Дилия Оуенс
Където пеят раците (1)

Пролог
1968 година

Мочурището не е тресавище. Мочурището е светло място, където тревата расте във вода, а водата изтича в небето. Лъкатушат бавни поточета, отнасят със себе си слънчевото кълбо към морето и дългокраки птици — сякаш несъздадени за полет — неочаквано политат грациозно под крясъците на хиляди снежни гъски.

А след това в мочурището тук-таме пропълзява истинското тресавище с хлътнали блатца, закътани в натегнали от лепкава влага гори. Водата в тресавището е неподвижна и тъмна — погълнала светлината с калното си гърло. Дори и нощните твари се промъкват денем в този полуздрач. Звуци, разбира се, има, но в сравнение с мочурището тресавището е тихо, защото разлагането се извършва на клетъчно ниво. Животът гние и смърди, и се изронва обратно на изгнили трици — мъчителен порив на смъртта, зачеваща живот.

Сутринта на трийсети октомври 1968 година тялото на Чейс Андрюс лежеше в тресавището, което, както си му е редът, щеше безмълвно да го погълне. Да го скрие завинаги. Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като трагедия, още по-малко като грях. Но онази сутрин две момчета от градчето бяха подкарали велосипедите си към пожарникарската кула и докато се катереха, забелязаха от третата площадка джинсовото му яке.