Дилия Оуенс
Където пеят раците (3)

Втора глава
Джоди

1951 година

След като Мама си отиде, в рамките на няколко седмици най-големият брат на Кая и двете й сестри също се запиляха някъде, като че ли последваха примера й. Известно време успяваха да понасят Татковите пристъпи на ярост, които започваха с крясъци, а след това ескалираха до юмручни удари или цапвания с опакото на ръката, после изчезнаха един по един. Бездруго бяха почти пораснали. По-късно, точно както беше забравила годините им, Кая не можа да си спомни и истинските им имена, помнеше само, че им викаха Миси, Мърф и Манди. Върху дюшека си на верандата Кая откри малка купчинка къси чорапи, оставени от сестрите й.

Сутринта, след като беше останал само Джоди, Кая се събуди от тракането на съдове и съскането на гореща мазнина в тигана. Тя се втурна в кухнята, защото си помисли, че Мама се е върнала у дома и прави пърженки от царевично брашно или царевични питки. Но беше Джоди, който, застанал до печката, разбъркваше кашата от булгур. Тя се усмихна, за да прикрие разочарованието си, а той я потупа по главата, като тихичко я подкани да не вдига шум — ако не събудеха Татко, можеха да закусят сами. Джоди не умееше да пече содени питки и нямаше бекон, така че той приготви каша от булгур и бъркани яйца с мас, те седнаха да закусят заедно и през цялото време се споглеждаха и се усмихваха.

Измиха бързо съдовете и изхвръкнаха през вратата към мочурището, той тичаше напред. Но точно тогава Татко се развика и закуцука към тях. Беше невъзможно кльощав и фигурата му като че ли се люшкаше от слабото земно притегляне. А кътниците му бяха жълти като зъби на старо куче.

Кая погледна към Джоди.

— Можем да избягаме. Да се скрием сред мъха.

— Няма страшно. Всичко ще е наред — каза той.

По-късно, на свечеряване, Джоди откри Кая на плажа, загледана в морето. Когато спря до нея, тя остана с прикован в мътните вълни поглед. Въпреки това по говора му разбра, че Татко го е ударил по лицето.

— Трябва да се махна, Кая. Не мога повече да живея тук.

Тя понечи да се обърне към него, но спря. Искаше да го помоли да не я оставя сама с Татко, но думите я задавиха.

— Като пораснеш още малко, ще разбереш — каза той.

На Кая й се искаше да изкрещи, че може и да е малка, но не е глупава. Знаеше, че всички те са си отишли заради Татко, само се чудеше защо никой не я взима със себе си. И на нея й беше минала мисълта да си тръгне, но нямаше къде да отиде и нямаше пари за автобус.

— Кая, ще внимаваш, чу ли? Ако някой дойде, не влизай в къщата. Там могат да те хванат. Бягай далеч в мочурището, скрий се в храстите. Винаги замитай следите си, научил съм те как. Също така можеш да се криеш от Татко.

След като тя продължи да мълчи, той се сбогува и закрачи през плажа към гората. Точно преди да потъне сред дърветата, Кая най-сетне се обърна и го видя как си отива.

— А това малко прасенце си остана у дома — каза тя на вълните.

Щом излезе от вцепенението си, изтича до къщурката. В преддверието извика Джоди по име, но вещите му вече ги нямаше и дюшекът му на пода беше опразнен.

Кая рухна върху дюшека и дълго наблюдава как последната дневна светлина се оттича надолу по стената. Както обикновено светлината сподири слънцето, част от нея се събра в стаята и за миг изтърбушените дюшеци и купищата стари дрехи добиха повече цвят и форма от дърветата навън.

Загриза я глад — каква досада — и това я изненада. Тя пристъпи в кухнята и застана на вратата. През целия й живот това помещение винаги бе излъчвало топлина от печащия се хляб, врящия боб или къкрещата рибена яхния. Сега беше спарено, тихо и тъмно.

— Кой ще готви? — попита тя на глас.

Със същия успех можеше да попита: „Кой ще танцува?“.

Запали свещ, разрови жаравата в печката, добави подпалки. Задвижи духалото, докато се появи пламъче, а после сложи още дърва. Хладилникът им служеше само като шкаф, защото електричеството не стигаше до къщурката. За да озаптяват мухъла, вратата зееше отворена, подпряна с една мухоловка. Въпреки това зеленикавочерните вени на плесента гнездяха във всяка пукнатина.

Кая извади остатъците от храна и си каза: „Ще объркам кашата от булгур с мас и ще я стопля“. Така и направи, яде направо от тигана — непрекъснато надничаше през прозореца дали Татко си идва. Но той не дойде.

Когато светлината на месечината най-сетне огря къщурката, Кая пропълзя в леглото си на верандата — изтърбушен дюшек с истински чаршафи на малки сини розички, които Мама беше купила на една дворна разпродажба — за пръв път в живота си сама през нощта.

Отначало през няколко минути сядаше в леглото и надничаше през мрежата на вратата. Вслушваше се за стъпки в гората. Познаваше силуетите на всички дървета, но въпреки това някои сякаш все сменяха местата си и се придвижваха с луната. По едно време така се беше вцепенила, че не можеше да преглътне, а после, като че ли по поръчка, познатите песни на жабите и щурците изпълниха нощта. По-утешителни, отколкото песничката за трите слепи мишки. Мракът ухаеше сладко със земния дъх на жабите и саламандрите, преживели още един лепкаво горещ ден. Мочурището се сгуши по-наблизо в ниската мъгла и Кая заспа.

Татко не се върна цели три дни и Кая си вареше листа от ряпа от градината на Мама на закуска, обяд и вечеря. Отиде до кокошарника за яйца, но откри, че е празен. Ни пиле, ни яйце.

„Курешки! Вие сте само една купчина курешки!“ Смяташе да ги гледа, след като Мама си отиде, но не направи кой знае какво. Сега бяха избягали на пъстър рояк и къткаха далеч зад дърветата. Кая трябваше да разпръсне царевичен булгур, за да види не може ли да ги подмами обратно. Вечерта на четвъртия ден Татко се появи с бутилка и се просна на леглото си.

Когато на другата сутрин влезе в кухнята, се разкрещя.

— К’де са се запилели всички?

— Не знам — каза тя, без да го погледне.

— Тъпа си като сляпо кутре. И безполезна като циците на глиган.

Кая се изхлузи тихичко от верандата, но докато вървеше по плажа и търсеше миди, надуши дим и видя, че откъм къщурката се вие пушек. Хукна с всички сили, а когато излезе изпод дърветата, видя, че в двора гори голям огън. Татко хвърляше рисунките, роклите и книгите на Мама в пламъците.

— Не! — изкрещя Кая.

Без да я погледне, той метна транзистора в огъня. Лицето и ръцете й пламнаха, докато тя посягаше за рисунките, но пламъците я отблъснаха.

Кая се втурна в къщурката, за да попречи на Татко да награби още вещи, и кръстоса твърдо поглед с него. Той посегна да я цапардоса с опакото на ръката си, но Кая не отстъпи. Внезапно баща й се обърна и закуцука към лодката си.

Кая се свлече на дъсчено — тухлените стъпала и оттам загледа как нарисуваните от Мама с водни бои сцени от мочурището се превръщат в пепел. Седя до залез, докато всички копчета не станаха на въглен и спомените за буйните танци с Мама не се стопиха в пламъците.

През следващите няколко дни, поучена от грешките на другите, а може би най-вече от поведението на рибките лещанки, Кая проумя как да живее с Татко. Просто не трябваше да му се пречка, трябваше да избягва да я вижда, да притичва от осветените от слънцето места към сенките. Ставаше и излизаше от къщата, преди той да се е събудил, живееше в гората и във водата, а после се промъкваше тихичко да спи в леглото си на верандата, възможно най-близо до мочурището.

 

 

През Втората световна война Татко се бил срещу Германия, където един шрапнел раздробил лявата му бедрена кост — предмет на последната им гордост. И ежеседмичните чекове за инвалидност бяха единственият им източник на доходи. Седмица след напускането на Джоди хладилникът се опразни и почти не останаха репи. Когато в понеделник сутринта Кая влезе в кухнята, Татко посочи един смачкан долар и няколко монети върху кухненската маса.

— С това тук ще купиш храна за седмицата. Нищо не се дава даром — каза той. — Всяко нещо си има цена, а с тези пари ще трябва да въртиш къщата, да събираш дърва за печката и да переш дрехите.

За пръв път в живота си Кая тръгна сама за продукти до градчето Баркли Коув — това малко прасенце отиде на пазар. Гази повече от шест километра през дълбокия пясък или кал, докато отпред не блесна заливът с градчето на брега.

Баркли Коув бе заобиколен от блатисти земи, които смесваха солената си омара с тази на океана, а той пък се надигаше при прилив от другата страна на Главната улица. Заедно мочурището и морето отделяха градчето от останалия свят, с него го свързваше само шосе с едно платно, което куцукаше по напукан бетон с дупки по него.

Имаше две улици: Главната следваше извивката на океанския бряг с редичка от магазини — от едната страна бакалията „Пигли Уигли“, от другата „Уестърн Ауто“ с ресторантчето по средата. Имаше също така „За пет цента при Крес“, „За едно пени“ (само каталог), пекарната на Паркър и магазина за обувки „Бъстър Браун“. До „Пигли“ се мъдреше Проклетата бирария, където предлагаха хотдог, люто чили и пържени скариди, сервирани в хартиени лодчици. Дамите и децата не влизаха вътре, защото се смяташе за неприлично, но в стената имаше гише за храна за вкъщи, откъдето можеха да си поръчат хотдог и газирана напитка от улицата. Цветнокожите не можеха да използват нито вратата, нито гишето.

Другата улица, Широката, се насочваше от старото шосе право към океана и опираше в Главната, където и свършваше. Така че на единственото кръстовище в градчето се събираха Главната улица, Широката улица и Атлантическият океан.

Магазините и търговските обекти не бяха залепени един за друг както в повечето градчета, а се отделяха от малки пространства, обрасли с морски овес и палми джуджета, сякаш през нощта мочурището се примъкваше помежду им. В продължение на повече от двеста години пронизващите солени ветрове бяха оцветили обшитите с кедрови дъски сгради в ръждивокафяво, а боята по рамките на прозорците, предимно бяла и синя, беше напукана и се лющеше. Градчето имаше уморен вид от спора със стихиите и като че ли се захлупваше.

Кеят му, окичен с опърпани въжета и стари пеликани, се врязваше в малкия залив, в чиято вода при липса на вълнение се отразяваха червените и жълтите цветове на лодките за скариди. Сред дърветата, около лагуните и покрай океана, от двете страни на магазините криволичеха черни пътища, край които се редяха малки къщички от кедрово дърво. Баркли Коув беше в буквалния смисъл на думата затънтено градче с къщи, разхвърляни тук и там сред приливните устия на реките и папура като гнезда на бели чапли, разпилени от вятъра.

Боса и облечена с твърде окъсял гащеризон, Кая стоеше на мястото, където пътят от мочурището се вливаше в главния път. Хапеше устна и й се щеше да хукне към дома. Не можеше да измисли какво да каже на хората, как да се справи с парите в бакалницата. Но подтиквана от глада, пристъпи по Главната и тръгна с наведена глава към „Пигли Уигли“ по разнебитения тротоар, който от време на време надничаше между туфите трева. Когато наближи „За пет цента“, чу зад себе си шумотевица и отскочи встрани точно когато три момчета, няколко години по-големи, профучаха покрай нея с велосипедите си. Водачът се обърна назад, смее се на пропуснатата възможност да я блъсне, а после едва не се бутна в жена, която излизаше от магазина.

— ЧЕЙС АНДРЮС, върни се веднага! Върнете се и тримата.

Те повъртяха педалите още няколко метра, но после размислиха и се върнаха при жената — госпожица Панзи Прайс, продавачка на платове и галантерия. Някога семейството й бе притежавало най-голямата ферма в покрайнините на мочурището и макар че много отдавна бяха принудени да я продадат, тя продължаваше да играе ролята на благородна собственичка на земя. Което не беше лесно, ако живееш в миниатюрен апартамент над ресторантчето. Госпожица Панзи обикновено носеше шапки с формата на копринени тюрбани и тази сутрин тюрбанът й беше в розово, като подчертаваше червеното й червило и наплесканите с руж страни. Тя се скара на момчетата.

— Мисля да ви обадя на майките ви. Или още по-добре — на бащите ви. Толкова бързо карахте по тротоара, че едва не ме блъснахте! С какво ще се оправдаеш, Чейс?

Велосипедът му беше най-лъскавият от всички — с червена седалка и високи хромирани ръкохватки.

— Съжаляваме, госпожице Панзи, не ви видяхме, защото хей онова момиче ни попречи.

Чейс, загорял от слънцето и с тъмна коса, посочи Кая, която се бе върнала на тротоара и стоеше наполовина скрита в един миртов храст.

— Няма значение. Не можете да извинявате греховете си с други хора, дори и с измета от мочурището. Сега, момчета, трябва да свършите нещо добро като извинение за простъпката си. Вижте, ето там госпожица Ериъл идва с покупките си, идете да й помогнете да ги занесе до камионетката. И си приберете ризите в панталоните.

— Да, госпожо — отвърнаха момчетата и подкараха велосипедите към госпожица Ериъл, която им водеше часовете във втори клас.

Кая знаеше, че родителите на тъмнокосото момче са собственици на магазина „Уестърн Ауто“, поради което то караше най-хубавия велосипед. Беше го виждала да разтоварва големи кашони със стока от камиона, да ги внася, но никога не беше обелвала и дума с него или с останалите.

Тя почака няколко минути, а после с наведена глава приближи бакалницата. В „Пигли Уигли“ разгледа изложения царевичен булгур и избра половинкилограмов пакет, воденично мливо от „Мелница Аткинсън“, защото отгоре му имаше червен етикет — „Специално предложение за седмицата“. Както я беше учила Мама. Помота се между стелажите, докато на касата не останаха хора, а после се приближи и застана пред касиерката госпожа Сингълтъри, която я попита:

— Къде е майка ти?

Госпожа Сингълтъри беше с късо подстригана коса, ситно навита и боядисана в пурпурно като перуника на слънце.

— Шета, госпожо.

— Е, имаш ли пари за булгура, или не?

— Имам, да.

Тъй като не знаеше да отброи точно монетите, тя подаде целия долар.

Госпожа Сингълтъри не беше сигурна дали детето различава монетите, затова, докато връщаше рестото в отворената длан на Кая, започна бавно да отброява:

— Двайсет и пет, петдесет, шейсет, седемдесет, осемдесет и три пенита. Защото царевичният булгур струва дванайсет цента.

Стомахът на Кая се преобърна. Дали не трябваше да върне нещо? Тя зяпна непознатите монети в дланта си.

Госпожа Сингълтъри като че ли омекна.

— Добре тогава. Хайде, бягай.

Кая изхвръкна от магазина и закрачи възможно най-бързо към пътеката за мочурището. Мама й бе казвала неведнъж: „Никога не тичай в града или хората ще си помислят, че си откраднала нещо“. Но веднага щом стигна пясъчната пътека, Кая тича почти километър. Останалата част от пътя извървя с бърза крачка.

Когато се върна у дома, въобразила си, че знае как да приготви каша от царевичен булгур, тя изсипа брашното във врялата вода, но то стана на буца — една голяма топка, която отдолу загоря, а в средата остана сурова. Беше толкова жилава, че Кая можа да хапне само няколко хапки, затова отново претърси градината и откри между златника още няколко листа от ряпа. Свари ги и ги изяде всичките, като изсърба течността от тенджерата.

След няколко дни му хвана цаката как да вари царевична каша, макар че колкото и да бъркаше, кашата пак ставаше донякъде на бучки. Другата седмица купи ребра — отново с червен етикет — и ги свари с царевичен булгур и зелено зеле на каша с чудесен вкус.

Кая често переше с Мама, така че знаеше как да търка дрехите на пералната дъска под чешмата в двора с калъпи сапун от луга. Гащеризонът на Татко беше толкова тежък, когато беше мокър, че тя не можеше да го извие със слабите си ръце и не стигаше до въжето, за да го просне, така че го провеси да капе от листата на палмите джуджета в края на гората.

Така го караха с Татко на две нива, живееха отделно в една и съща къщурка, понякога не се виждаха с дни. Почти никога не разговаряха. Тя разтребваше след себе си и след него като сериозна малка жена. Не беше достатъчно умела готвачка, за да му приготвя храна — обикновено него все го нямаше, — но през повечето време оправяше кревата му, вдигаше разхвърляните вещи, метеше и миеше съдовете. Не защото й бяха наредили, а защото това беше единственият начин да поддържа къщурката в приличен вид до завръщането на Мама.

Мама винаги казваше, че есенната луна изгрява за рождения ден на Кая. И въпреки че не си спомняше рождената си дата, една вечер, когато луната изплува пълна и златна от лагуната, Кая си каза: „Мисля, че станах на седем“. Татко изобщо не спомена нищо за това и разбира се, нямаше торта. Не каза нищо и за отиването й на училище, а тя, след като не знаеше кой знае колко по въпроса, се страхуваше да го повдигне.

Мама със сигурност щеше да се върне за рождения й ден, затова на сутринта след пълнолунието тя си облече басмената рокля и се загледа в пътеката. Мислено подканваше Мама да се завърне в къщурката все със същите обувки от крокодилска кожа и дългата пола. Когато не дойде никой, Кая взе тенджерата с кашата от булгур и прекоси гората до морския бряг. Свила длани на тръба до устата си, вдигна глава и извика „Ка-а-а, ка-а-а, ка-а-а“. От двете страни на плажа над разбиващите се вълни високо в небето се появиха сребърни точки.

— Ето ги, идат. Не мога да ги преброя тези чайки, толкова са много — каза тя.

С крясъци и пищене птиците се виеха и пикираха, рееха се край лицето й и кацваха, когато Кая им хвърляше каша. Най-сетне се успокоиха и започнаха да се почистват с клюновете си, докато тя седеше на пясъка с подвити настрани крака. Една едра чайка се настани близо до Кая.

— Имам рожден ден — каза тя на птицата.