Дилия Оуенс
Където пеят раците (36)

Тридесет и пета глава
Компасът

1968 година

Един юлски следобед на 1968 година, повече от седем месеца след посещението на Джоди, в пощенската й кутия се появи „Птиците от Източното крайбрежие“ от Катрин Даниел Кларк — втората й книга, с ярки подробности и много красота. Тя прокара пръсти по впечатляващата обложка с нейна рисунка на сребриста чайка. И каза с усмивка: „Хей, Голям червеноточко, уреди се на корицата, а?“.

С книгата в ръка Кая тръгна тихо към сенчестата поляна сред дъбовете, близо до къщурката й, да търси гъби. Влажните гнили листа хладнееха под стъпалата й, докато тя се приближаваше към кръг от яркожълти гъби. Изведнъж спря рязко насред крачката. Върху стария дънер с перата беше оставена малка картонена кутия от мляко в бяло и червено, досущ като една друга кутия преди много време. Най-неочаквано Кая се засмя на глас.

Вътре в кутията, завит в тънка хартия, се гушеше стар военен компас с позеленял от времето месингов обков. Кая затаи дъх при вида му. Никога не бе имала нужда от компас, защото посоките й се струваха очевидни. Но в облачни дни, когато слънцето се криеше, компасът щеше да я насочва.

В сгънатата бележка пишеше: Скъпа Кая, този компас е на дядо ми от Първата световна война. Той ми го подари, когато бях малък, но аз така и не го използвах и реших, че може би ти ще му намериш по-добро приложение. С обич, Тейт. П. П. Радвам се, че можеш да прочетеш тази бележка!

Кая препрочете още веднъж думите „скъпа“ и „с обич“. Тейт. Момчето със златистите коси в лодката, което я заведе до дома й преди бурята, момчето, което й оставяше в дар пера върху стария пън, момчето, което я научи да чете, деликатният юноша, който я преведе през първия й менструален цикъл и събуди у нея първите й сексуални желания като жена, младият учен, който я насърчи да издаде книгите си.

Въпреки че му подари книгата си за раковините, Кая продължаваше да се крие в шубрака, когато го видеше в мочурището, и се отдалечаваше с лодката, без той да я забележи. Познаваше любовта само по безчестните сигнали на светулките.

Дори Джоди й каза, че трябва да даде на Тейт втори шанс. Но всеки път, когато го видеше или помислеше за него, сърцето й прескачаше от старата й любов към болката от изоставянето. Щеше й се вече да избере едната или другата страна.

След няколко дни тя се промъкна през приливните устия в ранната утринна мъгла с компаса в мешката, макар че едва ли щеше да й потрябва. Бе решила да потърси редки диви цветя върху пясъчна ивица, която бе издадена в морето, но част от Кая оглеждаше каналите за лодката на Тейт.

Мъглата се заинати и не искаше да се вдигне, а заизвива пипала около дървесните пънове и ниско провисналите клони. Въздухът не помръдваше, дори птиците мълчаха, докато Кая лъкатушеше по канала. Наблизо отекнаха два удара, все едно бавно загребващо весло се чукна във фалшборд, а после от омарата изникна призрачна лодка.

Убити от сумрака, на светло цветовете придобиха форма. Златисти коси под червена шапка. Сякаш излязъл от сън, Тейт стоеше прав върху кърмата на старата си риболовна лодка и се отблъскваше с прът през канала. Кая изключи мотора и загреба назад в един гъсталак, за да види как Тейт ще мине край нея. Винаги назад, за да го види как ще мине.

По залез, вече по-спокойна, със сърце на мястото му, Кая рецитираше на плажа.

Залезите са сложно нещо.

Здрачът, пречупен и отразен,

никога не е истински.

Диплите му са като плащ,

който крие следите,

крие лъжите.

 

Какво от това,

че зракът мами.

Цветовете просветват ярко

и все забравяме,

че слънцето е вече отвъд,

когато открием болката от

изгаряне.

 

Залезите със своя плащ

крият истините,

крият лъжите.

А. Х.