Дилия Оуенс
Където пеят раците (23)

Двадесет и втора глава
Познатият прилив

1964 година

Деветнайсетгодишна, с по-дълги крака, по-големи и като че ли по-черни очи, Кая седеше на Пойнт Бийч и наблюдаваше как раците вървят назад и се закопават в размивания от вълните пясък. Изведнъж дочу от юг гласове и скочи на крака. Група дечурлига — сега вече юноши, — които бе наблюдавала от време на време през годините, се приближаваха бавно към нея, като си подхвърляха футболна топка, тичаха и ритаха разбиващите се вълни. Разтревожена, че ще я видят, Кая хукна с големи скокове към дърветата, от краката й се разхвърча пясък, после се скри зад широкия ствол на един дъб. Същевременно съзнаваше колко странно е поведението й.

„Нищо не се е променило кой знае колко — помисли си тя, — те се смеят, а аз се държа като пясъчен рак.“ Дивачка, която се срамува от чудатото си поведение.

Високата-кльощава-блондинка, Конската-опашка-с-луничките, Винаги-нося-перли и Топчестата-с-дебелите-бузи лудуваха по плажа в плетеница от смях и прегръдки. По време на редките си посещения в градчето Кая чуваше превзетия им провлачен говор. „Ами, да, Момичето от мочурището се облича с дрехи от цветнокожите и трябва да продава миди за царевичен булгур.“

И все пак след всичките тези години те още бяха приятелки. Това не беше малко. Отвън изглеждаха глуповати, да, но както няколко пъти й беше повторила Мейбъл, иначе бях бетон. „Имаш нужда от няколко приятелки, сладурче, защото са завинаги. Без клетви. Малката група жени са най-нежното и най-жилавото нещо на земята.“

Кая усети, че и тя се смее заедно с тях, докато ритаха една по друга солената вода. После с писъци хукнаха като една към разбиващите се вълни в по-дълбокото. Усмивката на Кая изчезна, когато излязоха от водата и се скупчиха в традиционната си групова прегръдка.

Писъците им задълбочиха още повече тишината около Кая. Тяхната свързаност протягаше ръце към нейната самота, но тъй като знаеше, че е нарочена като измет от мочурището, Кая остана зад дъба.

Очите й се спряха върху най-високото момче. С шорти с цвят каки и без риза, той подхвърляше футболната топка. Кая гледаше как мускулите по гърба му потрепват. Загорелите му рамене. Знаеше, че това е Чейс Андрюс, и през годините, откакто той едва не я бе премазал с велосипеда си, го бе виждала неведнъж с тези негови приятели на плажа, да влиза в ресторанта за млечен шейк или да купува бензин при Джъмпин.

Сега, след като групата се приближи, тя наблюдаваше само него. Когато друго момче хвърли топката, той се затича да я хване и се приближи до нейното дърво, като зарови боси крака в горещия пясък. Вдигна ръка да хвърли топката, погледна случайно назад и улови погледа на Кая. Върна топката и без да се издава пред другите, се обърна и задържа погледа й. Косата му беше черна като нейната, но очите му бяха светлосини, имаше мъжествено, забележително лице. Върху устните му се оформи сянка на усмивка. После той се върна при останалите с отпуснати рамене, самоуверен.

Обаче я забеляза. Задържа погледа й. Дъхът й се смръзна, докато я заливаше гореща вълна.

Тя ги проследи с очи, предимно него, надолу по брега. Умът й казваше едно, желанието й — друго. Тялото, а не сърцето й наблюдаваше Чейс Андрюс.

На другия ден Кая се върна — със същия прилив, но по друго време, на плажа обаче нямаше никой, освен шумните брегобегачи и раците, яхнали вълните.

Опита се да си наложи да избягва този плаж и да броди из мочурището, където да търси птичи гнезда и пера. Да стои на сигурно място и да храни чайките с царевична каша. Животът я беше научил да замесва вещо толкова чувства, колкото може да поеме.

Но самотата имаше свой собствен компас. Затова Кая отиде и на другия ден да търси момчето на плажа. И на по-другия.

Един късен следобед, след като отново беше търсила Чейс Андрюс, Кая пое от къщурката си и легна на тесния плаж, загладен от последната вълна. Вдигна ръце над главата си да докосне влажния пясък и протегна крака с изпънати пръсти. Със затворени очи се затъркаля бавно към морето. Хълбоците и ръцете й оставяха малки вдлъбнатини в лъщящия пясък, който проблясваше и помътняваше от движенията й. Когато се изтърколи близо до вълните, усети с цялото си тяло рева на океана и се запита — кога ще ме докосне морето? Къде ще ме докосне най-напред?

Разпенените вълни се втурнаха към брега и посегнаха към нея. Изтръпнала от очакване, тя задиша дълбоко. Започна да се върти все по-бавно и по-бавно. С всяко претъркулване, точно преди лицето й да докосне пясъка, вдигаше леко глава и вдишваше слънчево — соления мирис. Близо съм, много съм близо. Приближава се. Кога ще го почувствам?

Трескавото й очакване се засили. Усещаше пясъка под себе си по-мокър, боботенето на вълните по-силно. Забави още движението си, сантиметър по сантиметър, в очакване на докосването. Скоро, скоро. Почти го усещаше, преди да е дошло.

Щеше й се да отвори очи, за да надникне, да види колко още й остава. Но се сдържа, стисна клепачи още по-силно, а светлината на небето зад тях не й подсказа нищо.

И изведнъж изпищя, когато водата се втурна под нея, замилва нозете й, помежду тях, потече покрай гърба й, завихри се под главата й и издърпа мастилени кичури коса. Тя се затъркаля по-бързо подир отдръпващата се към дълбокото вълна, срещу потоци от раковини и разни парченца, носени от океана, в обятията на водата. Притиснало я към силното си тяло, морето я сграбчи и я задържа. Не беше сама.

Кая седна и отвори очи към океана, който се пенеше наоколо на меки бели, вечно променящи се талази.

След онзи път, когато Чейс я беше погледнал на плажа, тя вече два пъти за една седмица ходи при Джъмпин. Без да си признава, че се надява да срещне там Чейс. Когато те забележат, ти се приисква да общуваш.

Тя попита Джъмпин:

— Как е Мейбъл? Внуците у вас ли са? — както едно време.

Джъмпин забеляза промяната, но избегна да коментира.

— Да, сега четирима са у дома. Къщата се пръска от кикот и не знам още от какво.

След няколко сутрини обаче, когато Кая доплава до кея, Джъмпин не се виждаше никъде. Накацалите по коловете кафяви пеликани й хвърляха по едно око, като че ли те стопанисваха магазина. Кая им се усмихна.

Подскочи, когато някой я докосна по рамото.

— Здравей — тя се обърна и видя Чейс Андрюс, застанал зад нея. Усмивката й угасна. — Аз съм Чейс Андрюс.

Леденосините му очи пронизаха нейните. Изглежда, изобщо не се притесняваше да я зяпа.

Тя не отговори, но премести тежестта на другия си крак.

— Виждал съм те наоколо. През годините в мочурището. Как ти е името?

За миг му се стори, че няма да му отговори, може би беше тъпа или говореше на някакъв първобитен език, както твърдяха някои. Един не толкова самоуверен мъж щеше да си тръгне.

— Кая.

Очевидно той не си спомняше случката с велосипедите на тротоара или я познаваше само като Момичето от мочурището.

— Кая — странно име. Но хубаво. Искаш ли да си направим пикник? С моята яхта, тази неделя?

Тя отклони очи от него, докато преценяваше думите му, но не можа да ги проумее докрай. Това беше шанс да бъде с някого. Най-сетне отвърна:

— Добре.

Той й каза да го посрещне по обяд на полуострова с дъбовете на север от Пойнт Бийч. После се качи в синьо-бялата си яхта за водни ски, чиито метални части лъщяха отвсякъде, и даде газ.

Кая се обърна при звука на други стъпки. Джъмпин припкаше по кея.

— Здравей, госпожице Кая. Извинявай, ама влачех едни празни сандъци ей натам. Да го напълня ли?

Кая кимна.

На път за дома изключи мотора и се остави да я носи течението, без да губи от поглед брега. Опряла гръб на старата брезентова мешка, загледана в небето, рецитираше наизуст стихотворения, както правеше понякога. Едно от любимите й беше „Морска треска“ от Джон Мейсфийлд:

… копнея само за облаци в бяг, подгонени през деня,

и пръски, и пяна като призрачен сняг,

и чайки, които крещят.

Кая беше прочела едно стихотворение от не толкова известната поетеса Аманда Хамилтън, публикувано наскоро в местния вестник, който тя си купи в „Пигли Уигли“, и издекламира и него:

Впримчена в плен,

любовта е като звяр в клетка,

загризал собствената си плът.

Пуснете я да скита свободно,

да ходи където поиска,

за да не й секва дъхът.

Думите я подсетиха за Тейт и дъхът й спря. Стигаше му само да намери нещо по-добро и си отиде. Не дойде дори да се сбогува.

Кая не знаеше, че Тейт е идвал да я види.

В деня, преди да се качи на автобуса за дома онзи Четвърти юли, доктор Блум, преподавателят, който го беше взел на работа, влезе в лабораторията по протозоология и попита Тейт дали иска в събота и неделя да се присъедини към група известни еколози в орнитоложка експедиция.

— Забелязал съм интереса ви към орнитологията и се чудех дали не искате да дойдете. Имам място само за един студент и се сетих за вас.

— Абсолютно. Ще дойда.

След като доктор Блум си тръгна, Тейт остана сам сред лабораторните маси, микроскопите и бръмченето на автоклава, не спираше да се чуди как се е поддал толкова лесно. Колко бързо скочи, за да направи впечатление на професора. Каква гордост изпита, че е единственият студент, когото са забелязали и поканили.

Следващият му шанс да се прибере у дома — и то само за една нощ — беше след петнайсет дни. Бързаше неистово да се извини на Кая, която щеше да го разбере, щом научеше за поканата на доктор Блум.

Тейт намали оборотите и сви в канала, където дънерите лъщяха от гърбовете на припичащите се на слънцето костенурки. Някъде насред пътя забеляза лодката на Кая старателно скрита сред високата жилава спарцела. Веднага намали и видя Кая далеч отпред, беше коленичила върху широк пясъчен нанос, очевидно прехласната от някакво дребно ракообразно.

Почти допряла глава до земята, тя не го забеляза и не чу бавно придвижващата се лодка. Тейт сви тихо с лодката в тръстиките, за да не се вижда. Знаеше от години, че Кая понякога наднича през бодливия храсталак и го шпионира. Импулсивно и той реши да направи същото.

Боса, облечена в отрязани джинси и бяла тениска, тя се изправи и протегна високо нагоре ръце. При това движение изложи на показ тънката си като на оса талия. Отново коленичи и загреба пясък с шепи, като го пропускаше между пръстите си и разглеждаше внимателно организмите, които оставаха да се гърчат в шепите й. Той се усмихна на младата биоложка, съсредоточена и глуха за всичко наоколо. Представи си я как стои най-отзад в групата по изучаване на птиците в опит да не бие на очи, но първа от всички забелязва и определя всяка птица. Свенливо и тихо щеше да опише точния вид на тревите, вплетени във всяко гнездо, или пък възрастта на наскоро излюпено женско пиленце въз основа на цветовете по върховете на крилцата му. И най-дребната особеност, характерна за вида. Същината.

Внезапно Тейт трепна, когато Кая скочи с пясък, разлетял се от пръстите й, и се загледа нагоре по течението, в посока, обратна на Тейт. Той едва дочу тихия звук на моторна лодка, която се приближаваше — вероятно рибар или някой от жителите на мочурището, запътил се към града. Мъркащ звук, обичаен и спокоен като гукането на гугутките. Но Кая грабна мешката си, хукна през пясъчния нанос и се шмугна във високата трева. Приведена ниско до земята, започна да хвърля погледи, за да види дали онази лодка не се е показала, и тръгна по патешки към своята лодка, като вдигаше колене почти до брадичката си. Сега беше по-близо до Тейт и той видя очите й, тъмни, с налудничав блясък. Когато стигна до лодката си, Кая се сви от едната й страна с ниско приведена глава.

Рибарят — старче с весело лице и нахлупена шапка — изникна бавно пред погледите им, без да забележи нито Кая, нито Тейт, и изчезна зад завоя. Но тя остана все така замръзнала да се вслушва в постепенно заглъхващите звуци на двигателя, а после се изправи и обърса чело. И продължи да гледа по посока на изчезналата лодка, както елен се взира в празния храсталак подир отишлата си пантера.

Тейт донякъде бе наясно, че Кая си се държи така, но след играта с перата не беше виждал болезнената същина на нещата. Колко измъчена, изолирана и странна беше тя.

Беше прекарал в колежа по-малко от два месеца, но вече беше навлязъл в света, към който се стремеше, беше анализирал смайващата симетрия на молекулата ДНК, сякаш беше пропълзял лично в искряща катедрала от спираловидни атоми, а после се бе покатерил по виещите се окислени стъпенки на спиралата. Разбираше, че целият живот зависеше от този точен и сложен код, транскрибиран върху крехки органични снопчета, които веднага биха загинали в един малко по-топъл свят. И не на последно място, в това негово влечение към целта му да стане учен биолог със своя собствена лаборатория, който да общува с други учени, той бе заобиколен от жизненоважни въпроси и от хора, любопитни като него самия да открият отговорите им.

Умът на Кая би могъл да живее лесно на такова място, но тя самата — не. Дишаше тежко: беше изправен пред решението, което трябваше да вземе там, сред високите треви — Кая или всичко останало.

„Кая, Кая, просто не мога да го направя — прошепна той. — Съжалявам.“

След като Кая си замина, той се качи в лодката и отплава обратно към океана. През цялото време проклинаше у себе си страхливеца, който не намери сили да се сбогува с нея.