Дилия Оуенс
Където пеят раците (4)

Трета глава
Чейс

1968 година

Изгнилите основи на старата изоставена пожарникарска кула обкрачваха блатото, издишващо собствени повесма мъгла. С изключение на грачещите врани, смълчаната гора като че ли се бе притаила в очакване, когато двете момчета — Бенджи Мейсън и Стив Лонг — и двете по на десет години, и двете руси, се закатериха по влажното стълбище сутринта на трийсети октомври 1968 година.

— Не се очакваше есента да е толкова гореща — провикна се Стив към Бенджи.

— Да, и всичко е тихо, без да броим враните.

Когато погледна надолу през стъпалата обаче, Стив каза:

— Стой. Какво е това?

— Къде?

— Виж там. Сини дрехи, като че ли някой лежи в калта.

Бенджи се провикна:

— Хей, ти! К’во правиш?

— Виждам лице, ама не мърда.

Размахали ръце, те изтичаха обратно на земята и си пробиха път от другата страна на основата на кулата, а зелената кал полепваше по обувките им. На земята лежеше мъж, по гръб, със странно извит в коляното ляв крак. С отворени очи и уста.

— Господи! — каза Бенджи.

— Божичко, това е Чейс Андрюс.

— По-добре да доведем шерифа.

— Ама нали не трябваше да сме тук.

— Сега това няма значение. И враните ще го накацат всеки момент.

Обърнаха глави по посока на граченето, а Стив каза:

— Може би един от нас да остане да отпъжда птиците?

— Трябва да си луд да си помислиш, че ще остана тук сам. И се обзалагам на един цент, че и ти няма да искаш.

След което двамата грабнаха велосипедите си и натиснаха педалите по дълбокия пясък на пътеката обратно до Главната улица, прекосиха града и влязоха бегом в ниската сграда, където шерифът Ед Джаксън седеше на бюрото си в полицейското управление, осветено от увиснали на жиците голи крушки. Набит и среден на ръст, той имаше червеникава коса, а лицето и ръцете му бяха обсипани с бледи лунички. Шерифът седеше и прелистваше списанието „Спорт далеч от дома“.

Без да почукат, момчетата се втурнаха през отворената врата.

— Шерифе…

— Хей, Стив, Бенджи. Да не е станал пожар?

— Видяхме Чейс Андрюс, проснат в тресавището под пожарникарската кула. Прилича на мъртъв. Изобщо не мърда.

Още от основаването на Баркли Коув през 1751 година нито един правозащитник не беше разпростирал юрисдикцията си отвъд блатните треви. През четиридесетте и петдесетте години неколцина шерифи бяха подгонили с кучета престъпници, избягали от сушата в мочурището, и затова все още се гледаха кучета за всеки случай. Но като цяло Джаксън пренебрегваше престъпленията, извършени в тресавището. Защо да пречи на едни плъхове да избиват други плъхове?

Но пък в случая ставаше дума за Чейс. Шерифът стана и свали шапката си от закачалката.

— Заведете ме.

Клони от дъб и зеленика стържеха отвън по патрулната камионетка, докато шерифът маневрираше по пясъчната пътека с доктор Върн Мърфи, слаб и стегнат, с посивяла коса, единствения лекар в града, седнал до него. И двамата се люшкаха в такт, когато колата подскачаше по дълбоките коловози, главата на Върн почти се удряше в стъклото. Стари приятели и горе-долу връстници, те ходеха заедно за риба и често работеха по един и същи случай. Сега и двамата мълчаха пред перспективата да потвърдят чие е тялото в блатото.

Стив и Бенджи седяха в каросерията на камионетката с велосипедите си, докато тя не спря.

— Той е там, господин Джаксън. Хей зад онези храсти.

Ед слезе от камионетката.

— Вие чакайте тук, момчета.

След това двамата с доктор Мърфи изгазиха калта до мястото, където лежеше Чейс. При идването на камионетката враните бяха отлетели, но отгоре бръмчаха други птици и насекоми. Животът продължаваше дръзко своя марш.

— Вярно, че е Чейс. Сам и Пати Лъв няма да го преживеят.

Всяка поръчана автомобилна свещ, всяка сметка и всеки етикет, закачен в „Уестърн Ауто“ на семейство Андрюс, се правеха в името на единственото им дете Чейс.

Клекнал до тялото, Върн го преслуша със слушалките за сърдечен ритъм и потвърди смъртта му.

— Откога според теб е така? — попита Ед.

— Бих казал, че е мъртъв поне от десет часа. Съдебният следовател ще каже със сигурност.

— Сигурно се е покатерил снощи. И е паднал отгоре.

Върн огледа набързо Чейс, без да го докосва, после се изправи до Ед. И двамата се втренчиха в очите на Чейс, които все още гледаха към небето от отеклото му лице, а после хвърлиха поглед към зиналата му уста.

— Колко пъти казвах на хората от града, че непременно ще се случи нещо такова — рече шерифът.

Познаваха Чейс още от раждането му. Гледаха го как израства от чаровно дете в привлекателен юноша, звезден защитник в спорта и градски талант, който работеше при родителите си. И накрая — красив мъж, женен за най-красивото момиче в градчето. Сега лежеше сам, по-незначителен и от тресавището. Грубата ръка на смъртта както винаги бе обрала овациите.

Ед наруши мълчанието.

— Работата е там, че не проумявам защо другите не са потърсили помощ. Винаги идват тук на цяла тумба или поне по двама — да разпуснат.

Шерифът и лекарят размениха кратко, но многозначително кимване, означаващо, че макар вече да беше женен, Чейс би могъл да доведе на кулата друга жена.

— Хайде да се върнем. Да огледаме нещата добре — каза Ед. Вдигаше крака по-високо от необходимото. — Вие, момчета, стойте, където сте, не правете излишни стъпки.

И като посочи следите, които водеха от стълбището през блатото и спираха на около два и половина метра от Чейс, Ед ги попита:

— Тези стъпки вашите от сутринта ли са?

— Да, господине, дотам стигнахме — каза Бенджи. — Щом видяхме, че е Чейс, се върнахме. Вижда се откъде сме го направили.

— Добре — Ед се обърна. — Върн, нещо не е наред. Край тялото няма следи. Ако е бил с приятели или с когото и да било там, щом е паднал, те са щели да изтичат долу, да го обкръжат, да коленичат до него. Да видят дали е жив. Виж колко са дълбоки стъпките ни в калта, но други пресни следи няма. Никой не е ходил до стълбите, нито пък е тръгнал оттам, няма следи и около тялото.

— Може би тогава е бил сам. Това обяснява всичко.

— Едно нещо обаче няма как да обясни. Къде са неговите стъпки? Как Чейс Андрюс е минал по пътеката, прекосил е това калище до стълбището, за да се качи горе, и не е стъпвал никъде?