Дилия Оуенс
Където пеят раците (21)

Двадесета глава
Четвърти юли

1960 година

Облечена във вече окъсялата прасковена рокля от шифон, Кая отиде на четвърти юли боса до лагуната и седна на дънера, на който четяха. Свирепата жега бе изсмукала и последните струйки мъгла и въздухът бе изпълнен с тежка влага, в която едва се дишаше. От време на време Кая коленичеше край лагуната и плискаше с хладна вода врата си, като през цялото време се вслушваше за бръмченето на лодката на Тейт. Нямаше нищо против да чака, четеше книгите, които той й беше дал.

Денят влачеше бавно минутите си, а слънцето беше заседнало насред небето. Дънерът започна да й убива и Кая седна на земята, опряла гръб в едно дърво. Най-сетне, почувствала глад, изтича до къщурката да изяде вчерашния кренвирш със содена питка. Яде набързо, от страх, че Тейт ще пристигне, докато тя не е на поста си.

Горещото и задушно време докара комари. Никаква лодка, никакъв Тейт. На смрачаване Кая стоеше изправена и неподвижна като щъркел, загледана в празния и тих канал. Изпитваше болка да диша. Смъкна роклята и се потопи във водата, заплува в тъмния й хлад, водата се плъзгаше по кожата й и освобождаваше тялото й от загнездилата се жега. Излезе от лагуната и седна, гола, върху петно мъх на брега да изсъхне, докато луната се скрие зад хоризонта. После с дрехите си в ръка влезе вътре.

Чака и на другия ден. Всеки час от деня до обяд се зареждаше с горещина, която следобед прежуряше до мехури и пулсираше след залез. По-късно луната хвърляше по водата надежда, но и тази надежда умираше. Още един изгрев, още един нажежен до бяло ден. Отново залез. Надеждата на Кая разми очертанията си. Погледът й се местеше вяло и макар че се вслушваше за лодката на Тейт, тя вече не беше нащрек.

Лагуната миришеше едновременно на живот и на смърт — органична смес от обещание и разложение. Жабите крякаха. Кая наблюдаваше с притъпени сетива светулките, които чертаеха траекториите си в нощта. Никога не затваряше светещите буболечки в буркани — човек научава много повече, когато не затваря нещо в буркан. Джоди я беше научил, че женските светулки примигват със светлинките си под опашките, за да дадат знак на мъжките, че са готови за чифтосване. Всеки вид светулки имаше свой светлинен език. Докато Кая ги наблюдаваше, забеляза, че някои женски присветваха — точка, точка, точка, тире, — докато танцуваха на зигзаг, а други — тире, тире, точка — в съвсем различен танц. Мъжките, разбира се, познаваха сигналите на своя вид и отиваха само при своите женски. После, както й беше обяснил Джоди, си триеха дупетата едно в друго, както повечето живинки, за да родят малки.

Изведнъж обаче Кая седна и се загледа внимателно — една от женските беше променила своя код. Първо просветна своята поредица от тирета и точки, с което привлече мъжки от своя вид и се чифтосаха. После просветна различен сигнал и при нея долетя мъжки от друг вид. Разчел посланието й, вторият мъжки беше убеден, че е намерил готова за чифтосване женска от своя вид, и запърха над нея, за да я оплоди. Но изведнъж женската светулка се пресегна, захапа го и го нагълта с всичките му шест крака и две криле. Кая наблюдаваше и другите. Само като променяха сигналите си, женските получаваха онова, което искаха — първо секс, а после храна.

Кая знаеше, че нямаше за какво да ги съди. Злото не участваше в играта, просто животът продължаваше така, макар и за сметка на някои от играчите. В биологията доброто и злото бяха с един и същи цвят, но в различна светлина.

На другата сутрин, проклела остатъците от жестоката си надежда, тя отново отиде да чака в лагуната. Седнала до водата, се ослушваше за звука на лодката по каналите или из далечните приливни устия.

След един час хвърли последен поглед и тръгна към къщурката. Усещаше под себе си силно течение. Отлив, който познаваше добре.