Дилия Оуенс
Където пеят раците (47)

Четиридесет и шеста глава
Кралят на света

1968 година

Септемврийското море и небето лъщяха в бледосиньо от мекото слънце, докато Кая плаваше с малката лодка към Джъмпин, за да вземе разписанието на автобуса. Притесняваше се при мисълта да пътува с автобус с непознати хора към непознат град, но искаше да се запознае с редактора си Робърт Фостър. Вече повече от две години те си разменяха кратки бележки — та дори и дълги писма, — в които предимно обсъждаха някои редакторски уточнения по текста и рисунките в нейните книги, но кореспонденцията им, често използваща биологически фрази, смесени с поетични описания, се бе превърнала във връзка, споена от езика, на който се водеше. Кая искаше да се запознае с този човек от другата страна на телефонната линия, който разбираше как обикновената светлина се раздробява от микроскопичните призми в перата на колибритата и създава цветната дъга на златночервените им гушки. И умееше да облече това с думи, също толкова смайващи, колкото и цветовете.

Когато Кая стъпи на кея, Джъмпин я поздрави и я попита иска ли бензин.

— Не, благодаря ти, не и този път. Трябва да си препиша разписанието на автобусите. Нали го имаш?

— Със сигурност. Залепил съм го на стената, вляво от вратата. Препиши си го.

Когато Кая излезе от магазина с разписанието, той я попита:

— Да не отиваш някъде, госпожице Кая?

— Може би. Редакторът ми ме покани в Грийнвил да се запознаем. Още не съм сигурна дали ще ида.

— Е, т’ва е страхотно. Далечко е дотам, ама едно пътуване ще ти дойде добре.

Когато Кая се обърна, за да се качи на лодката, Джъмпин се наведе към нея и я загледа по-внимателно.

— Госпожице Кая, к’во ти има на окото, на лицето? Да не са те били, госпожице Кая?

Тя рязко извърна глава. Синината от юмручния удар на Чейс, нанесен почти преди месец, бе избледняла до бледожълто, което според Кая нямаше да забележи никой.

— Ами, просто се блъснах в една врата в…

— Не ми разправяй врели-некипели, госпожице Кая. Не съм паднал от небето. Кой те е ударил така?

Тя остана безмълвна.

— Господин Чейс ли ти го причини? Знаеш, че можеш да ми кажеш. Всъщност ще си стоим тук, докато не ми кажеш.

— Да, Чейс.

На Кая не й се вярваше, че думите са излезли от устата й. Не си беше и помисляла, че има човек, на когото да разкаже за това. Отново извърна глава, за да пребори сълзите.

Джъмпин се свъси. Той помълча няколко секунди. А после каза:

— И какво още е направил?

— Нищо, кълна се. Опита се, Джъмпин, но аз го отблъснах.

— Този човек трябва да го нашибат с камшик и после да го изгонят от града.

— Джъмпин, моля те. Не казвай на никого. Знаеш, че не бива да казваш на шерифа или на когото и да било. Ще ме завлекат в полицейското и ще ме накарат да опиша всичко, което се случи, пред куп мъже. Няма да го преживея — Кая скри лице в ръцете си.

— Добре, ама нещо трябва да се направи. Не може той да се разхожда и да ги върши такива, а после само да се фука с онази негова префърцунена яхта. Като че ли е кралят на света.

— Джъмпин, знаеш как стоят нещата. Ще застанат на негова страна. Ще кажат, че просто мътя водата. Че се опитвам да измъкна пари от родителите му или нещо такова. Помисли си какво ще стане, ако някое момиче от Квартала на цветнокожите обвини Чейс Андрюс, че я е нападнал и се е опитал да я изнасили? Нищо няма да направят. Нищичко — гласът на Кая ставаше все по-остър и по-остър. — Всичко ще свърши с големи неприятности за момичето. Ще пишат във вестниците. Хората ще я обвиняват, че е курва. Е, същото ще бъде и за мен, знаеш го. Моля те, обещай, че няма да кажеш на никого — изхълца тя накрая.

— Права си, госпожице Кая. Знам, че си права. Не се тревожи, че ще направя нещо, което още повече да оплеска нещата. Ама знаеш ли дали няма пак да те подгони? А ти си все сам-самичка някъде там.

— Винаги съм се опазвала досега, този път не стана, защото не го чух, че идва. Ще се пазя, Джъмпин. Ако реша да ида до Грийнвил, когато се върна, може би ще поживея известно време в колибата читалня. Не мисля, че Чейс знае къде е.

— Е, хубаво. Ама искам да идваш тук по-често, искам да идваш и да ми казваш какво става. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш да поживееш с мен и Мейбъл, нали?

— Благодаря ти, Джъмпин. Знам.

— Кога ще ходиш в Грийнвил?

— Не знам точно. В писмото на редактора се споменава краят на октомври. Не съм уговорила нищо, дори не съм приела поканата.

Вече знаеше, че няма да може да иде, докато синината по лицето й не изчезне съвсем.

— Ами кажи ми, кога ще идеш и кога ще се върнеш. Чу ли? Трябва да знам, че не си в града. Щото, ако не те видя повече от ден-два, ще ида сам до вас. Ако трябва, ще доведа и полицаи.

— Ще го направя. Благодаря ти, Джъмпин.