Дилия Оуенс
Където пеят раците (51)

Петдесета глава
Дневникът

1969 година

Когато на другия ден въведоха Кая в съдебната зала, тя хвърли поглед към Тейт, Джъмпин и Мейбъл, но дъхът й секна, щом видя и Джоди в униформа и с лека усмивка на белязаното лице, седеше заедно с тях. Съвсем незабележимо тя кимна на брат си, чудеше се как ли е разбрал за делото. Може би беше прочел в някой вестник в Атланта — мисъл, която я засрами.

Ерик стана.

— Ваша чест, ако съдът разреши, народът призовава госпожа Сам Андрюс.

През помещението премина въздишка, когато Пати Лъв, скърбящата майка, стигна до свидетелското място. Сега, докато наблюдаваше жената, за която някога се бе надявала да й стане свекърва, Кая проумя колко абсурдна е била тази мисъл. Дори и в тази мрачна обстановка Пати Лъв, облечена с най-скъпата черна коприна, изглеждаше погълната от вида и значимостта си. Седеше с изправен гръб, с лъскавата си дамска чанта, кацнала в скута й, черната й коса беше сресана на идеален кок под съвсем леко килнатата шапка, с драматична черна воалетка, която скриваше очите й. Тази жена никога не би приела за снаха босоногата жителка от мочурището.

— Госпожо Андрюс, знам, че ви е трудно, затова ще съм пределно кратък. Вярно ли е, че синът ви Чейс Андрюс е носел раковина, провесена на кожено ремъче?

— Да, вярно е.

— Кога и колко често той носеше този гердан?

— Непрекъснато. Никога не го сваляше. За четири години не съм го виждала нито веднъж без гердана.

Ерик връчи на госпожа Андрюс дневник с кожена подвързия.

— Можете ли да кажете на съда каква е тази книга?

Кая се втренчи в пода, разярена от това нахлуване в личното й пространство, тъй като прокурорът държеше в ръцете си личния й дневник, за да го видят всички в съда. Скоро след като се бяха запознали, тя го беше направила за Чейс. През по-голямата част от живота на нея й беше отказана радостта да подарява — лишение, което малцина разбираха. След като работи дни и нощи наред върху дневника, тя го уви в кафява амбалажна хартия, която украси с изумителни зелени листа папрат и бели пера от снежни гъски. Подаде му го, когато Чейс слезе от лодката на брега на нейната лагуна.

— Какво е това?

— Дреболия от мен — усмихна се тя.

Дневникът съдържаше илюстрираната история на времето, което двамата прекарваха заедно. Първо, имаше една скица с туш как двамата седят, облегнати върху плавен, и Чейс свири на хармониката си. Кая беше изписала с печатни букви латинските имена на морския овес и пръснатите наоколо раковини. С вихър от цветове беше изобразена яхтата му, която дрейфуваше на лунна светлина. Следваха абстрактни образи на странни делфини, които обикаляха лодката с думите от песента „Майкъл, греби към брега“, разхвърляни сред облаците. Самата Кая как се върти между сребърните чайки на сребърния бряг.

Чейс прелистваше страниците в почуда. Прокарваше леко пръсти по някои рисунки, смееше се на други, но предимно мълчеше и кимаше.

— Никога не съм имал такова нещо — каза и се наведе да я прегърне. — Благодаря ти, Кая.

Поседяха на пясъка, увити в одеяла, разговаряха и се държаха за ръце.

Кая си спомняше как сърцето й е туптяло от радостта да направи подарък, никога не си беше представяла, че някой друг ще види дневника. Най-малкото като доказателство по делото й за убийство.

Тя не погледна към Пати Лъв, която отговаряше на въпроса на Ерик.

— Това са рисунки, които госпожица Кларк е направила за Чейс. Дала му ги е като подарък.

Пати Лъв си спомни как е намерила дневника под купчина албуми, докато е чистела стаята му. Очевидно го беше скрил от нея. Тя бе седнала на леглото на Чейс и бе отворила дебелата подвързия. А вътре, нарисуван подробно с туш, синът й се облягаше на плавей с онова момиче. Момичето от мочурището. Нейният Чейс с бял измет. Дъхът й секна. Ами ако хората разберат? Тя залитна, първо разтърсена от студени тръпки, а после обляна в пот.

— Госпожо Андрюс, бихте ли обяснили моля какво виждате на тази картина, нарисувана от ответницата госпожица Кларк?

— Това е рисунка на Чейс и госпожица Кларк горе на пожарникарската кула.

През помещението премина вълна от шепот.

— И какво виждате още?

— Тя му подава гердана с мидата.

И той така и не го свали повече — рече си наум Пати Лъв. — Мислех си, че ми казва всичко. Мислех си, че връзката със сина ми е по-здрава, отколкото тази на другите майки, така си казвах. Но не съм знаела нищичко.

— Значи, от онова, което ви е казал, и от този дневник вие сте знаели, че синът ви се е срещал с госпожица Кларк, знаели сте и че му е дала гердан?

— Да.

— Когато Чейс дойде в дома ви през нощта на двайсет и девети октомври, той носеше ли този гердан?

— Да, тръгна си от нас след двайсет и три часа и носеше гердана.

— Но когато на другия ден отидохте в клиниката да разпознаете тялото му, той не е носел гердана?

— Не, не го носеше.

— Известна ли ви е някаква причина някой от приятелите му или пък някой друг, освен госпожица Кларк да иска да свали гердана от Чейс?

— Не.

— Възразявам, Ваша чест — обади се Том бързо от мястото си. — Това са слухове. Призив към теоретизиране. Свидетелката не може да внушава логически изводи на другите хора.

— Приема се. Съдебните заседатели трябва да пренебрегнат последния въпрос и отговора — а след това наведе като гъсок глава по посока на прокурора и издума: — Внимавай какво правиш, Ерик. За бога! Не си вчерашен.

Без капка смущение Ерик продължи.

— Добре, знаем от собствените й рисунки, че ответницата госпожица Кларк се е качвала на пожарникарската кула с Чейс поне веднъж, знаем, че му е дала гердана с раковината. След това той го е носел непрекъснато до нощта, в която е умрял. Когато този гердан е изчезнал. Вярно ли е това?

— Да.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. Свидетелката е на ваше разположение.

— Нямам въпроси — отвърна Том.