Дилия Оуенс
Където пеят раците (14)

Тринадесета глава
Перата

1959 година

Източена, но жилава за своите четиринайсет години, Кая стоеше един следобед на плажа и хвърляше трохи на чайките. Не можеше да ги преброи, все още не можеше да чете. Вече не бленуваше през деня да литне с орлите — може би, когато се налага да ровиш за обяда си в калта, въображението ти издиша като на възрастен. Плажната рокля на Мама прилепваше плътно до гърдите й и й стигаше точно под коленете. Явно Кая беше наваксала, че и надхвърлила на ръст. Тя се върна в къщурката, взе въдица и блесна и веднага отиде да лови риба от един гъсталак в далечния край на лагуната.

Едва метнала въдицата, и зад гърба й изпращя съчка. Кая рязко обърна глава и се огледа внимателно. Чу стъпки в подраста. Не беше мечка, чиито големи лапи шляпат в нападалите листа и клони, а силно изпукване в шубрака от калина. После се разврещяха враните. Враните пазят тайни точно колкото и калта — видят ли веднъж нещо любопитно в гората, трябва да го разкажат на всички. Който ги чуе, печели — или е предупреден, че се задава хищник, или пък знае, че идва храна. Кая разбра, че има нещо гнило.

Изтегли влакното и го намота около пръчката на въдицата, докато тихичко си пробиваше път с рамене. Отново спря и се заслуша. Мрачната поляна — едно от любимите й места — зееше като пещера под пет дъба, израсли толкова нагъсто, че само няколко размазани слънчеви лъча успяваха да пробият свода им и да осветят тучните туфи трилиум и бели теменужки. Очите й претърсиха поляната, но не видяха никого.

След това през гъсталака отвъд се промъкна силует и очите й се завъртяха натам. Силуетът спря. Сърцето й заби по-силно. Тя клекна и приведена, се втурна безшумно към подраста на границата на поляната. Когато надникна назад през клоните, видя едно по-голямо от нея момче, крачеше бързо през гората, като въртеше глава на всички страни. То спря, щом я видя.

Кая отскочи зад една глогина, а после се шмугна в някакъв заешки ходник, който криволичеше през гъсталака от калина, дебел колкото крепостна стена. Все още приведена, излази оттам, като изподра ръцете си в бодливия шубрак. Отново спря и се заслуша. Сви се в изгарящата жега с пресъхнало от жажда гърло. Още десет минути никой не се появи, затова тя пропълзя до един поток, направил езерце в мъха, и пи вода като кошута. Почуди се кое ли е онова момче и защо ли е дошло. Това му беше лошото на ходенето при Джъмпин — хората я виждаха там. Беше беззащитна като мекото коремче на бодливо прасе.

Най-сетне някъде между здрача и нощта, когато сенките изглеждаха несигурни, тя тръгна към къщурката през поляната край дъбовете.

„Не хванах никаква риба за опушване заради това промъкващо се момче.“

В средата на поляната имаше изгнил пън, толкова обрасъл с мъх, че приличаше на старец с наметало. Кая го приближи, и после спря. Забодено в пъна, право нагоре стърчеше тънко черно перо с дължина около петнайсет сантиметра. На повечето хора щеше да им се стори най-обикновено, може би перо от крилото на врана. Но Кая знаеше, че е изключителна находка, защото беше „вежда“ от голяма синя чапла, перото, което грациозно се скланяше от окото й и се проточваше назад зад изисканата й глава. Едно от най-изящните късчета на крайбрежното мочурище бе точно пред очите й. Кая никога не беше намирала такова перо, но веднага разбра какво е, тъй като през целия си живот беше клечала очи в очи с чаплите.

Голямата синя чапла имаше цвят на сива утринна мъгла, отразена в синята вода. И също като мъглата можеше да се слее с фона, да изчезне напълно, с изключение на концентричните кръгове на втренчените й за лов очи. Чаплата е търпелив и самотен ловец, който може да дебне дълго, докато не сграбчи плячката си. Или пък с очи върху плячката да пристъпва бавно напред крачка по крачка като хищна шаферка. В редки случаи ловува и от полет, стрелва се рязко като гмурец, водена от подобния си на сабя клюн.

„Че как се е заклещило толкова право в този пън? — зашепна Кая и се огледа. — Сигурно го е сложило онова момче. Може и сега да ме наблюдава.“ Тя замръзна намясто, а сърцето й отново заблъска. Запристъпва заднешком, остави перото и изтича в къщурката, като заключи вратата на верандата, което правеше рядко, защото от нищо не можеше да я спаси.

Въпреки това още с пукването на зората, която се запромъква между дърветата, тя усети силното притегляне на перото — поне да го погледне още веднъж. По изгрев Кая изтича на поляната и се огледа внимателно, после отиде до пъна и взе перото. Беше гладко, почти кадифено на пипане. Когато се върна в къщурката, му намери специално място в центъра на колекцията си от пера, разперена като крило на стената — от миниатюрните пера на колибрите до големите опашни пера на орлите. Позачуди се защо ли момчето й е донесло перо.

На другата сутрин й се искаше отново да изтича до пъна, за да види няма ли оставено ново перо, но се насили да изчака. Не трябваше да се сблъсква с момчето. Най-сетне в късната утрин отиде на поляната предпазливо, като се вслушваше. Не чу и не видя никого, затова пристъпи напред и на лицето й грейна рядка мимолетна усмивка, когато Кая видя в пъна забучено тънко бяло перо. Дълго почти петдесет сантиметра, то се извиваше грациозно до крехкото си връхче. Тя го взе и се засмя на глас. Та това беше великолепно опашно перо на птица фаетон. Кая никога не беше виждала тези морски птици, защото не се въдеха в този район, но в редки случаи крилете на ураганите ги довяваха до брега.

Сърцето на Кая се изпълни с почуда как човек, който има такава сбирка от редки пера, си позволява да й подари точно това.

Тъй като не можеше да прочете стария наръчник на Мама, тя не знаеше имената на повечето птици и насекоми, затова ги кръщаваше с измислени от нея самата имена. И макар че не можеше да пише, Кая беше открила начин да означава образците си. Талантът й беше узрял и сега тя можеше да рисува с молив и с маслени бои и да скицира всичко. С помощта на креда или водни бои от „За пет цента“ скицираше птиците, насекомите или раковините върху пликовете от покупките и ги закачваше на мострите си.

Тази нощ Кая запали щедро две свещи и ги сложи в чинийки на масата, за да може да нарисува перото на птицата фаетон.

Повече от седмица върху пъна не се появиха други пера. Кая минаваше покрай него по няколко пъти на ден и надничаше предпазливо през папратите, но не виждаше нищо. На обяд оставаше в къщурката, нещо, което правеше рядко.

„Трябваше да накисна боб за вечеря. Сега вече е твърде късно.“ Тя обиколи кухнята, претършува кухненския шкаф и накрая забарабани с пръсти по масата. Реши да рисува, но се отказа. Отново отиде при пъна.

Още отдалеч видя дългото раирано опашно перо от дива пуйка. То прикова вниманието й. Пуйките бяха сред любимите й птици. Беше виждала как до дванайсет пуйчета се гушат под крилете на майка си дори когато тя вървеше, някои изоставаха, а после се втурваха да я догонят.

Но преди около година, докато Кая пресичаше една борова горичка, чу остър крясък. Ято от около петнайсет диви пуйки — предимно женски и няколко млади и стари пуяка — налитаха да кълват нещо, което приличаше на мазен парцал, метнат на земята. Вдигнатата от краката им прах забулваше гората и се процеждаше през клоните, които я улавяха. Когато се промъкна по-наблизо, Кая видя, че не е парцал, а женска пуйка и че птиците от собственото й ято налитат да я кълват и да я дращят с нокти по врата и главата. Пуйката някак беше оплела крилете си в трънаците, така че перата й стърчаха под странен ъгъл и тя вече не можеше да лети. Джоди й беше казвал, че когато една птица започне да се различава от другите — ако е осакатена или ранена, — има по-голяма вероятност да привлече хищник, така че останалата част от ятото я убива, което е по-добре, отколкото да привлече някой орел, който заедно с нея може да грабне и една от тях.

Една едра пуйка заби ноктите на големите си мазолести крака в злощастната мъченица, а после я притисна до земята, докато друга пуйка я закълва по голия врат и главата. Падналата пуйка пищеше и гледаше с обезумели очи как собственото й ято я напада.

Кая изтича на поляната с вдигнати ръце.

— Хей, какво правите? Махайте се оттук. Спрете!

С размаханите криле пуйките вдигнаха още прах, докато се пръснаха из храсталака, а две от тях кацнаха тежко на един дъб.

Но Кая бе закъсняла. Жертвата им лежеше безжизнена с отворени очи. От голия й изкривен в прахта врат течеше кръв.

— Къш, махайте се оттук!

Кая подгони и последните едри птици и те се отдалечиха с тътрене на крака, след като си бяха свършили работата. Тя коленичи до мъртвата пуйка и покри очите й с лист от чинар.

Онази вечер, след като бе видяла какво са направили пуйките, тя хапна остатъци от царевичен хляб и боб, а после се опъна на леглото на верандата, откъдето загледа как луната се потапя в лагуната. Изведнъж чу гласове, които се приближаваха към къщурката през гората. Звучаха й нервно и кресливо. Бяха момчета, а не мъже. Тя седна в леглото. Нямаше задна врата. Трябваше да излезе сега или да продължи да седи в леглото, когато дойдат. Бързо като мишка тя се шмугна до вратата, но точно тогава видя запалените свещи с ореоли от подскачаща светлина. Беше твърде късно за бягство.

Гласовете се извисиха.

— Идваме при теб, Момиче от мочурището!

— Хей, там ли си? Госпожица Липсващо звено!

— Покажи си зъбите! Покажи ни мочурливата си трева!

Последваха изблици от смях.

Тя се сви още по-ниско под стената на верандата, докато стъпките се приближаваха. Пламъците примигваха бясно, а после съвсем угаснаха и през двора претичаха пет момчета, може би тринайсет-четиринайсетгодишни. Те мълчаливо пробягаха с всички сили разстоянието до верандата и там плеснаха с длани по вратата.

Свита до стената, Кая понечи да изхленчи, но притаи дъх. Можеха лесно да влязат през вратата. Достатъчно бе да я дръпнат силно и бяха вътре.

Но те се върнаха по стъпалата и отново изтичаха в гората: провикваха се и крещяха от облекчение, че са оцелели след посещението при Момичето от мочурището, при Вълчето дете, при момичето, което не може да каже буква по буква „куче“. Думите и смехът им достигнаха до нея през гората, после изчезнаха обратно в нощта — там, където се чувстваха в безопасност. Тя загледа как отново запалените свещи подскачат между дърветата.

Видеше ли диви пуйки, Кая винаги се сещаше за онзи ден и за онази нощ, но въпреки това се развълнува при вида на перото върху пъна. Достатъчно й беше, за да разбере, че играта продължава.