Дилия Оуенс
Където пеят раците (15)

Четиринадесета глава
Червените влакна

1968 година

Тежката влажна жега размиваше утрото в мараня, в която се сливаха море и небе. Джо излезе от сградата на полицейското управление и срещна Ед, който слизаше от патрулката.

— Ела тук, шерифе. Имам още резултати от лабораторията по случая на Чейс Андрюс. Вътре е жежко като в пещ.

Джо поведе Ед към голям дъб, чиито възлести корени бяха избили през пръстта като юмруци. Шерифът го последва, жълъдите хрущяха под краката им, докато и двамата не застанаха на сянка с обърнати към морския бриз лица.

Джо зачете на глас.

— „Охлузванията по тялото и вътрешните наранявания отговарят на падане отвисоко.“ Той си е ударил главата в онази греда — потвърждават го кръвта и пробите от косата, — което е причинило сериозни охлузвания и е увредило тилния лоб, но не го е убило.

— Ето, значи е умрял, където го намерихме, не е бил пренесен. Кръвта и косата върху напречната греда го потвърждават. „Причина за смъртта: внезапен удар върху тилния и теменния лоб на тилната мозъчна кора, тежки гръбначни… от падането от кулата.“

— Значи някой все пак е заличил всички стъпки и отпечатъци от пръсти. Нещо друго?

— Чуй това. Открили са по якето му много чужди влакна, влакна от червена вълна, които не са били от неговите дрехи. Изпратили са ни образец — шерифът разклати малко найлоново пликче.

Двамата се взряха в мъхавите червени влакна, залепнали като паяжина по пликчето.

— Казват, че били от вълна. Може да са от пуловер, шал, шапка — каза Джо.

— Риза, пола, къси чорапи, пелерина. По дяволите, може да са от какво ли не. И ние трябва да го открием.