Дилия Оуенс
Където пеят раците (19)

Осемнадесета глава
Бялата лодка

1960 година

Вече всяка дума започваше с писък, всяко изречение беше борба. Тейт сграбчваше Кая и двамата се търкулваха — кога по детски, кога недотам — в киселеца, обагрен в червено от есента.

— Стегни се поне за секунда — каза й той. — Единственият начин да научиш таблицата за умножение е да я запомниш.

И Тейт написа на пясъка 12 х 12 = 144, но тя притича покрай него, гмурна се в разбиващите се вълни и заплува нататък, където морето беше спокойно, а той я последва до място, на което сиво-сините лъчи светлина пронизваха водата и очертаваха фигурите им. Лъскави като делфини. По-късно, солени от морската вода, с пясък, полепнал по телата им, те се запремятаха по плажа с преплетени ръце, сякаш бяха едно същество.

На другия ден следобед Тейт пристигна с лодката в нейната лагуна, но не слезе, след като я изкара на брега. До краката му стоеше голяма кошница, завита с покривка на червени карета.

— Какво е това? Какво си донесъл? — попита Кая.

— Изненада. Хайде, качвай се.

Излязоха по мудните канали до морето, след това свиха на юг към мъничко заливче с форма на полумесец. Тейт тръсна одеялото и го постла на пясъка, после сложи върху него покритата кошница и когато седнаха, вдигна покривката.

— Честит рожден ден, Кая — каза той. — Днес навършваш петнайсет години.

В кошницата се мъдреше купешка торта на два етажа, висока като кутия за шапки и украсена с мидички от розова глазура, с името й, написано отгоре. Около тортата бяха наредени подаръци, увити в шарена хартия и вързани с панделки.

Тя стоеше смаяна, с отворена уста. Никой не й беше честитил рождения ден, след като Мама си отиде. Никой изобщо не й беше подарявал купешка торта с името й отгоре. Никога не беше получавала подаръци, увити в шарена хартия и вързани с панделки.

— Как разбра, че днес е рожденият ми ден? — тъй като нямаше календар, Кая нямаше представа, че е днес.

— Прочетох в Библията ти.

Кая помоли да не разрязва името й върху тортата, но той все пак отряза огромни парчета и ги сложи припряно в мукавените чинийки. Загледани в очите си, те отчупиха парченца и ги напъхаха в устата си. Замляскаха шумно. Облизваха си пръстите. Смееха се с омазани с глазура уста. Ядяха тортата така, както би трябвало да се яде, по начин, по който всеки би искал да я яде.

— Няма ли да си отвориш подаръците? — усмихна се Тейт.

Първият беше малка лупа: „За да виждаш в подробности крилете на насекомите“. Вторият беше пластмасова шнола, боядисана в сребърно и украсена с чайка от изкуствени камъни: „За косата ти“. Малко неловко той затъкна няколко къдрици зад ухото й и закачи шнолата. Тя я докосна. Беше по-красива от шнолата на Мама.

Последният подарък беше в по-голяма кутия и когато Кая я отвори, намери в нея десет бурканчета с маслени бои, водни боички и четки с различни размери: „За рисунките ти“.

Кая опакова отново всяка боя, всяка четка. Сега имаше свои си запаси.

— Мога да ти донеса още, когато имаш нужда. Дори и платно, от Сий Оукс.

Тя сведе глава.

— Благодаря ти, Тейт.

 

 

— Давай полека. Сега дай бавно — провикна се Скупър, когато Тейт задейства лебедката, заобиколен от рибарски мрежи, изцапани с масло парцали и пеликани, които си чистеха перата.

Носът на „Чери Пай“ подскочи в рамата, потръпна и се плъзна по подводните релси на Ремонтния док на Пит — крив пристан и ръждясал навес за лодките — единствения буксирен пристан в Баркли Коув.

— Добре, успя да я качиш. Сега я изкарай.

Тейт натисна пак лоста на лебедката, лодката запълзя по релсите и влезе в сухия док. Те я завързаха с въжета и започнаха да остъргват захванатите по нея полипи, докато кристалните арии на Милица Корджъс се лееха от грамофона. Трябваше да положат грунд, а после и ежегодния слой червена боя. Майка му беше избрала цвета и Скупър никога нямаше да го смени. От време на време спираше да стърже и размахваше вдъхновено големите си ръце в такт с музиката.

Сега, в началото на зимата, Скупър плащаше на Тейт надница като на възрастен работник, за да помага след училище и в събота и неделя, но Тейт не можеше да се измъква често при Кая. Той не го спомена пред баща си, никога не споменаваше пред баща си нищо за Кая.

Стъргаха полипите до тъмно, накрая дори ръцете на Скупър изтръпнаха.

— Много съм изморен, за да готвя, ти май също си изморен. Хайде да хапнем в ресторанта на път за вкъщи.

Като кимаха на всеки срещнат, защото нямаше човек, когото да не познават, седнаха на една ъглова маса. И двамата си поръчаха специалитета на заведението — пилешка пържола, картофено пюре със сос, ряпа и салата от зеле. Содени питки и пай от орехи пекан със сладолед. На съседната маса едно четиричленно семейство се бяха хванали за ръце и бяха навели глави, докато бащата изричаше молитвата на глас. Когато каза „Амин“, целунаха въздуха, стиснаха си ръцете и раздадоха царевичния хляб.

Скупър каза:

— Виж, сине, знам, че тази работа по лодката ти пречи на разни други неща. Така е, но през есента не отиде на забавата в гимназията, никъде не отиде, а аз не искам да пропускаш всичко, все пак си последна година. В павилиона ще организират голяма танцова забава. Ще поканиш ли някое момиче?

— Не. Може и да отида, не съм сигурен. Но не искам да каня никое момиче.

— Нито едно момиче ли няма в училището, с което би искал да отидеш?

— Няма.

— Е, тогава — Скупър се облегна назад, когато сервитьорката сложи пред него чинията с храната. — Благодаря ти, Бети. Добре си я напълнила.

Бети мина от другата страна и сложи чиния и пред Тейт, накамарена още повече.

— Яжте сега — подкани тя. — Има още много в кухнята. При специалитетите се яде на корем — тя се усмихна на Тейт и тръгна към кухнята, като поклащаше подчертано бедра.

Тейт каза:

— Момичетата в училище са глупави. Говорят само за прически и високи токчета.

— Ами, момичетата така си говорят. Понякога трябва да приемаш нещата, каквито са.

— Може би.

— Виж, сине, аз не плащам данък на клюките, никога не съм го правил. Но упорито се говори, че имаш вземане-даване с онова момиче от мочурището — Тейт вдигна възмутено ръце. — Чакай, чакай — продължи Скупър, — не вярвам на всичките истории, които разправят за нея, тя сигурно е добро момиче. Внимавай обаче, сине. Не ти трябва да се обзавеждаш със семейство толкова рано. Разбираш какво ти казвам, нали?

Тейт му изсъска тихо:

— Първо твърдиш, че не вярваш на историите, които се разказват за нея, после ми заявяваш, че не трябвало да се обзавеждам със семейство, и така показваш, че смяташ, че е точно такова момиче. Е, от мен да го знаеш, тя не е такава. Тя е по-чиста и невинна от всички момичета, с които ме караш да ида да танцувам. О, човече, да речем, че някои от момичетата в този град ловуват на глутници и не взимат заложници. И да, срещам се от време на време с Кая. И знаеш ли защо? Уча я да чете, защото хората в града се държат толкова гадно с нея, че дори не може да ходи на училище.

— Чудесно, Тейт. Много добре от твоя страна. Но моля те, разбери, че съм длъжен да ти говоря такива неща. Може да не ни е приятно да говорим за това, но родителите трябва да предупреждават децата си за разни работи. Това е мое задължение, така че не се дразни.

— Знам — каза Тейт, ужасно подразнен, и ядно намаза една содена питка с масло.

— Хайде. Да си вземем допълнително, а после от пая с пекан.

Щом донесоха пая, Скупър подхвана:

— Е, след като поговорихме за неща, които никога не споменаваме, мога да кажа и още нещо, което ми се върти в ума.

Тейт отклони поглед към пая си.

Скупър продължи:

— Искам да знаеш, сине, колко се гордея с теб. Ти сам-самичък изучи живота на мочурището, наистина имаш добри оценки в училище, кандидатства в колеж, за да продължиш образованието си. И те приеха. Не съм от хората, които говорят много за такива неща. Но се гордея много с теб, сине. Ясно ли е?

По-късно, в стаята си, Тейт изрецитира част от любимото си стихотворение:

Кога ли ще видя Мрачното езеро

и бялата лодка на моята мила?

Покрай работата си, доколкото успяваше, Тейт ходеше при Кая, но никога не можеше да остане задълго. Понякога плаваше с лодката четиридесет минути, за да си поговорят, хванати за ръце, десет минути на плажа. С много целувки. Не губеха нито минута. После се връщаше. Искаше му се да докосне гърдите й, готов беше да убие само за да ги види. Буден през нощта, копнееше за бедрата й, сигурно бяха много меки и същевременно стегнати. Всяка мисъл отвъд бедрата й го караше да се оплита в чаршафите. Но тя беше толкова млада и плаха. Ако оплескаше нещата, можеше някак си да я нарани и после щеше да е по-лош и от онези момчета, които само говореха как ще я пипнат. Желанието му да я защити беше толкова силно, колкото и другото му желание. Понякога.

 

 

При всяко посещение при Кая Тейт й носеше книги от училище или от библиотеката, особено за животните от мочурището и по биология. Напредъкът й го смайваше. Кая вече можеше да чете всичко, каза й той, а щом човек може да чете всичко, може и да научи всичко. От нея зависеше.

— Хората не се опитват изобщо да си позапълнят мозъка — каза той. — Приличаме на жирафите, които не използват шиите си, за да стигнат до по-горните листа.

Сам-самичка с часове, Кая четеше на светлината на фенера как растенията и животните се изменят с времето, за да се нагодят към неспирно променящата се земя, как някои клетки се делят и се специализират в дробове или сърца, докато другите си остават необвързани стволови клетки, в случай че потрябват по-късно. Как птиците пеят на зазоряване, защото хладният и влажен въздух на утрото пренася по-бързо песните и онова, което влагат в тях. През целия си живот Кая беше наблюдавала с очите си тези чудеса, така че разбираше лесно природата.

И сред всички биологични светове търсеше обяснение защо една майка зарязва детето си.

 

 

Един студен ден, когато листата на чинарите отдавна бяха обрулени, Тейт слезе от лодката си с подарък, завит в червена и зелена хартия.

— Аз нямам нищо за теб — каза му Кая, след като той й подаде подаръка. — Не знаех, че е Коледа.

— Не е — усмихна се той. — В никой случай — излъга. — Хайде, не е кой знае какво.

Тя внимателно разви хартията и откри речник на Уебстър втора ръка.

— О, Тейт, благодаря ти.

— Погледни вътре — подкани я той.

На буквата „п“ имаше перо от пеликан, на „н“ имаше незабравки, а на „г“ — изсушена гъба. Между страниците имаше притиснати толкова много съкровища, че книгата не можеше да се затваря добре.

— Ще се опитам да дойда в деня след Коледа. Може би ще успея да донеса пуйка за вечеря.

Сбогува се с нея с целувка. След като си тръгна, Кая изруга на глас. Това беше първият й шанс след напускането на Мама да подари нещо на човек, когото обича, и тя го беше пропуснала.

След няколко дни, разтреперана в прасковената рокля от шифон без ръкави, тя чакаше Тейт на брега на лагуната. Крачеше напред-назад, стиснала в ръка подаръка си за него — снопчето пера от главата на мъжки кардинал, — увит в хартията, която беше донесъл той. Веднага щом Тейт слезе от лодката, тя му тикна подаръка в ръцете и настоя да го отвори. Той така и направи.

— Благодаря ти, Кая, нямам такива пера.

Е, Коледата й вече беше пълна.

— А сега да влезем вътре. Сигурно си измръзнала с тази рокля.

Кухнята беше топла от готварската печка, но въпреки това той настоя Кая да се преоблече с пуловер и джинси.

Двамата заедно стоплиха храната, която Тейт беше донесъл — пуйка с плънка от царевичен булгур, сос от боровинки, запечени сладки картофи и тиквен пай — остатъците от коледната вечеря с баща му в ресторанта. Кая беше опекла содени питки и те ядоха на кухненската маса, която тя беше украсила със зеленика и раковини.

— Аз ще измия чиниите — каза Кая, докато наливаше гореща вода от печката в мивката.

— Ще ти помогна — той се приближи отзад и обви с ръце талията й.

Кая отпусна със затворени очи глава на гърдите му. Пръстите му се промъкнаха бавно под пуловера й, по гладкия й корем и поеха към гърдите й. Както винаги, тя не носеше сутиен и пръстите му обхванаха зърната й. Задържаха се там, но по тялото й се разля топлина, сякаш ръцете му се бяха плъзнали между краката й. Усети как в нея пулсира празнота, която настояваше веднага да бъде запълнена. Но Кая не знаеше какво да прави, какво да каже и затова го отблъсна.

— Всичко е наред — рече й той.

Просто продължи да я прегръща, и двамата дишаха тежко.

Все още в оковите на зимата, слънцето свенливо надничаше от време на време в промеждутъците между дни, изпълнени с вятър и гаден дъжд. А после един следобед пролетта за постоянно си проби път с лакти. Дните се затоплиха, небето сияеше, сякаш го бяха лъснали. Кая говореше тихо, докато вървяха с Тейт покрай затревения бряг на дълбок поток под надвесените клони на високи лешникови борове^[1]. Изведнъж той я сграбчи за ръката, за да я накара да млъкне. Погледът й проследи неговия до ръба на потока, където под листата се криеше голяма американска жаба, почти цяла педя. Съвсем обичайна гледка, с изключение на това, че жабата беше абсолютно искрящо бяла.

Тейт и Кая се спогледаха усмихнато и продължиха да я наблюдават до мига, в който тя не изчезна с безшумен грациозен скок. Въпреки това запазиха мълчание, докато не се измъкнаха назад в храстите поне с още около пет метра. После Кая прикри устата си с ръце и се изкиска. И отскочи от Тейт в буен момичешки танц с недотам момичешко тяло.

Той я наблюдава около секунда, вече не мислеше за жаби. Тръгна целеустремено към нея. Изражението на лицето му я спря под един голям дъб. Тейт я хвана за раменете и я долепи до дървото. Притиснал ръцете й от двете страни на тялото, я целуна, опрял слабините си в нея. От Коледа насам те се целуваха и бавно се проучваха, ала не по този начин. Той винаги водеше, но търсеше в очите й знак дали да спре, а не както сега.

Отдръпна се, дълбоките му златистокафяви очи се бяха впили в нейните. Бавно разкопча блузата й, свали я и разголи гърдите й. Без да бърза, ги огледа и опипа с пръсти, като описваше кръгове около зърната й. После свали ципа на шортите й и ги засмъква, докато не паднаха на земята. Почти гола за пръв път пред него, тя вдигна ръце да се прикрие, силно задъхана. Той нежно отмести ръцете й и отново огледа бавно тялото й. Слабините й пулсираха, сякаш цялата й кръв се беше стекла там. Той смъкна шортите си и без да спира да я гледа, притисна към нея еректиралия си член.

Когато тя свенливо се извърна настрани, Тейт вдигна брадичката й и каза:

— Погледни ме. Гледай ме в очите, Кая.

— Тейт, Тейт — тя протегна ръце в опит да го целуне, но той я възпря, за да я принуди само да го гледа.

Кая не знаеше, че абсолютната голота може да причини такъв копнеж. Тейт прокара леко ръцете си отвътре по бедрата й и тя инстинктивно раздалечи леко краката си. Пръстите му се придвижиха между краката й и започнаха бавно да масажират части от нея, за които тя не знаеше, че изобщо съществуват. Кая отметна назад глава и простена.

Той рязко се отблъсна от нея и направи крачка назад.

— Божичко, Кая, съжалявам. Съжалявам.

— Тейт, моля те, искам го.

— Не и така, Кая.

— Защо? Защо не така?

Тя посегна към раменете му и се опита да го придърпа отново към себе си.

— Защо? — попита отново.

Той вдигна дрехите й и я облече. Без да я докосва там, където тя искаше, където части от нея все още пулсираха. После я вдигна и я занесе на брега на потока. Сложи я на земята и седна до нея.

— Кая, желая те повече от всичко на света. Желая те завинаги. Но ти си толкова млада. На петнайсет години си.

— И какво от това. А ти си само четири години по-голям от мен. Не е като да си някакъв възрастен чичко аз-знам-всичко.

— Да, но аз не мога да забременея. И такова нещо не може лесно да ми навреди. Няма да го направя, Кая, защото те обичам.

Любов. Тя не разбираше нищо, свързано с тази дума.

— Все още си мислиш, че съм малко момиченце — проплака тя.

— Кая, с всяка секунда ми звучиш все повече като малко момиченце — но се усмихна и я привлече към себе си.

— Кога тогава, ако не сега? Кога ще можем?

— Все още не.

Помълчаха малко, а после тя го попита:

— Откъде знаеш какво да правиш? — с обронена глава, отново обхваната от свян.

— Откъдето и ти.

 

 

Един майски следобед, докато се връщаха от лагуната, той каза:

— Нали знаеш, че скоро заминавам. Отивам да уча в колеж.

Беше й споменал, че заминава за Чейпъл Хил, но Кая изтика мисълта от съзнанието си, защото знаеше, че пред тях е поне лятото.

— Кога? Нали не сега?

— Не след дълго. След няколко седмици.

— Но защо? Мислех, че колежът започва през есента.

— Приеха ме на работа в една биологична лаборатория в студентския град. Не мога да откажа. Така че започвам през лятото.

От всички хора, които я бяха напуснали, само Джоди се беше сбогувал. Всички останали си бяха отишли ей така завинаги, но от това не й стана по-леко. Гърдите й пареха.

— Ще се връщам колкото може по-често. Не е чак толкова далеч. По-малко от един ден с автобус.

Тя седеше безмълвно. Най-сетне каза:

— Защо трябва да ходиш, Тейт? Защо не можеш да останеш тук и да ловиш скариди като баща си?

— Кая, ти знаеш защо. Просто не мога да го направя. Искам да изучавам мочурището, да стана учен биолог.

Стигнаха до плажа и седнаха на пясъка.

— А после какво? Тук няма работа за такива хора. Няма никога да се върнеш.

— Ще се върна. Няма да те изоставя, Кая. Обещавам ти. Ще се върна при теб.

Тя скочи на крака и стресна калугериците, които хвръкнаха с крясъци. Хукна от плажа към гората. Тейт се затича подире й, но когато стигна до дърветата, спря и се огледа. Кая вече не се виждаше никъде.

Ала в случай че се беше скрила някъде наблизо и го чуваше, той извика:

— Кая, не можеш да бягаш непрекъснато. Понякога трябва да обсъждаш нещата. Да се изправиш пред тях — а после, все по-нетърпеливо: — По дяволите, Кая. По дяволите!

Седмица по-късно Кая чу как лодката на Тейт бръмчи през лагуната й и се скри зад един храст. Докато той забавяше ход по канала, чаплата се вдигна в небето с бавен размах на сребърните си криле. Част от Кая искаше да побегне, но тя излезе на брега в очакване.

— Хей — каза той.

Този път не носеше шапка, а непокорните му златни къдрици се развяваха около почернялото му лице. Като че ли през последните месеци раменете му се бяха разширили, бяха станали като на мъж.

— Хей.

Той слезе от лодката, хвана Кая за ръка, отведе я до дънера, където преминаваха уроците им, и седнаха до него.

— Излиза, че ще трябва да тръгна по-рано, отколкото си мислех. Пропускам тържеството за завършване на гимназията, за да мога да започна работа. Кая, дойдох да ти кажа довиждане.

Дори гласът му изглеждаше по-мъжки, готов за един по-сериозен свят.

Тя не отговори и остана да седи с извърнато настрани лице. Гърлото й се беше стегнало. Той сложи в краката й две чанти с шкартирани книги от библиотеката и от училище, предимно научни.

Кая не беше сигурна, че ще може да проговори. Искаше й се той да я отведе отново на онова място с бялата жаба. В случай че нямаше да се върне, искаше й се да я заведе там сега.

— Ще ми липсваш, Кая. Всеки ден, по цял ден.

— Може и да ме забравиш. Като се заемеш с разните работи в колежа и срещнеш всички онези красиви момичета.

— Никога няма да те забравя. Изобщо. Грижи се за мочурището, докато се върна, чу ли? И внимавай.

— Добре.

— Имам предвид сега, Кая. Внимавай с хората, не позволявай на непознати да се доближават до теб.

— Мисля, че мога да се скрия и да надбягам всеки.

— Да, вярвам ти. Ще се върна до един месец, обещавам. За Четвърти юли. Ще се върна, преди да си се усетила.

Кая не отговори и той продължи да стои с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на джинсите. Тя стоеше до него, но и двамата бяха зареяли очи в дърветата.

Тейт я хвана за раменете и я целува дълго.

— Довиждане, Кая.

За миг тя погледна над рамото му, а после се взря в очите му. Пропаст, която познаваше до най-големите й дълбини.

— Довиждане, Тейт.

Без да продума повече, той се качи в лодката и прекоси лагуната. Точно преди да се скрие в канала зад гъстите храсти калина, се обърна и й махна. Кая вдигна ръка високо над главата си, а после я притисна до сърцето си.