкото на парите, които получаваше в понеделник, и обикновено успяваше да изпревари другите събирачи.

Престана да пазарува в „Пигли“, където госпожа Сингълтъри все я разпитваше защо не е на училище. Рано или късно щяха да я пипнат и да я замъкнат там. Поминаваше със запасите си от Джъмпин, имаше повече миди, отколкото можеше да изяде. Не бяха чак толкова лоши, разбъркани с царевичната каша, ако преди това ги размачкаш до неузнаваемост. Нямаха и очи да я гледат като онази риба.