Дилия Оуенс
Където пеят раците (39)

Тридесет и осма глава
Неделния съдия

1969 година

Кая замижа от силната светлина на лампите и от големите прозорци до тавана. Два месеца беше живяла като в мъгла и сега, когато отново отвори очи, погледът й улови мекия силует на мочурището отвън. Големите дъбове, надвиснали над високи като храсти папрати и зимна зеленика. Опита се да задържи по-дълго пред погледа си тази жива зеленина, но неумолими ръце я поведоха към дълга маса със столове, където седеше адвокатът й Том Милтън. Ръцете й бяха оковани пред тялото в неловка поза като за молитва. Облечена с черен панталон и семпла бяла блуза, с виеща се плитка между лопатките на гърба й, тя не обърна глава да погледне присъстващите. Въпреки това усещаше топлината и раздвижването на хората, събрани в съдебната зала за гледане на делото й по обвинение в убийство. Усещаше как хората въртят рамене и глави, за да я видят по-добре. Да я видят с белезници. От миризмата на пот, пушек и евтин парфюм й се догади още повече. Кашлянето престана, но шумът се усили, когато Кая се приближи до стола си — всичко това й се струваше далечно, защото чуваше най-вече собственото си болезнено накъсано дишане. Докато й сваляха белезниците, беше забила поглед в пода — лъснати до блясък чамови дъски, после седна тежко на мястото си. Беше девет и половина на двайсет и пети февруари 1969 година.

Том се наведе към нея и й прошепна, че всичко ще е наред. Тя не отговори, но потърси в очите му искреност — каквото и да било, за да има за какво да се залови. Не че му вярваше, но за пръв път в живота си трябваше да разчита на друг. Доста висок за своите седемдесет и една години, той носеше гъстата си бяла коса и старомодните си ленени костюми с неочаквано, макар и клиширано изящество на провинциален държавник. Движеше се спокойно и говореше тихо с постоянна приятна усмивка на лицето.

Съдия Симс беше определил за госпожица Кларк един млад адвокат, след като тя не направи нищо по въпроса, но когато Том Милтън научи за това, заряза пенсионерския си живот и помоли да я представлява pro bono^[1]. Както и всички останали, той беше чувал историите за Момичето от мочурището и през годините я беше виждал случайно няколко пъти — или как дрейфува с лекота по каналите като част от течението, или как като енот от боклукчийска кофа притичва от бакалията до лодката си.

Когато преди два месеца посети за пръв път Кая в затвора, го заведоха в тъмна стаичка, където тя седеше на масата. Кая не вдигна очи да го погледне. Том се представи, каза, че ще я представлява в съда, тя обаче не отговори и не вдигна очи. Обхвана го силно желание да я потупа по ръката, но може би изправената й стойка или пък празният й поглед някак си я предпазваха от докосване. Като навеждаше глава под различни ъгли в опит да улови погледа й, той й обясни съдебните процедури, какво да очаква от тях, а после й зададе няколко въпроса. Кая нито му отговори, нито помръдна, нито го погледна. Когато я извеждаха от стаята, обърна глава да погледне през прозорчето, откъдето се виждаше небето. Над пристанището крещяха морски птици и Кая като че ли се вслушваше в песните им.

При следващото си посещение Том бръкна в амбалажен плик и плъзна към нея книга с лъскава подвързия. Заглавието й беше „Най-редките раковини в света“ и беше изпълнена с рисунки с маслени бои в естествена големина на раковини от най-далечните брегове на земята. С полуотворена уста Кая разгърна бавно страниците, като кимаше с глава при някои от екземплярите. Том я остави да я разгледа. После отново я заговори и този път тя го погледна в очите. С непринудено търпение Том й обясни съдебните процедури и дори й начерта скица на съдебната зала с местата на съдебните заседатели, скамейката на съдията и къде ще седи тя с адвоката си. После надраска с чертички човечета вместо съдебния пристав, съдията, протоколчика и обясни ролите им.

Както и при първата им среща се опита да й каже какви доказателства има срещу нея и да я попита къде е била в нощта на смъртта на Чейс, но тя отново се сви в черупката си при споменаването на каквито и да било подробности. По-късно, когато Том стана да си върви, Кая плъзна книгата към него по масата, но той й каза:

— Не, донесъл съм я за теб. Твоя е.

Тя прехапа устни и примигна.

И сега, когато за пръв път влязоха в съдебната зала, Том се опита да отвлече вниманието й от суматохата зад тях, като посочи различните части на съдебната зала по скицата. Старанията му обаче бяха напразни. Към десет без петнайсет галерията бе претъпкана от граждани, запълнили всички скамейки, и бръмчеше от коментари на висок глас за доказателствата и за смъртното наказание. На малкия балкон отзад имаше място за двайсетина души, но макар и без надпис, всички разбираха, че цветнокожите не могат да сядат там. Днес залата беше изпълнена предимно с бели и имаше само няколко цветнокожи, тъй като делото засягаше единствено белите. На специални места отпред седяха неколцина журналисти от „Атланта Конститюшънъл“ и „Рейли Хералд“. Хората, за които нямаше места, се трупаха покрай задната стена и отстрани до високите прозорци. Въртяха се, мърмореха, клюкарстваха. Момичето от мочурището беше обвинено в убийство — какво по-хубаво от това? Неделния съдия, котаракът от съдебната зала — с черен гръб и бяла глава с черна маска около зелените очи, — се беше изтегнал в слънчевото петно на един от широките прозоречни первази. Неделима част от съдебната зала от години, той гонеше плъховете от мазето и мишките от залата и си беше извоювал мястото.

Тъй като Баркли Коув беше първото селище в тази част от разпокъсаното и мочурливо крайбрежие на Северна Каролина, навремето Британската корона го беше провъзгласила за окръжен град и първото здание на съда бе построено през 1754 година. По-късно, макар че други градове като Сий Оукс вече имаха повече жители и бяха по-развити, Баркли Коув си остана пъпът на окръжната администрация.

През 1912 година онази първа съдебна сграда беше ударена от мълния и по-голямата част от дървената конструкция изгоря до основи. Построена отново на другата година на същия площад в края на Главната улица, сега тя представляваше тухлена двуетажна постройка с триметрови прозорци, обточени с гранит. През шейсетте години дивите треви, палмите джуджета, дори и папурът бяха пропълзели от мочурището и бяха превзели някога поддържания площад. Задушаващата се от водни лилии лагуна преливаше през пролетта и с годините беше изяла част от тротоара.

За разлика от това самата съдебна зала, проектирана да повтори първоначалната, беше внушителна. Издигнатата пейка на съдията от тъмен махагон с живописни инкрустации на щатския печат беше разположена под няколко различни знамена, включително и на Конфедерацията. Половината стена зад местата на съдебните заседатели беше също облицована с махагон и обточена с червен кедър, а зад прозорците, разположени по една цяла стена от залата, се виждаше морето.

Докато съдебните чиновници влизаха в залата, Том посочваше фигурките на скицата си и обясняваше кой какъв е.

— Това е съдебният пристав Ханк Джоунс — каза Том, докато към предната част на помещението крачеше върлинест мъж на шейсет години, с коса, като че ли опасана на темето, от което главата му изглеждаше наполовина плешива и наполовина не.

Носеше сива униформа и широк колан, на който висяха радиостанция, фенер, внушителна връзка ключове и револвер „Колт“ в кобур.

Господин Джоунс се провикна към тълпата.

— Съжалявам, хора, но всички знаете правилата за противопожарна охрана. Ако не сте седнали, напускайте.

— Това е госпожица Хенриета Джоунс, дъщерята на съдебния пристав, ще води протокола — обясни Том, когато тихо влезе млада жена, висока и слаба като баща си, която седна на бюрото до пейката на съдията.

Щом седнаха, прокурорът господин Ерик Частейн извади от портфейла си бележници. Ерик беше широкоплещест мъж с червена коса, висок почти метър и осемдесет, носеше сини костюми и широки ярки вратовръзки от „Сиърс и Роубък“ в Ашвил.

Съдебният пристав Джоунс извика:

— Всички да станат. Делото се открива под председателството на почитаемия съдия Симс.

Изведнъж настъпи тишина. Вратата на съдията се отвори и съдия Симс влезе и кимна всички да седнат, като помоли прокурора и адвоката да се приближат. Мъж с едър кокал, кръгло лице и буйни бели бакенбарди, съдия Симс живееше в Сий Оукс, но изпълняваше съдийските задължения по делата в Баркли Коув вече девет години. В общи линии го смятаха за улегнал, разумен и справедлив арбитър. Гласът му избумтя в помещението.

— Господин Милтън, искането ви за прехвърляне на процеса в друг окръг въз основа на това, че госпожица Кларк няма да получи справедлив процес поради предразсъдъци спрямо нея от страна на общността, се отхвърля. Приемам, че е живяла при необичайни обстоятелства и е била предмет на известни предразсъдъци, но не виждам доказателства, че е била изложена на повече предразсъдъци, отколкото много от подсъдимите в малките градове из цялата страна. Че и в някои големи градове. Продължаваме тук и сега.

В залата закимаха одобрително, докато прокурорът и адвокатът се връщаха по местата си. Съдията продължи.

— Госпожице Катрин Даниел Кларк от окръг Баркли, Северна Каролина, обвинена сте в убийство първа степен на Чейс Лорънс Андрюс, също от Баркли Коув. Убийството първа степен се определя като преднамерено действие и в такива случаи щатът може да иска смъртно наказание. Прокурорът обяви, че ще постъпят така, ако бъдете призната за виновна.

Из помещението се разнесе шепот. Том се приближи малко повече до Кая и тя не отхвърли тази утеха.

— Ще започнем с избора на съдебни заседатели.

Съдия Симс се обърна към първите два реда с потенциални съдебни заседатели. Докато изчиташе списъка с правилата и условията, Неделния съдия скочи от прозоречния перваз с глухо тупване и с плавен скок се настани на съдийската скамейка. Съдия Симс започна да гали разсеяно котарака по главата, докато продължаваше да говори.

— В случаите, когато се налага смъртно наказание, щатът на Северна Каролина разрешава на съдебния заседател да се откаже, ако не приема такова наказание. Моля, вдигнете ръце, ако няма или не можете да наложите смъртно наказание при виновна присъда.

Не се вдигна нито една ръка.

Кая чу само „смъртно наказание“.

Съдията продължи.

— Друго законно основание да не бъдете съдебен заседател е, ако сега или в миналото сте имали някаква тясна връзка или с госпожица Кларк, или с господин Андрюс, и затова не бихте могли да бъдете обективни по това дело. Моля, съобщете ми, ако смятате, че е така.

От средата на втория ред госпожа Сали Кълпепър вдигна ръка и съобщи името си. Сивата й коса беше опъната силно назад в миниатюрно кокче, костюмът и обувките й бяха в убито кафяво.

— Добре, Сали, кажи какво има — каза съдията.

— Както знаете, бях чиновничка по самоотлъчка от училище в Баркли Коув в продължение на почти двайсет и пет години. Госпожица Кларк беше един от случаите ми и аз имах или се опитвах да имам някакви отношения с нея.

Ако не се обърнеше, Кая не можеше да види госпожа Кълпепър или когото и да било в главната галерия, а тя, разбира се, нямаше да се обърне никога. Спомняше си обаче ясно последния път, когато госпожа Кълпепър седеше в колата, а мъжът с меката шапка се опитваше да я хване. Кая гледаше да не тормози много стареца, като си пробиваше шумно път през гъсталака от калина, за да го насочи нанякъде, а после правеше кръг и се скриваше в храстите почти до колата. А мъжът с меката шапка тичаше в обратна посока към плажа.

Клекнала в храстите, Кая удари с клонче зеленика вратата на колата и госпожа Кълпепър надникна от прозореца право в очите й. Тогава й се беше сторило, че жената по самоотлъчки от училище се е усмихнала лекичко. Във всеки случай не направи опит да я издаде, когато мъжът с меката шапка се върна с ругатни, а после подкара колата по пътеката, за да не се върне никога.

Сега госпожа Кълпепър каза на съдията:

— Ами, след като съм имала с нея някакви отношения, не знам дали това означава, че би трябвало да ме освободят от задълженията на съдебен заседател.

— Благодаря ти, Сали. Някои от вас може да са имали някакви отношения с госпожица Кларк в магазините или официално, както в случая на госпожа Кълпепър, служителката по самоотлъчки от училище. Въпросът всъщност е можете ли да изслушате дадените тук показания и да решите дали е виновна, или невинна въз основа на доказателствата, а не на опита и чувствата си от миналото? — каза съдия Симс.

— Да, уважаеми господине, сигурна съм, че мога да го направя. Ваша чест.

— Благодаря ти, Сали, можеш да останеш.

До единайсет и половина седем жени и петима мъже вече седяха на местата на съдебните заседатели. Кая ги виждаше от мястото си и поглеждаше крадешком лицата им. Повечето познаваше от градчето, макар че на малцина знаеше имената. Госпожа Кълпепър седеше изправена в средата и беше за Кая малка утеха. До нея обаче седеше Териза Уайт — русата съпруга на методисткия свещеник, която преди години беше изхвръкнала от обущарския магазин, за да грабне и отнесе дъщеря си далеч от Кая, която стоеше на тротоара, след като бяха обядвали с Татко в ресторанта — един-единствен път. Госпожа Уайт, която бе казала на дъщеря си, че Кая е мръсна, сега беше съдебен заседател.

Съдия Симс обяви обедна почивка до тринайсет часа. От ресторанта щяха да донесат риба тон, пилешка салата и сандвичи с шунка за съдебните заседатели, които щяха да се хранят в стаята за съвещания. За да не бъде пренебрегнато никое от двете заведения за хранене, Проклетата бирария щеше да се редува с ресторанта и да сервира през ден хотдог, чили и сандвичи с пържени скариди. Винаги носеха и по нещо за котарака. Неделния съдия предпочиташе сандвичите със скариди.