Дилия Оуенс
Където пеят раците (32)

Тридесет и първа глава
Книгата

1967 година

Ръждясалата пощенска кутия, закачена върху издялан от Татко колец, се мъдреше в края на пътя, който нямаше име. Кая получаваше единствено масовите листовки, изпращани на всички жители на градчето. Нямаше сметки за плащане, нямаше приятелки или стари лели, с които да си разменя умилително глупави писъмца. С изключение на онова единствено писмо от Мама преди години, пощата й беше доста безинтересна и понякога тя забравяше да изпразни кутията със седмици.

Но когато навърши двайсет и две, повече от година, след като Чейс и Пърл обявиха годежа си, тя всеки ден изминаваше нажежената от слънцето пясъчна пътека до пощенската кутия и надничаше в нея. Най-сетне една сутрин откри вътре дебел кафяв плик и изтърси съдържанието му в ръцете си — безплатен екземпляр на книгата „Морските раковини по Източното крайбрежие“ от Катрин Даниел Кларк. Пое си дъх — нямаше на кого да я покаже.

Седнала на своя плаж, разгледа внимателно всяка страница. Когато след първоначалния контакт, установен от Тейт, писа на издателите и им изпрати още рисунки, с обратната поща получи договор. Тъй като всичките й рисунки и текстове за всяка раковина бяха готови от години, редакторът господин Робърт Фостър й писа, че книгата ще бъде издадена в рекорден срок и че скоро след това ще я последва и другата й книга, за птиците. Беше включил и аванс от пет хиляди долара. Татко щеше да се препъне в сакатия си крак и да си разлее пиенето в плика.

Окончателният вариант на книгата вече беше в ръцете й — всяко мазване с четката, всеки старателно обмислен цвят, всяка дума в текста бяха отпечатани. Имаше рисунки и на създанията, които живееха в раковините — как се хранят, как се движат, как се чифтосват, — защото хората забравят за съществата, които живеят там.

Кая докосваше страниците и си спомняше всяка раковина и историята как я е намерила, къде е лежала на плажа, сезоните, изгрева на слънцето. Като семеен албум.

През следващите месеци нагоре и надолу по крайбрежието на Северна Каролина, Южна Каролина, Джорджия, Вирджиния, Флорида и Нова Англия сувенирните магазини и книжарниците щяха да изложат книгата й на витрините си или на специални масички. Съобщиха й, че чековете с хонорарите щели да пристигат на шест месеца, може би всеки за по няколко хиляди долара.

Седнала на кухненската маса, Кая съчиняваше благодарствено писмо до Тейт, но когато го прочете, сърцето й прескочи. Писмото й се стори недостатъчно. Благодарение на неговата добрина любовта й към мочурището сега можеше да стане трудът на живота й. Нейният живот. Всяко перо, раковина или насекомо, които беше събрала, можеха да бъдат споделени с други хора и вече нямаше да има нужда да рови в калта, за да събира миди за вечеря. Може би дори нямаше да й се налага всеки ден да яде и каша от булгур.

Джъмпин й беше казал, че Тейт работи като еколог в новия институт с лаборатория край Сий Оукс, който му беше зачислил модерна лодка за научна работа. От време на време Кая го виждаше отдалеч, но избягваше срещите с него.

В послепис към писмото тя добави: „Отбий се някой път, ако си близо до дома ми. Бих искала да ти подаря един екземпляр от книгата си“, и адресира писмото до лабораторията.

Следващата седмица нае от градчето Джери — специалист по всичко, който й прокара течаща вода, монтира й нагревател и в задната стая изгради напълно обзаведена баня с вана на крачета. В един килер, облицован с плочки, сложи мивка и вътрешна тоалетна с течаща вода. Свърза я с електрическата мрежа и монтира електрическа кухненска печка и нов хладилник. Кая настоя да си запази старата печка на дърва заедно с дървата, натрупани до нея, защото тя затопляше къщурката, но предимно и заради това, че в нея Мама беше опекла от сърце хиляди содени питки. Ами ако Мама се върнеше и печката й я нямаше? Джери й скова кухненски шкафове от чам, закачи й нова входна врата, нови мрежи на верандата и направи рафтове от пода до тавана за образците й. Тя си поръча диван, столове, легла и дюшеци от „Сиърс и Роубък“, но запази старата кухненска маса. Сега вече разполагаше с истински шкаф, в който да пази няколкото неща, останали й за спомен — малък шкаф с останки от нейното разпаднало се семейство.

Както и преди, къщурката остана небоядисана отвън, потъмнелите с времето борови дъски и тенекиеният покрив преливаха в сиви и ръждиви цветове, обрасли с испански мъх от надвесените клони на дъба. Не изглеждаше толкова паянтова, но беше все така вплетена в тъканта на мочурището. Кая продължи да спи на верандата, освен в най-студените зимни дни. Но сега вече имаше легло.

Една сутрин Джъмпин съобщи на Кая, че в района са се появили предприемачи с големи планове да пресушат „мрачното тресавище“ и да построят хотели. През последните години тя виждаше как от време на време големи машини изсичат за една седмица цели дъбрави, а после копаят канали, за да пресушат мочурището. Щом свършеха, се преместваха на друго място, като оставяха подире си следи от жажда и отъпкана кал. Очевидно не бяха чели книгата на Алдо Лиополд.

Аманда Хамилтън казваше ясно в едно свое стихотворение:

Във детството —

очи в очи —

израснахме като едно.

Споделяхме душите си.

Крило след крило,

лист подир лист

ти си отиде от този свят.

Отиде си преди детето,

моя приятелко Пустош.

Кая не знаеше дали семейството й притежава земята, или просто се е настанило да живее там без документи, както правеха от векове повечето хора от мочурището. През годините, докато търсеше следите на майка си, беше изчела всяко късче хартия в къщурката и не беше срещнала нищо, което да прилича на документ.

Веднага щом се върна от Джъмпин, тя зави старата Библия в парче плат и я занесе в съдилището на Баркли Коув. Окръжният чиновник — беловлас мъж с огромно чело и тесни раменца, извади голям тефтер с вписвания, някакви карти и няколко снимки от въздуха, които разгърна на плота. Кая прокара пръст по картата, посочи лагуната си и очерта грубо границите на онова, което смяташе за своя земя. Чиновникът провери изходящия номер и затърси документ за парцела в стара дървена кантонерка.

— Ми да, ето го — каза той. — Парцелът е размерен както трябва и е купен през 1897 година от някой си господин Нейпиър Кларк.

— Това е дядо ми — отвърна Кая.

Тя прелисти тънките страници на Библията и там сред записите за ражданията и смъртите откри някой си Нейпиър Мърфи Кларк. Какво внушително име. Каза на чиновника, че баща й е мъртъв, което вероятно беше вярно.

— Парцелът никога не е бил продаван. Така че, да, абсолютно смятам, че е твой. Но се боя, че дължиш данъци за изминали години, госпожице Кларк, и за да запазиш земята, трябва да ги платиш. Всъщност, драга ми госпожице, според закона онзи, който дойде и плати тези данъци, той получава и земята, дори и да няма документ.

— Колко има да плащам?

Кая не си беше открила банкова сметка и носеше в мешката всичките си налични пари, които й бяха останали след подобренията по къщурката — около три хиляди долара. Но явно ставаше дума за неплатени данъци от четиридесет години — хиляди и хиляди долари.

— Ами, да видим тук. Земята се води в категория „пустош“, така че данъкът за нея през повечето години е бил около пет долара. Да видим сега, трябва да ги сметна.

Той пристъпи към тромава подрънкваща сметачна машина, набра цифрите на клавишите, като след всяко въвеждане дръпваше някаква ръчка, след което се чуваше бръмчене, докато машината събираше.

— Ами излизат около осемстотин долара общо — ясно и просто, за да стане земята твоя.

Кая излезе от зданието на съда със законен документ за собственост на свое име върху хиляда двеста и петдесет декара потънали в зеленина лагуни, искрящо мочурище, дъбови гори и дълъг частен плаж по крайбрежието на Северна Каролина. Категория пустош. Мрачно тресавище.

Когато вкара лодката в своята лагуна, тя се обърна към чаплата:

— Всичко е наред. Това място си е твое!

На другия ден по обяд намери в пощенската си кутия бележка от Тейт, което й се стори странно и някак си официално, защото досега той й беше оставял съобщения само върху онзи пън с перата. Благодареше за поканата да се отбие при нея за един екземпляр от книгата й и добавяше, че ще дойде днес следобед.

С един от шестте екземпляра на книгата, които издателите й бяха изпратили, тя го чакаше при стария читалищен дънер. След около двайсет минути чу как по канала бръмчи старата моторна лодка на Тейт и се изправи. Докато той се измъкваше от горичката, си помахаха с ръка и се усмихнаха леко. И двамата нащрек. Последния път, когато бе дошъл тук, тя го бе замеряла с камъни по главата.

След като завърза лодката, Тейт пристъпи към нея.

— Кая, книгата ти е цяло чудо.

Наведе се леко напред, като че ли да я прегърне, но загрубялата обвивка на сърцето й я възпря да му отвърне.

Вместо това тя му протегна книгата.

— Ето, Тейт. Това е за теб.

— Благодаря ти, Кая — каза той, като я отвори и разлисти страниците. Не спомена, че вече си е купил един екземпляр в книжарницата на Сий Оукс и се е възхищавал на всяка страница. — Досега не е публикувано нищо като нея. Сигурен съм, че за теб това е само началото.

Тя само наклони глава и се усмихна леко.

А после, след като обърна на титулната страница, Тейт каза:

— Но ти не си я надписала. Трябва да я надпишеш за мен. Моля те.

Кая вдигна рязко глава. Не беше помислила за това. Какви думи да напише на Тейт?

Той извади химикалка от джоба на джинсите си и й я подаде.

Кая я пое и след няколко секунди написа следното:

На Момчето с перата

с благодарност

от Момичето от мочурището.

Тейт прочете думите и извърна глава към мочурището, защото не можеше да я прегърне. Най-сетне вдига ръката й и я стисна леко.

— Благодаря ти, Кая.

— Дължа го на теб, Тейт — каза тя и си помисли: „Всичко дължа на теб“, едната част от сърцето й копнееше за него, а другата се криеше.

Тейт постоя около минута и след като тя не изрече нищо повече, се обърна да си върви. Но когато се качваше в лодката си, й каза:

— Кая, когато ме видиш в мочурището, моля те не се крий в тревата като сърненце. Обади ми се и може да изучаваме някои неща заедно. Съгласна ли си?

— Добре.

— Благодаря ти за книгата.

— Довиждане, Тейт.

Остана да го гледа, докато изчезна в гъсталака, и после си каза: „Можех поне да го поканя на чай. Нямаше да навреди на никого. Можех да му бъда приятел“. А след това с рядко изпитвана гордост се сети за книгата си. „Можех да му бъда колега.“

Един час след като Тейт си отиде, Кая пое с лодката към Джъмпин с още един екземпляр от книгата в мешката си. Когато наближи, го видя да се подпира на стената на разядения от вятъра магазин. Той се изправи и й махна с ръка, но тя не му отговори. Разбрал, че нещо се е променило, я изчака безмълвно да завърже лодката си. Кая се приближи, вдигна ръката му и сложи книгата си в нея. Отначало Джъмпин не разбра, но тя посочи името си и каза:

— Вече съм добре, Джъмпин. Благодаря на теб и на Мейбъл за всичко, което направихте за мен.

Той я зяпна. По друго време и на друго място цветнокож старец и бяла млада жена можеха да се прегърнат. Но не и тук, не и сега. Тя покри ръката му със своята, обърна се и потегли с лодката. За пръв път го виждаше да остане без думи. Продължи да купува от него бензин и провизии, но вече никога не прие стари дрехи. И всеки път, когато спираше край кея му, забелязваше книгата подпряна на малката витрина, за да я виждат всички. Както би я изложил един баща.